Цивилизации (16)
Индоевропейците и хетите в Мала Азия. Хати и хети. Старо Хетско царство. Завещанието на Хаттусилис І и Указ на Телепину. Новохетското царство-империя Супилулиумас. Мурсилис ІІ, Муваталис, Хаттусилис ІІІ. Обществено развитие. Разпад на хетското царство
Хетите са индоевропейски народ, който има значителна роля в историята на древноизточния свят. Съществуват две основни теории за появата на хетите в Мала Азия. Според едната, на руския учен В. Иванов и на грузинския изследовател Т. Гамгрелидзе, прародината на индоевропейските народи е Предна Азия и при движението си на запад хетите отсядат в Мала Азия. Според теорията на руския учен И. Дяконов вероятната прародина на индоевропейците са Балканите, а тяхното разпространение и на изток се дължи не на миграцията на народите, а на езиците, по т. нар. вълнова теория, според която пътуват не народите, а езиците, в резултат от културни влияния. Най-вероятно хетите са част от индоевропейските народи, които се придвижват от южната част на Прародината си, Балканите, към Мала Азия. Английският изследовател Дж. Меларт прави наблюдение за сходствата между неолитните и енеолитните култури от териториите на днешните български и гръцки земи. Това са културите Слатина, Кремиковци, Старчево ІІІ, културите по долината на р. Марица и Неа Никомедия на Балканите и културите Хаджилар ІІ в Мала Азия. Наблюдавани се сходствата в имената на българската р. Марица – византийската Маритза, и малоазийската река с хетско название Марасанта, между хетските имена на градове Шапла и Каварна и днешните български селища – Шабла и Каварна, както и името Варна, засвидетелствано през VІІ в. от н.е., а също и между тракийското име Мармарития и името на хетския град Тамармара. Тези прилики свидетелстват не толкова за езикови влияния, а за придвижването на техните носители – древните народи. Най-ранното споменаване на хетите е в клинописни текстове от ХІХ-ХVІІІ в.пр.н.е. Самите те се наричат несити, по името на град Неса, вероятно център на техен военноплеменен съюз, а езика си – неситски. Съседи на хетите са хатите, неиндоевропейски народ с богата култура и традиции, чието политическо и религиозно развитие е близко до това и на късните военноплеменни съюзи, и на най-ранните държави. Хетите възприемат от хатите понятия, свързани с религията, магията, а от шумерите и асирийците – клинописа и държавно-политическите понятия, които по-късно допълват с хатски.
Хетската история се дели на история на Старото царство, от ХІХ до ХV в. пр.н.е., на история на Новото царство – от ХІV до края на ХІІ в. пр. н.е., и на история на късните хетски царства от 1200 г. пр. н.е. до VІІ- VІ в. пр.н.е. Към края на ІІІ и началото на ІІ хил. пр.н.е. част от народите на Мала Азия – хати и хети, са на границата на създаването на държавата. Градските центрове на военно-племенните съюзи постепенно се превръщат в държавни столици. Необходимо е само осъществяването на политическа революция. Историята на хетската държава започва със събитията между хетските градове Куссар и Неса.
Около 1880 г.пр.н.е. управителят на град Куссар Питханас с изненадваща нощна атака превзема град Неса и вместо да унищожи или да подложи на насилия жителите му, както това е обичайно, “се отнесъл с тях като със свои роднини”. Това обединение на два градски центъра с тяхната територия води до създаването на хетската държава. Синът на Питханас, Анитас, продължава завоевателната политиката и унищожава част от градовете, противници на Неса, а останалата част признава властта му. Най-ранната хетска държава е създадена в горното поречие на река Марасанта, в Североизточна Мала Азия, и постепенно обхваща източната част на полуострова и териториите на Сирия и на Северна Месопотамия. Първите владетели на хетите носят военната титла военачалник – на шумерски лугал, и асирийската титла рубаум – господар. Питханас се нарича в надписи рубаум или господар, а неговият бъдещ наследник Анитас носи титлата раби симилти или Великият на стълбата. Престолонаследието се осъществява по мъжка линия и затова се налага постепенното преодоляване на контролната власт на родовоплеменните институции – съвета на старейшините и народното събрание. Затова Питханас носи само титлите лугал (военачалник) и рубаим (господар). Синът му вече е наричан Великият на стълбата и когато става владетел, наследява титлата си Великият като ru-ba-im rabim или Великият господар, а неговият син Пирува наследява титлата на престолонаследника Великият на стълбата.
След Анитас политическата история на хетската държава е неясна. От около 1700 до 1689 г. пр.н.е. държавата е управлявана от Пухассумас. Владетелят посочва сина си Лабарнас за свой наследник и това довежда до преврат. Според историческия текст “Завещанието на Хаттусилис І” той е организиран от поданиците и сановниците и с него е отстранен престолонаследникът. При новия цар Папахдилмас последва многогодишна гражданска война, която е спечелена от привържениците на законния владетел. В “Завещанието на Хаттусилис І” и в “Клинописната табличка на цар Телепинус” се съобщава, че сваленият цар предприема победоносна война и границите на държавата му се разширяват. Утвърждаването на властта на династията на Анитас и Пухассумас е свързано с установяването на принцип на наследяване на имуществото и на престолонаследие, който е отхвърлен от поставилите на власт Папахдилмас. В ранната хетска държава се води борба между привържениците на наследяване по майчина линия и привържениците на наследяване по бащина линия. Затова синовете на Пухассумас и след него синът на Хаттусилис І (около 1650-1620 г. пр.н.е.) се отказват от царската власт и я предават на синовете на своите сестрите с подкрепата на аристократичните семейства В започналата борба за наследството на трона и на имуществото в семействата на хетите престолонаследникът Лабарнас е отстранен и вероятно убит, тъй като внукът на Пухассумас Хаттусилис І посочва в летописа си, че е син на брата на Таванана – царицата. В гражданската война срещу враговете на престола и привърженици на матрилинейните принципи на обществена и стопанска организация, която започва още при Пухассумас, са въведени жестоки наказания. За това свидетелства “Завещанието на Хаттусилис І”, в което се казва: “Който противоречи на думите на царя, веднага трябва да умре ... нека да му отрежат детеродния орган! Така беше по думите на дядо ми Пухассумас”. Вероятно той е от династията на Анитас, тъй като Хаттусилис І поставя неговия текст на вратите на новата си столица – някога прокълнатия и унищожен от предшественика му град Хаттусас.
Наследникът на Хаттусилис І, Хуццияс, отказва да стане цар, подкрепен от майка си, сестра си и народното събрание на град Куссар. В отговор на това владетелят, който е на поход, се завръща, обкръжава старинната столица и със силата на войската – военновременното военно събрание на гражданите, провъзгласява за свой син и престолонаследник Лабарнас Мурсилис. В хетското царство по това време престолонаследникът и царят, който вече не управлява, носят титлата лабарнас, а управляващият цар се титулува табарнас. Двете титли имат значения съответно на неуправляващият и управляващият.
