Представите на хората за техния произход се развиват заедно с наблюденията им върху обкръжаващия ги свят. Преди около 5 000 години в Древен Египет и в Шумер те вярват, че произхождат от богове и че са създадени, за да служат на боговете. Тази представа се запазва и през по-късните исторически времена до появата на вярата в еднобожието (гр. монотеизъм), което заменя многобожието (гр. политеизъм). Тогава възниква вярването за произхода на света и човека от един бог. В християнската религия той е наричан Господ, в мохамеданската Алах, за будистите богът е Буда, за евреите – Яхве. Вярата в божественото сътворение на човека е резултат от слабото развитие на научните знания и хората, които не могат да си обяснят природните явления, определят причините за появата им и самите тях като деяния на свръхчовешки сили.

През ХVІІІ и ХІХ век в Европа в резултат от развитието на медицината, биологията, химията, физиката, геологията и историята, изследователите все повече се занимават с въпроса за произхода на човека. През ХІХ век английският учен Чарлз Дарвин, който обобщава наблюденията на предшествениците си и създава стройна система за развитието на животинските видове, достига до извода, че човекът е произлязъл от прогресивното развитие на човекоподобен предшественик от семейството на маймуните.

Появата на новото учение се посреща с нетърпимост и подигравки от църковните организации и вярващите хора, но постепенно научните аргументи стават все повече и са резултат от търсенията на учените и от откритите останки на древни хора. Сега в нито един учебник по биология не може да се срещне твърдение, аргументирано с научни факти, че човекът е създаден от бог или от богове.

След отпечатването на книгата на английския археолог Гордън Чайлд “Човекът сам се е създал” в средата на ХХ век в разделения тогава свят на социалистически и несоциалистически все повече се приема идеята за създаването на човека от собственото му развитие като целенасочено и трудещо се същество.




В резултат от археологическите разкопки и геоложките изследвания в Европа и Азия през ХІХ век са открити най-ранни останки, които показват постепенното развитие на първите човекоподобни същества от четириноги до хора от съвременен тип. След появата на живота преди около 3 000 000 000 години, на земята има огромни водни повърхности, наречени от учените Световен океан. В него се развиват първите живи същества, предшественици на по-късните водни, земноводни и земни обитатели на нашата планета. Тезата за родството между човека и човекоподобните (отричана от привържениците на идеята за божественото сътворение), доказана от швейцарския учен Карл Линей и аргументирана от Чарлз Дарвин, сега получава по-добра позиция в резултат от наблюденията на изследователите върху сходната скелетна структура между древните риби, земноводни, земноводни – подобни на бозайник, и бозайници. Земноводните, които първоначално населяват сушата, постепенно се превръщат в различни видове влечуги, огромни гущери – тиранозаври, динозаври и по-малки животни, които дават началото на млекопитаещите видове. Един от тези видове е на човекоподобните същества, които живеят в тогавашните гъсти тропически екваториални гори, и които са наречени от изследователите дриопитеци (гр. дриос - гора, и гр. питекос – маймуна; горска маймуна). Времето на появата на този най-ранен досега човекоподобен вид е преди около 18 000 000 години. В течение на около 13 000 000 години човекоподобните същества постепенно се разслояват на множество видове, част от които са предшественици на съвременните човекоподобни същества-маймуни. Променя се лицево-челюстният строеж на човекоподобните предшественици на съвременния човек. След приспособяването на дриопитеците към живот на земята кучешките зъби, служещи за защита, намаляват размерите си в резултат от преминаването към нова храна – земните растения, които изискват не само разкъсване, но и смилане преди поглъщане. Едно от човекоподобните видове разклонения на дриопитеците е това на рамапитеците (от името на древноиндийския епичен герой Рама и гръцкото питекос–маймуна). Най-вероятно от това същество се развива един от предшествениците на съвременния човек – австралопитека (лат. австралис – южен и гр. питекос), преди около 5 500 000 години. При него започват промени в гръбначния стълб, таза, в горните и долните крайници в резултат от полуизправеното ходене сред високите треви и храсти и от използването на горните крайници за защита и за трудови дейности. Така се появява изправеният човек (лат. хомо еректус). Настъпилите промени свидетелстват за изменения и в мозъчната дейност и в съзнанието на прародителите на човека, които вече не разчитат само на природните си данни, а използват и примитивни оръдия на труда и оръжия за самоотбрана – тояги и камъни. Натрупаните нови умения на предшественика на съвременния човек и настъпилите промени в неговите крайници – ръце, позволяват на учените да го нарекат умел човек (лат. хомо хабилис).

Преди около 3 500 000 и 1 800 000 години в Европа, на територията на днешните Германия и Унгария, се появяват преките предшественици на съвременния човешки тип. Откритите там останки от питекантропи (гр. маймуночовеци) свидетелстват за ранно видово изменение в общността на австралопитеците, която се развива в известните от по-късни материали хайделбергски и неандерталски човек в Европа и китайски човек или синантроп в Китай.

Новият вид човекоподобни все повече се доближава до мислещия човек. Те живеят в колективи, използват огъня, кожите на животните и примитивни оръдия на труда от камък и дърво. Живеят в пещери и вече започват да погребват мъртвите си и да украсяват гробовете им. За разлика от съвременните хора хайделбергският, неандерталският и китайският човек имат по-масивен мускулно-скелетен строеж и по-малък обем на мозъка. Използването на дрехи от кожа, на огъня (за обработка на храната и за защита от студ и зверове) и колективният начин на живот постепенно развиват както структурата на човека, така и строежа на мозъка му. Масивната, груба мускулатура и козина вече не са необходими за защита от студа и постепенно от поколение на поколение се променят. Нарасналите мозъчно-мисловна и речева дейност довеждат до промени в структурата на главата – увеличават се мозъчните дялове, а това води до изправяне на челото и до