Гражданската война, водена от Пухассумас и Хаттусилис І (Хатския) е подкрепена от хатите, които от покорено население се превръщат в съюзници на свалената династия. Войната придобива международен характер, когато по времето на Хаттусилис І на страната на противниците му застава сирийският град [Халпа] и хуритските държави от горното течение на р. Ефрат. В резултат от извоюваните победи на Хаттусилис хетската държава веч обхваща земите между Черно море при гр. Цалпа и Средиземно море между Мала Азия и Сирия.
В страната се утвърждават патрилинейни отношения – наследството се предава по бащина линия, властта в семейството и в държавата - също.
При Мурсилис І (ок. 1620-1590 г.пр.н.е.) Хетското царство е превърнато в силна централизирана държава с огромно политическо влияние над Предна Азия. Съюзът между царя и свободните общинници, граждани на държавата, осигурява на индоевропейското древноизточно царство път на развитие, сходен с този на останалите древноизточни робовладелски държави. През 1595 г. Хетското царство в съюз с военнодемократичните касити разгромява Старовавилонското царство. Войските на Мурсилис І превземат и опустошават Вавилон. Олигархичната родовоплеменна аристокрация се възползва от остаряването на владетеля и го отстранява с убийство, за да не му позволи да укрепва наследяването на властта по бащина линия. Мурсилис І е убит от съпруга на сестра си, а той самият е погубен от мъжа на дъщеря си. За период от около 70 години хетското царство изпада в период на междуособици, които за кратко са преодолени едва при цар Телепинус (ок. 1520-1490 г.пр.н.е.) и неговите привърженици, които са от партията на патрилинейността. Наследяването на царската власт по мъжка линия е узаконено с указ на цар Телепинус (ок. 1500 г. пр.н.е.). В случаите, когато владетелят умира, без да остави син, престолонаследници могат да стават съпрузите на царските дъщери. По този начин царската власт е съсредоточена в семейството на владетеля, а не както по времето на Хаттусилис І – в семейството на родителите на владетеля.
В писмените извори обществено-политическата структура на Старото хетско царство се състои от господар и по-късно цар, от народно събрание и съвет на старейшините на град Куссар по времето на Хаттусилис І. По времето на Телепинус те са отменени от военно народно събрание, ръководено от царя-военачалник, от царски съвет – тулия, съвет на старейшините – наккес и от народно събрание. В резултат от противоречията между стремящата се към централизация царска институция и аристократичните съвети – тулията и наккес, властта на монарха е ограничена и за превишаване на пълномощията си той става подсъдим, като подлежи и на смъртно наказание.
Скоро след смъртта на Телепинус хетското царство отново е обхванато от междуособици и се превръща в незначителна военно-политическа сила в Древния Изток.
В началото на ХІV в.пр.н.е. на хетския трон се възцарява способният военачалник, администратор и дипломат Суппилулиумас. След като оценява преимуществата на модерните армии на Каситски Вавилон, Митани и Египет, той провежда военна реформа. Хетите създават силни отряди от войски, въоръжени с колесници, като към дотогавашните екипажи от двама души – кочияш и стрелец с лък, стрели и копия, добавят и щитоносец. За да издържа по-голямата тежест, оста на колесницата бива изместена от края, под средата на платформата, на която стоят бойците. С тези по-тежки и неустойчиви на скорост, но затова пък по-силно защитени и въоръжени колесници, които хетите произвеждат с хиляди, държавата на Суппилулиумас и наследниците му си осигурява превъзходство в тежко въоръжени войски над по-близките и по-далечните си съседи. При Суппилулиумас са ремонтирани и достроени големите крепости в източната и западната част на страната и това естествено е свързано с увеличаването на военните им гарнизони. Военната реформа превръща Хетското царство в силна държава.
Хетските войски предприемат едновременни и успешни действия на запад, срещу страната Арцава, и на изток, срещу района на Каркемиш. Навсякъде във въстаналите или получили независимост райони, след покоряването им, владетелят възстановява правните и политическите отношения от времето на Телепинус. На североизток чрез династичен брак бива спечелено доверието на царя на Хайаса и така хетите си осигуряват достъп до Черно море по течението на днешната река Чорох и богатите на желязо Понтийски планини. На югоизток царят сключва съюз с владетеля на Киццувадна, като му отстъпва част от територията на Киликия и важното пристанище Питурус на Средиземно море. Това му осигурява траен и конфедерален съюзник в стратегически район срещу силните държави Митани и Египет до края на съществуването на единната хетска държава.
Могъщото след реформите и сключените съюзи царство се подготвя за настъпление на изток и юг, срещу Митани и Египет. Каркемиш е превърнат в силна и благоустроена крепост, във втора столица на държавата. Египетският фараон Аменхотеп ІV-Ехнатон се опитва да противостои на натиска на Суппилулиумас, като предлага на царя на Арцава една от дъщерите си за жена, но подобна политика вече не може да спре могъщата държава. Хетските войски овладяват Западна Митани и земите на Сирия и Палестина до Мъртво море и р. Йордан.
След смъртта на Ехнатон, а скоро след това и на зет му Тутанхамон, Нефертити иска от Суппилулиумас да й даде за съпруг един от синовете си. Жречеството на Египет успява да убие Цаннаанцас, сина на царя, на път за столицата и това прави войната между двете най-силни древноизточни държави неизбежна. Египтяните са разбити, но чумната епидемия, която се пренася от египетските пленници, нанася страшни опустошения сред хетските войски и сред населението на царството.
При наследника на царя, Мурсилис ІІ, хетските войски насочват усилията си на запад, където разгромяват силната коалиция на Арцава с помощта на съюзниците си Лукка (Ликия), Мирра на север от Лукка и Миллаванда (Милет). Царят на Арцава бяга в страната Аххиява (Ахейска Гърция). Хетската държава владее множество чужди земи и постепенно се превръща в империя с метрополия на хетските земи и провинции на нехетските, включително и федерираните към страната области. При наследника на Мурсилис ІІ, Муваталис (ок. 1305-1297 г. пр.н.е.), страната е обкръжена от силни врагове – на север от създадената държава на кашките, на юг и югоизток отново от силния във военно отношение Египет и на северозапад от Виллуса (Илион). Муваталис подкрепя в борбата за престолонаследие осиновения син на местния цар. След сключване на договор с владетеля на Халпа, Талми-Шаррума, хетските войски се насочват към Египет. При гр. Кадеш на р. Оронт в равностойно сражение те нанасят поражение на египетските войски, които са предвождани от фараона Рамзес ІІ.
При Урхитешуб (Мурсилис ІІІ) процесът на централизация на хетската държава е прекъснат чрез държавен преврат, извършен от брата на Муваталис, Хаттусилис ІІІ, който завзема властта в страната и с това предизвиква напрежение в укрепналата държава. Неустойчивата политическа ситуация в страната принуждава Хаттусилис ІІІ да сключи мир с Египет и да изпрати дъщеря си за съпруга на много по-възрастния Рамзес ІІ около 1270 г.пр.н.е. Двете воюващи страни са еднакво заинтересовани от мира, тъй като на изток се усилва Асирия, която при Ададнерари І и Салманасар І между 1307 и 1245 г.пр.н.е. покорява Митани.
За да държат в покорство многобройните победени народи, хетските царе практикуват системата на разместване на завладяното население, поставянето му в чужда етническа среда и закрепостяването му към земята. С извършваните непрекъснато нови завоевания тази система създава все повече напрежение вътре в държавата и я превръща в нестабилна в политическо отношение. При Тудхалияс ІІІ или ІV, около 1230 г. пр.н.е. хетите завладяват средиземноморския град Сарди. Някъде по това време микенските гърци сломяват съпротивата на проливната гръцко-тракийска държава Троя (на хетски – Виллуса). Така в Западна Мала Азия са унищожени буферните държави между хетите и т. нар. морски народи. Сред тях са разгромените жители на държавите на Сарди и на Троя, които стават врагове на хетите и на микенските гърци. Около 1200 г.пр. н.е. морските народи нахлуват на териториите на Хетското царство, Микенска Гърция и Египет. В резултат от нашествието Хетското царство се разпада, Микенският свят е унищожен. Само Египет устоява на ударите и отхвърля и морските народи, и атакувалите го от запад ливийци, съюзени с морските народи.
Хетското царство се разпада на шест малки държави, които през следващите векове не проявяват желание да се обединят и постепенно населението им е асимилирано от техните съседи.
Рим е синоним на история - етруски гробници, имперски храмове, раннохристиянски църкви, средновековни камбанарии, ренесансови дворци и барокови базилики. Улиците обикновено преминават покрай статуя, триумфална арка, фонтан или некропол от римско време. Надписите на латински са навсякъде. Каменните руини и средновековните фасади също. Всичко е история.
Трудно е да се каже кое човек ще намери за по-впечатляващо във Вечния град - неподвластния на времето Форум, супермодерните хора, или невероятната скорост, която развива италианският "Фиат Бамбино";, опита да се пресече натоварено кръстовище или сметката за обяда ви. В този град феноменалната концентрация на история, легенди и паметници съществува заедно с феноменалната концентрация на вечно забързани хора и тълпи от ентусиазирани туристи. Въпреки това в Рим човек не може да се загуби, стига да не кривва в малките улички и да не напуска центъра. Няколко булеварда минават през почти всички световно известни забележителности. Но винаги е по-хубаво, ако има някой да те разведе; особено ако живее в Рим от 40 години.
Аз имах този шанс и първото, което видях, бе римският Форум. Названието форум се използвало, за да се обозначи място, където са се събирали хората, за да решават важни социални и политически въпроси. Така по стечение на обстоятелствата Форумът се оказва люлка на римската цивилизация - оттук са тръгвали всички важни решения, за да се разпространят по цялата огромна територия на Римската империя.
Като гледа това пространство, заградено с ниска каменна ограда човек трудно може да си представи колко много неща са се случвали тук. Но това е къс от древния Рим без никакава намеса - освен тревата, тя е от XXI век. Достатъчно е да погледнеш една реконструкция на това място, за да разбереш защо всички са смятали Рим за център на света - прекрасен комплекс от внушителни постройки, красиви алеи и площади, украсени със статуи и паметници на императори. А за днешния вид на форума имат дял и ловците на антики, които отмъквали цели колони като сувенири. Така било до XVIII век, когато започнали разкопки, които разкрили ценни експонати на изкуството и архитектурата, макар и в окаяно състояние. Разходката из античните алеи дава представа как е протичал животът тук преди повече от 2 хилядолетия. Тя много напомня разходката из Мачу Пикчу, но останките тук са много повече и някак си доста по-близки до нас - европейски.
Продължаваме по Виа де Фори Империали и пред нас е Колизеумът, който се вижда от всички хълмове на града - един от най-известните паметници на древния свят. Истинското му название е Амфитеатърът на Флавий. За това как е получил името си Колизеум има различни версии. Предполага се, че е производно на колосален от колосалната статуя на Нерон, която била издигната в непосредствена близост, висока почти колкото самата сграда. Не е известен и архитектът на това древно чудо. Казвам чудо, защото малцина знаят, че освен за гладиаторски сражения и борби с животни Колизеумът се е използвал и за морски битки. За целта арената се е пълнела с вода и са се разигравали яростни схватки чак до горчивия им край. Колизеумът е бил идеално място за забавления, привличал е огромни тълпи и е бил любимо място за много хора. За голяма част от туристите обаче, които знаят неговата история, включително и за мен, беше изненадващ лабиринтът от тунели и клетки на мястото на арената. По план те са се намирали под нея и са служели като задкулисно пространство. Оттам са излизали гладиаторите, оттам са пускали животните, там е била и сложната инсталация за пълнене на арената с вода. Колизеумът е построен през императорския период, по-точно през 70 г. н.е., но не е бил открит до 80 г. н.е. Едва когато човек влезе вътре, осъзнава истинските му размери, способни да поберат 50 000 души преди 1900 години, във време, когато населението на Рим не е надвишавало 200 000.
Кривваме встрани и след кратък преход сред стари и нови къщи, които безспорно имат своята интересна история, стигаме любимия на мнозина италианци, както и на много туристи площад Испания.
От него тръгват прочутите модни улици Виа Кондити със своето кафене "Греко"; от XVIII в., станало център на римските интелектуалци, или пък Виа Маргута, известна с ателиетата на художници и изложбени галерии. Но най-известната част на площада е великолепното Испанско стълбище, водещо към църквата "Тринита деи Монти";, кацнала по средата на хълма Пинкио, който се издига зад нея. Пролетно време цялото стълбище е залято с цветя, а през май се организира специална изложба на азалии. През останалото време тук са художниците, които продават своите картини. Планът за стълбището е дело на Франческо де Санктис, а църквата, до която води, е френска, от XVI в.
До площад "Минерва"; е този на Ротондата, където се намира Пантеонът, една от най-големите забележителности не само на Рим, но и на Италия, и една от най-добре запазените в целия свят. Както подсказва и името му, това е храм, посветен на всички богове. Построен е от Марк Агрипа, приятел и зет на император Август, през 27 г. пр.н.е., което е видно и от надписа отвън, стига да знаете латински. Абсолютно всичко, което можем да видим днес е от римско време, включително куполът и масивната бронзова врата на входа, която била сменена с нова по времето на Адриан през 130 г.н.е. Пантеонът представлява масивна кръгла постройка с триъгълен фронтон отпред, подпрян от 12 колони. Първото нещо, което прави впечатление, когато човек влезе вътре, е, че сградата няма прозорци и се осветява през отвор на върха на купола. Попитах моите приятели какво става, когато завали дъжд.;Вътре никога не вали. Благодарение на идеално кръглата вътрешност на Пантеона въздухът се завихря и излиза от него единствено през пролуката горе и разсейва капките вода встрани по кубето. По време на християнството през 609 г. постройката се превръща в църква, което без съмнение допринася за запазването й до наши дни. Вътре, на мястото, където имало статуи на различни езически богове, най-вече на Марс и Венера, сега са гробовете на някои известни личности, между които Рафаело и кралица Маргарет. Именно тя е измислила пиците, когато в Италия настъпил глад, тъй че най-оригиналната пица не съдържа нищо друго освен тесто и домати.
Посещението на "Сан Пиетро"; е величествено преживяване. Отвън църквата не изглежда толкова обширна, колкото отвътре. Едва когато се влезе в нея, може да се преценят истинските й размери. Множество арки и сводове, както и три коридора изпълват вътрешността й. Близо до входа вдясно е известната "Пиета"; на Микеланджело. Скулпторите на най-прочутите папи, също негово дело, са разположени в нишите в колоните между отделните арки и сводове. Те са толкова съвършени, че когато човек стои дори на 30 см от тях, не може да повярва, че гънките на мантиите им са от камък. В дъното на главния коридор е олтарът - трона на свети Петър със Светия Дух зад него под формата на бял гълъб, поставен в прозорец, осветен от слънцето. Пред него и пред потъналия в злато олтар, всред процеждащата се слънчева светлина, която сякаш извира от самия Свети Дух, в една от най-величествените църкви на света, човек изпитва страхопочитание. Вдясно е скулптурата на свети Петър с излъскания му от докосвания крак - който го пипне, намисленото желание се сбъдва. Отстрани на колоната, в чиято ниша е поставен, има вход и по извита стълба в се слиза надолу. Там са катакомбите на "Сан Пиетро"; - мрачни тунели, в които са наредени саркофазите с телата на папите. Усещането е доста зловещо! Пак в началото на църквата, но този път вляво, е списъкът на всички папи, управлявали досега.
Там може да откриете и името на папа Григорий ХІV, сменил календара, поради което сега православният Великден и католическият се разминават. Тази година те съвпаднаха от доста време насам.
Когато влезете във ватиканските музеи, ще посетите и Сикстинската капела. Колкото и да вие е странно, Сикстинската капела се намира, след като от един коридор започнете да слизате надолу. Ненадейно прозорците изчезват. Тесни стълби и коридор ви съпътстват, докато не излезете в просторна правоъгълна зала, на чийто таван може да се насладите на всички епизоди от човешката история, изписани от Микеланджело - създаването на човека, създаването на Ева, Ева и змията и т.н. А на огромната стена до вас е монументалното платно на Микеланджело "Страшният съд". Сега белите превръзки около голите части на многобройните тела в картината са премахнати, но на няколко пъти през Средновековието са били слагани. Било невъзможно в Божи храм да се рисуват голи тела - в самия папски дворец - греховни фрески, показващи срамотиите на човека. Изключено! Но Микеланджело се противопоставил - в Библията хората са голи, ако искате да ги нарисувам с препаски, ще наруша Стария завет. Приемате ли отговорността да коригирате Библията? И Микеланджело ги изобразил такива, каквито са. Папите след това обаче не могли да понесат подобни срамни сцени в центъра на Ватикана и наредили на тогавашните художници да им сложат по една препаска на срамните части. Сега обаче картината е реставрирана в оригиналния си вид.
Историята на Рим е богата и далеч не завършва с Колизеума и "Сан Пиетро";, оттам започва. За да бъде разгледан спокойно градът, е нужна поне седмица, а за цялостното му възприемане е необходимо да бъде преживян.
Форум - място, където са се събирали хората, за да решават важни социални и политически въпроси.
Представите на хората за техния произход се развиват заедно с наблюденията им върху обкръжаващия ги свят. Преди около 5 000 години в Древен Египет и в Шумер те вярват, че произхождат от богове и че са създадени, за да служат на боговете. Тази представа се запазва и през по-късните исторически времена до появата на вярата в еднобожието (гр. монотеизъм), което заменя многобожието (гр. политеизъм). Тогава възниква вярването за произхода на света и човека от един бог. В християнската религия той е наричан Господ, в мохамеданската Алах, за будистите богът е Буда, за евреите – Яхве. Вярата в божественото сътворение на човека е резултат от слабото развитие на научните знания и хората, които не могат да си обяснят природните явления, определят причините за появата им и самите тях като деяния на свръхчовешки сили.
През ХVІІІ и ХІХ век в Европа в резултат от развитието на медицината, биологията, химията, физиката, геологията и историята, изследователите все повече се занимават с въпроса за произхода на човека. През ХІХ век английският учен Чарлз Дарвин, който обобщава наблюденията на предшествениците си и създава стройна система за развитието на животинските видове, достига до извода, че човекът е произлязъл от прогресивното развитие на човекоподобен предшественик от семейството на маймуните.
Появата на новото учение се посреща с нетърпимост и подигравки от църковните организации и вярващите хора, но постепенно научните аргументи стават все повече и са резултат от търсенията на учените и от откритите останки на древни хора. Сега в нито един учебник по биология не може да се срещне твърдение, аргументирано с научни факти, че човекът е създаден от бог или от богове.
След отпечатването на книгата на английския археолог Гордън Чайлд “Човекът сам се е създал” в средата на ХХ век в разделения тогава свят на социалистически и несоциалистически все повече се приема идеята за създаването на човека от собственото му развитие като целенасочено и трудещо се същество.
В резултат от археологическите разкопки и геоложките изследвания в Европа и Азия през ХІХ век са открити най-ранни останки, които показват постепенното развитие на първите човекоподобни същества от четириноги до хора от съвременен тип. След появата на живота преди около 3 000 000 000 години, на земята има огромни водни повърхности, наречени от учените Световен океан. В него се развиват първите живи същества, предшественици на по-късните водни, земноводни и земни обитатели на нашата планета. Тезата за родството между човека и човекоподобните (отричана от привържениците на идеята за божественото сътворение), доказана от швейцарския учен Карл Линей и аргументирана от Чарлз Дарвин, сега получава по-добра позиция в резултат от наблюденията на изследователите върху сходната скелетна структура между древните риби, земноводни, земноводни – подобни на бозайник, и бозайници. Земноводните, които първоначално населяват сушата, постепенно се превръщат в различни видове влечуги, огромни гущери – тиранозаври, динозаври и по-малки животни, които дават началото на млекопитаещите видове. Един от тези видове е на човекоподобните същества, които живеят в тогавашните гъсти тропически екваториални гори, и които са наречени от изследователите дриопитеци (гр. дриос - гора, и гр. питекос – маймуна; горска маймуна). Времето на появата на този най-ранен досега човекоподобен вид е преди около 18 000 000 години. В течение на около 13 000 000 години човекоподобните същества постепенно се разслояват на множество видове, част от които са предшественици на съвременните човекоподобни същества-маймуни. Променя се лицево-челюстният строеж на човекоподобните предшественици на съвременния човек. След приспособяването на дриопитеците към живот на земята кучешките зъби, служещи за защита, намаляват размерите си в резултат от преминаването към нова храна – земните растения, които изискват не само разкъсване, но и смилане преди поглъщане. Едно от човекоподобните видове разклонения на дриопитеците е това на рамапитеците (от името на древноиндийския епичен герой Рама и гръцкото питекос–маймуна). Най-вероятно от това същество се развива един от предшествениците на съвременния човек – австралопитека (лат. австралис – южен и гр. питекос), преди около 5 500 000 години. При него започват промени в гръбначния стълб, таза, в горните и долните крайници в резултат от полуизправеното ходене сред високите треви и храсти и от използването на горните крайници за защита и за трудови дейности. Така се появява изправеният човек (лат. хомо еректус). Настъпилите промени свидетелстват за изменения и в мозъчната дейност и в съзнанието на прародителите на човека, които вече не разчитат само на природните си данни, а използват и примитивни оръдия на труда и оръжия за самоотбрана – тояги и камъни. Натрупаните нови умения на предшественика на съвременния човек и настъпилите промени в неговите крайници – ръце, позволяват на учените да го нарекат умел човек (лат. хомо хабилис).
Преди около 3 500 000 и 1 800 000 години в Европа, на територията на днешните Германия и Унгария, се появяват преките предшественици на съвременния човешки тип. Откритите там останки от питекантропи (гр. маймуночовеци) свидетелстват за ранно видово изменение в общността на австралопитеците, която се развива в известните от по-късни материали хайделбергски и неандерталски човек в Европа и китайски човек или синантроп в Китай.
Новият вид човекоподобни все повече се доближава до мислещия човек. Те живеят в колективи, използват огъня, кожите на животните и примитивни оръдия на труда от камък и дърво. Живеят в пещери и вече започват да погребват мъртвите си и да украсяват гробовете им. За разлика от съвременните хора хайделбергският, неандерталският и китайският човек имат по-масивен мускулно-скелетен строеж и по-малък обем на мозъка. Използването на дрехи от кожа, на огъня (за обработка на храната и за защита от студ и зверове) и колективният начин на живот постепенно развиват както структурата на човека, така и строежа на мозъка му. Масивната, груба мускулатура и козина вече не са необходими за защита от студа и постепенно от поколение на поколение се променят. Нарасналите мозъчно-мисловна и речева дейност довеждат до промени в структурата на главата – увеличават се мозъчните дялове, а това води до изправяне на челото и до издигане на свода на теменната област. Развитие получават гласните струни и устната кухина, които вече служат като “инструмент” за създаване на ясни и подредени звуци и думи чрез произнасяне. Този постепенен процес продължава около 40 000 години, след което се появява т. нар. разумен човек (лат. хомо сапиенс). Този нов човек изтласква, унищожава или частично асимилира изоставащите в развитието си групи. По името на мястото на първите открития – пещерата Кро Маньон във Франция, тези хора са наречени кроманьонци. Идеите за грималдийски човек (от пещерата Ла Грималди в Ница), като представител на негроидната раса и съвременник на кроманьонския човек, се преосмислят след наблюденията на антрополозите, според които приписваните му негроидни черти се дължат на промени в резултат от деформация на костите след срутвания на камъни.
Откритията на английския геолог и палеоантрополог Л. Лики в Източна Африка, в района на езерото Виктория, свидетелстват, че процесът на постепенно очовечаване на полуизправените австралопитеци, след около пет и половина милиона години, завършва със създаването на съвременния човешки тип. На трите континента – Азия, Африка и Европа, постепенно се формира съвременният човек, който под въздействието на природните условия придобива характерните черти на трите основни раси, условно наречени бяла, черна и жълта или съответно европеидна, негроидна и монголоидна.
Съвременните изследвания, които чрез възстановка на облика на хората от докроманьонски тип и чрез сравнения със съвременни обитатели на обособени райони като Полинезия дават предположения за произхода на местното население от неандерталската раса, са неоснователни. За разлика от хората, живели преди 40 000 години, съвременните жители на Полинезия, Океания и Хавайските острови притежават структура на съвременни хора със специфични и естествени расови черти.
Първоначално формиращите се хора, както и останалите човекоподобни, живеят на стада. Между тези ранни човешки първобитни общности, както и между стадата на маймуните, съществува родствена близост. При неандерталския човек постепенно започват да се осъзнават родовите връзки. Живите оставят предмети на гробовете на роднините си. През този период се създават семейни отношения, различни от стадните, появяват се временните семейства по двойки, които често продължават и след създаването на децата.
Поради необходимостта от защита в неблагоприятните и опасни природни и обществени условия, хората продължават да живеят в колективи, обединени от общо родство и съставени от семейства по двойки, които постепенно се превръщат в големи семейства от възрастни родители, живеещи при тях техни деца със семействата си и децата на техните деца. Хората от съвременен тип вече осъзнават необходимостта от брачни контакти в рамките на едно семейство и извън общността на рода и започват да създават семейства от членовете на два и повече рода.
Така се избягват промискуитетът и кръвосмешенията, а това довежда до физическо развитие на човека, което още преди около 40 000 години вече го доближава до съвременните хора.
Древните съвременни хора умеят да рисуват сцени от живота си на ловци на едър дивеч. Рисунките на бизони често им служат за магически изображения, които трябва да улучат с копията си от разстояние, за да осигурят според вярванията си успешен лов. Реалистичните изображения на животни и хора по пещерните стени, както и статуите на жени–майки на рода показват начина на живот на далечните ни предшественици, които с дървени копия и каменни сечива започват да създават основите на съвременното човешко общество, обединени в първите човешки колективи – родовете.
Според известните палеонтологични данни еволюцията на човека се разделя на следните етапи:
1. Предшественик на човека (прачовек) — австралопитек.
2. Най-древен човек — архантроп. Известни са две последователни фази в еволюцията на архантропа:
а) сръчен човек (Хомо хабилис);
б) изправен човек (Хомо еректус).
3. Древен човек — палеоантроп.
4. Съвременен човек — неоантроп.
Австралопитеки. Останки от австралопитеки са открити на различни места в Африка — Етиопия, Танзания, Кения, Южна Африка. Устройството на долните крайници и таза показва, че австралопитеките ходели на два крака. Ръстът им е средно 120 ст. Черепната кухина е с обем 450—700 ст3. При тях настъпват промени в черепа — частта му, която е разположена над очните кухини, е по-голяма в сравнение с горилата, шимпанзето и орангутана. Устройството на долната челюст и зъбите са сходни със следващите хоминиди.
Австралопитеките живеели на големи групи. Изхранвали се с лов и събирачество. Храната им се състояла от плодове, семена, а също и сурово месо. Сечивата, с които си служели, били остри камъни, кости, рога и зъби от животни.
Архаитроп. Първата фаза в еволюцията на архантропа е Хомо хабилис. Появил се преди 4—6 млн. г. в Източна Африка. Ръстът му е 150 ст. Обемът на черепната кухина е 800 ст3. Черепът се характеризира с някои прогресивни белези — например скъсяване на предно-задния размер. Хомо хабилис живеели на групи. Изхранвали се с лов и събирачество. В близост до останки на Хомо хабилис са открити първите примитивно изработени сечива — например изострени камъни.
Изработването на сечива от представителите на Хомо хабилис е събитие с ключово значение в хода на антропогенезата.
Хомо еректус е възникнал преди 1—2 млн. г. в Африка, откъдето мигрирал в Азия и Европа. Съществувал е допреди 200 000 г. Към Хомо еректус се отнасят питекантропът, синантропът и хайделбергският човек.
Характерните им белези са следните: обемът на черепната кухина се увеличавал прогресивно от 900 ст3 до 1200 ст3; челният мозъков дял е разположен над очните кухини; в сравнение с австралопитека лицевият череп е с относително по-малки размери от мозъковия череп; по форма и размери зъбите са по-близки до зъбите на съвременния човек, отколкото на австралопитека; размерът и пропорциите на костите на крайниците са аналогични с тези на съвременния човек. Ръстът е около 170 ст. Способността да изработват каменни сечива се усъвършенствала при Хомо еректус. Живеели на групи, в които съществували примитивни колективни дейности. Мъжете например обединявали усилията си при ловуване. Общували помежду си със звукови сигнали.
Синатропът и хайделбергският човек използвали огъня.
Появата на архантропите е важен етап в еволюцията на хоминидите. Техният ареал на разпространение се разширява значително и обхваща райони в умерените географски ширини.
Промените, свързани с приспособяването към климата в умерения пояс, ускорили човешката еволюция.
Палеоантроп (неандерта-лец). Възникнал преди 200— 300 хил. г. и е съществувал до преди 28 хил. г. Черепът при него е масивен, с изразени над-очни дъги. Обемът на черепната кухина е 1400—1500 ст3. РЪСТЪТ е сравнително нисък — 160 ст. Все още липсва двойната S-образна извивка на гръбначния стълб. Скелети на палеоантропи са открити на различни места в Африка, Азия и Европа, което говори за повсеместното им разселване. То започнало преди 100 хил. г. и приключило преди 60 хил. г. Палеоантропите, които населявали райони с по-студен климат, живеели в пещери. Изработвали разнообразни каменни сечива — ножове, резци, накрайници на копия и др. Формирали групи от няколко десетки души, в които съществувала първобитна обществена организация. Жените отглеждали децата, събирали плодове и семена и се грижели за жилището и огъня. Мъжете ходели колективно на лов и убивали едри животни. Използвали-огъня за приготвяне на храна, за отопление и за предпазване от хищници.
В тасовия апарат на палеоантропа настъпили промени, които позволили да бъдат произнасяни голяма част от звуците на речта. В общуването помежду им възникнали наченки на членоразделна реч.
Неоантроп (Хомо сапиенс, кромавьонски човек). Възникнал е преди 40 хил. г. Обемът на черепната му кухина достига 1600 ст3, а ръстът — 180 ст. Скелетът притежава всички характерни особености на съвременните хора.
За общуването помежду си неоантропите използвали членоразделна реч. Постепенно започват да се формират обществени отношения.
За изхранването си освен с лов, риболов и събирачество неоантропът започнал да се занимава с примитивно земеделие. Преди 15 хил. г. в Азия той започнал да засява семена от житни растения, сред които особено важен бил оризът. Постепенно неоантропът започнал да опитомява диви животни и да ги отглежда.
Преминаването от присвояващи форми на дейност (лов, риболов и събирачество) към произвеждащи дейности (земеделие, животновъдство) е друго важно събитие в антропогенезата.
С развитието на материалната култура постепенно започнало и развитието на духовната култура. Възникнал художествен усет и необходимост от художествена изява. Неин израз са откритите пещерни скални рисунки на животни и ловни сцени, както и скулптурните изображения на животни и женски тела. Развитието на материалната култура позволило на човека да се приспособи към разнообразните условия на околната среда. Човекът започнал да завладява все нови и нови територии. Заселването на американския континент например започнало преди 28 хил. г. и продължило около 3000 г., докато между Азия и Америка съществувала сухоземна връзка. Тази връзка се образувала отново преди 14 хил. г. и просъществувала 6000 г. Тогава се осъществила втората вълна на заселване на Америка по суша.
След възникването на земеделието в Близкия изток преди 10 хил. г. земеделците започнали да се разселват на запад с темп, приблизително 1 километър на година, и накрая се установили в цяла Европа. Тези първи земеделци постепенно изместили местните номади ловци. Така преди 10—12 хил. г. възникнал днешният разумен човек — Хомо сапиенс реценс. С появата му завършва палеонтологичната история на човека и започва историята на човечеството 2.34.).
Към 300 г. пр.Хр. повечето хора в Южна Америка започват да се занимават със селско стопанство, въпреки че в южната част на континента, където условията за земеделие са трудни, са останали и малко ловии и събирачи. Към 750 г. пр.Хр. в Андите се развиват сложни общества. Както и в Централна Америка, те преминават през етапи на растеж и упадък, но в Централните Анди има степен на културно единство, при която не се забелязват различия между планинските райони и низините.
Южна Америка
Бреговете край Централните Анди са най-известни на археологията с рисуваната керамика "Моче", датирана от 100 600 г. сл.Хр. Тя разкрива много за ежедневния и религиозния живот на тогавашните хора. Народите моче са първите, които се налагат с мащабната сила на завоеватели. И керамиката, и гробниците сочат, че царете на моче, също както съвременниците им в Централна Америка, демонстрират властта си със сложни и претенциозни ритуали.
След около 600 г. сл.Хр. обаче брегът е завоюван от народите тиахуанако и хуари. И двете цивилизации развиват елементи на ранен култ към Чавин. Град Тиахуанако е разположен на бреговете на езерото Титикака в Боливия. Там хората отглеждат картофи и стада от лами и алпаки. Известни са със своите каменни сгради и скулптури, тяхната експанзия изглежда е постигната чрез основаване на религиозни и търговски колонии, Причините за гибелта на Тиахуанако през 1200. сл.Хр. не са напълно изяснени, но е възможно да са свързани с промяна в климата, която се отразява неблагоприятно на земеделската продукция. Хуарите са смятани за предшественици на инките. Сред най-отличителните черти на тяхната
Преди около 15 000 години в климата на северното земно полукълбо настъпват промени. Ледниковият период в Европа, между Атлантическия океан и Урал постепенно отстъпва пред настъпилото затопляне. Между Южна Европа и Северна Скандинавия ледниците започват да се топят. Тези промени се отразяват на климата в Северна Африка. Там дъждовните периоди се сменят с постепенното засушаване. Огромната територия на Сахара, южно от географската област Судан, се превръща от богата на пасища степ в скалиста и пясъчна пустиня.
Населението на плодородните степи, съставено от ловци и събиратели на плодове, кореноплодни и на съестни растения, се оттегля към големите водоизточници – езерата в днешен Южен Алжир, в днешен Судан и към пълноводната река Нил. В северното долно поречие на реката през VІІ – V хил. пр. н. е. се събират етнически различни групи от хамитския Юг и от семитския Север на Африка. По това време северното поречие на Нил е блатиста и опасна за живеене земя. Африканската природа представлява сериозна пречка пред заселилите се близо до Нил хора – отровни змии, крокодили, скорпиони, гепарди и лъвове обитават блатисто-мочурливите територии на днешния Египет. В течение на три хилядолетия хората, които първоначално основават селищата си на високите хълмове и по високите брегове около речната долина, постепенно култивират неплодородната земя и я превръщат в една от най-плодородните земи в света. През VІІ – VІ хил. пр. н. е. стопанството в Египет е основано на постиженията на развития каменен век, на неолита или на новокаменната епоха. Хората вече изработват чукове и тесли от полиран и снабден с отвори за дръжки камък вместо кремъчни и обсидианови сечива брадви. Това увеличава производителността на труда и дава възможност на хората да обработват по-големи количества дървен материал и да създадат първите дървени сгради. Новите сечива и дървеният материал позволява на хората да развият наблюденията си за отглеждането на растения и животни. Появяват се земеделието и скотовъдството, а дървените инструменти – мотики, дървени рала, както и оградите на помещения за отглеждане на животните, оборите, дават възможност да се премине от лов и събирачество към произвеждащо стопанство, реколтата и продуктите от които могат да са охраняват и съхраняват. Плодородната земя, богатите пасища и природната затвореност на долината на река Нил, обградена от пустини, осигуряват мирно развитие на населението от двете етнически групи, които постепенно създават едно общо езиково семейство. Редица селища, като Ком Омбо в Горен или Южен Египет имат непрекъснат живот около 4-5 хилядолетия. От V в. пр. н. е. оформената племенна общност на предците на древните египтяни навлиза в каменно-медната (енеолитна или халколитна) епоха, която е позната по името на днешното селище Бадари, като бадарийска култура. С откриването на медта като метал се увеличават производствените възможности на хората. Това позволява да се обработват и каменни съдове и да се добиват по-големи количества дървен материал. През това време са прокопани първите напоителни канали, създадени са измазани с глина зърнохранилища, а дивата котката е опитомена.
През първата половина на ІV хил. пр. н. е. египетските селища стават по-големи и това увеличава производствените възможности на селските общности. Появява се разделението на обществото на по-богати и на по-бедни хора и свидетелство за това са откритите златни украшения и първите египетски знаци за собственост. Натрупването на излишъци в производствата, както и на големите реколти, правят селищата на съседните племена привлекателно място за ограбване. Войната постепенно се превръща в занаят, който носи много високи доходи от плячка на животни, зърно и отвлечени хора-роби. Войната като занаят довежда до направата на първите защитни стени от дървени греди (гр. палисада). Те са издигнати върху пръстени насипи, които са обградени с ровове. Увеличават се и възможностите на хората да получават по-високи температурни градуси за обработка на материали. По-добре изпичаните в пещи глинени съдове вече не са сиво-черни, а червено-кафяви. Този период е известен по името на египетското селище Ал-Амра като амратски. През втората половина на хилядолетието отново нараства площта на египетските селища. Този период е известен по името на египетското селище Герзе като герзейски. Развитието на металната технология ускорява създаването на сечива от мед – медни брадви, ножове, кинжали, върхове на стрели и копия. Този факт води до повишаване на производителността на човешкия труд и до развитие на войната като занаят.
През амратския период египтяните създават басейновата система за напояване, като обграждат с пръстени валове придошлите през май води на р. Нил. Тази иригационна система спомага и за задържането на минералните и органични вещества във водата, които правят извънредно плодородна египетската земя. През този период се увеличават имуществените разлики между бедните и богатите. Това намира отражение в писмените паметници на египтяните – знакът за благородство е и знак за богатство, измеримо в стада, и представлява изображение на лежащо с подвити крака теле със знак за собственост на врата му.
Около 3 000-та година пр. н. е. противоречието между бедните и богатите е узаконено със създаването на държавата. Разделеният на два военноплеменни съюза – на Северен и Южен – Египет води продължителни и кръвопролитни войни. Двата военноплеменни съюза се намират на еднакво равнище в своето обществено-икономическо развитие преди 3000-та година пр. н. е. – те са в стадий на военна демокрация. Техните вождове са изборни и затова в староегипетския паметник от времето на ІV (V) египетска династия, известен като Палермския камък, са споменати само имената им, без титли и без титлата цар, единствено с определители за владетели и управляващи. Египетският жрец Мането(н) (ІV в. пр. н. е.), който написва на старогръцки съчинението “История на Египет”, определя първата форма на управление на египтяните като Базилея. В старогръцкия понятиен апарат базилея, по определението на Аристотел в труда му “Политика”, означава управление на свободни, а базилевсът е вожд-военачалник, върховен жрец и съдия, но е и изборен.
Най-ранните сведения за тези вождове без титли ги определят като следващи бог Хор. Южен или Горен Египет има повече икономически възможности, които са осигурени от високо продуктивното животновъдство. Постепенно той преминава в настъпление на север.
При вождовете цар Скорпион и Нар мер Южен Египет завладява земите на Северен Египет до делтата на р. Нил. Но страната е обединена едва при следващия южноегипетски военен вожд Хор–Аха (от египетски – бог Хор-Боец), който завзема и основните земи на северяните в труднодостъпната делта на реката. За завоеванието си Хор-Боец получава царското име Основател (египетски – Мен). За установяването на властта на едно родово общество над друго са необходими органи, които родовият строй не притежава до този момент. Към времето на Менес и на неговите преки наследници в Египет за първи път се появява титлата цар. Създадени са окупационни гарнизони, населението на покорените области насилствено е организирано в трудови отряди и изпълнява задачи в интерес и полза на завоевателите. Необходимостта от поддържане на завоюваните племена със сила променя и характера на властта на военния вожд. Той вече не е избиран от целия народ по демократичен начин. Обществото с демократична организация и военен дух, което американският етнолог от ХІХ в. Луис Х. Морган нарича военнодемократично, престава да съществува.
Египетската държава обхваща територията на цялото северно поречие на река Нил и Синайския полуостров в Азия. Управлението на държавата се осъществява от цар на обединените Северен и Южен Египет и от негов заместник (египетски – чати). Управлението е наследствено или династично. Според споменатия вече египетски жрец Мането(н) в Египет управлява едно “вождество” и 29 династии (гр. дюнастейа – власт на малко над много хора). Населението на страната е свободно и организирано в областна администрация (гр. номос – област). Свободните бедни и богати хора са обединени от възможността, която им дава държавата, да преодолеят противоречията помежду си, като ги насочат към ограбване на съседите. Но и тази държавна политика, която предполага равностойно участие в подялбата на плячката, не е спазвана от оформилата се политическа класа на управляващите знатни, които заграбват по-голямата й част. Тази неравностойна политика не позволява на незнатните египтяни да компенсират резултата от продължителното отсъствие от стопанствата си по време на война, а също и причинените от войната загуби на работоспособното население. По тази причина големи маси от хора продължават да обедняват. Това поражда обществено недоволство и политическо противопоставяне. Управляващите усилват държавния апарат и възвисяват властта и значението на царската власт. Царят от втората египетска династия Джосер заповядва да му бъде издигната пирамида на шест стъпаловидни етажа, която символизира погребален дом – стълба към небето. Идеята за връзката между властта на земния цар и небесните богове е развита при следващия владетел и основател на Трета египетска династия Снефру, който има две пирамиди с височина 99 и 100 метра. Пирамидите вече не са стъпаловидни, а имат триъгълен профил, който символизира едновременно и връх на слънчев лъч и погребален дом на царя. Синовете на Снефру и техните наследници започват да се титулуват Синове на Ра и издигат свои пирамиди. Най-високата от тях е на сина на Снефру – Хуфу (гр. Хеопс).
След седем века политически живот Старото египетско царство се разпада на отделни номи, тъй като постепенно областните управители се изравняват по богатство с царете и започват да водят междуособна борба за власт. Едва след около 200 години, през 2050 г. пр. н. е., египетската държава е обединена около град Тива и неговия цар Ментухотеп І. Тази държава е наречена от египтолозите Средноегипетско царство.
Средноегипетското царство просъществува от 2050 г. пр. н. е. до 1720 г. пр. н. е. През това време египтяните започват да усвояват освен напояваните от разливите на р. Нил земи и високите земи от двете страни на речната долина. На запад от реката на мястото на тресавищата е прокопано огромно изкуствено езеро при днешния град Фаюм. То е свързано чрез канал с р. Нил и служи за напояване на огромни новоусвоени територии.
По време на Средноегипетското царство противоречията между бедни и богати се изострят. През ХVІІІ в. пр. н. е. страната е обхваната от мощно въстание в отговор на политиката на управляващите за поробване на гражданите на държавата заедно с военнопленниците. От достигналия до нас египетски исторически извор “Сказание на Ипуер” се вижда, че бедните и робите превръщат в бездомни и в роби знатните собственици на имоти и робовладелци. След първоначални успехи и дори превземане на столицата въстаниците са победени, но египетската държава е отслабена. Това позволява на военноплеменните азиатски племена на хиксосите да завладеят Северен Египет и да създадат своя държава със столица в делтата на р. Нил Аварис.
През ХVІ в. пр. н. е. между държавата на хиксосите и Южното египетско царство със столица Тива започва война. Преди 1580 г. пр. н. е. тиванският цар Камес нанася поражения на завоевателите на Северен Египет по суша и във водите на р. Нил, а брат му Яхмес І освобождава Северен Египет и преминава с войските си на Синайския полуостров. С неговото управление се поставя началото на царуването на ХVІІ династия. Египетските войски започват настъпления на север и на юг. Страната от долината на р. Нил вече има ново технологично производство и нов род войски, след като е усвоила донесените от хиксосите умения за производство на бронз и опитомяването и използването на коня. Също така египтяните възприемат дейностите, свързани с производство на стъкло. Подобно на жителите на пустинните страни, те се научават да копаят кладенци за безводните или високо разположените над долината земи. В родово племенната периферия на великата първа цивилизация са създадени нови технологии, направени са нови открития. Всички тези придобивки, съчетани със собствените постижения и вътрешна организация, позволяват на ХVІІ династия да се превърне в най-силната държава.
При сина на Яхмес І Аменхотеп (египетски – Аманхатпи) и при неговия наследник Тутмес І египетските войски достигат на север в Азия до земите на днешна Южна Сирия, а на юг в Африка до Третия праг на р. Нил в днешен северен Судан. При съпругата на починалия рано цар Тутмос ІІ, Хатшепсут завоевателната политика е прекъсната и отново е възобновена при Тутмос ІІІ (1504-1450 г. пр. н. е.). След 15 похода на север и два на юг египетският владетел завзема земите на Сирия и Палестина на север и достига до четвърти праг на р. Нил на юг. Разстоянието от северната до южната граница на страната е 3200 км. Египет се превръща в световна държава на два континента.
По време на Новото египетско царство (1580-1080 г. пр. н. е.) жречеството се превръща в сила, която застрашава държавния ред и власт.
От идеологическа институция, която поддържа светската власт, жреците стават собственици на огромни богатства и роби. Освен това египетските царе им дават във владение и с право на собствена организация огромни египетски и новозавоювани територии заедно с населението в тях. Така жречеството завладява около 40% от територията и населението на страната и може да контролира както военните действия на царя, като не позволява военни набори във владенията си, така и да му диктува условия и дори да иска да управлява цялата страна.
При Аменхотеп ІV (1372-1354 г. пр. н. е.) сблъсъкът между жречеството и светската власт достига до открит конфликт. Царят национализира стопанството и богатствата на жреците на бог Амон, който до този момент е официален държавен бог. Забранява да се използва името на царя и от времето на неговото управление вместо титлата цар започва да използва табуираната (табу от полинезийски – забрана за изговаряне или докосване на предмети, които се считат за неприкосновени по религиозни причини) титла фараон (египетски перо – голям дом). Самият цар и семейството му се обявяват за слънцеподобни земни царе, а за небесен цар е провъзгласен кръглият слънчев диск Атон. Затова на изображенията на царското семейство на граничните стели, всички членове на царското семейство са представени със закръглени форми и тънки ръце, за да наподобяват слънчевия диск с лъчи. Аменхотеп променя името си на Ахнатон (египетски – отблясък на Атон). За да намали влиянието на столичното жречество, фараонът премества столицата от Тива в новопостроен град, който нарича Ахетатон (египетски – хоризонт на Атон). След смъртта на фараона наследниците му не успяват да се противопоставят на жречеството на Атон. Опитът на Ехнатон да освободи страната от подчиняването й на жречеството е неуспешен. Това предопределя по-нататъшната история на Египет. Продължаването на завоевателната политика, в която храмовото строителство на бог Атон отново получава богатства, земи и власт, обрича огромната държава на упадък. След кратък подем и борба със силното Хетско царство за Сирия през ХІІІ в. пр. н. е. Египет постепенно се превръща във второстепенна политическа държава. Това става след 1085 г. пр. н. е. Тогава Северен Египет е завоюван от западните съседи на Египет – ливийците, а в Южен Египет на власт идва отдавна борещото се за това жречество. Започва нов период от историята на Египет, известен като времето на късните египетски царства. Той продължава до 525 г. пр. н. е., когато страната от Долината на р. Нил е завоювана от персите.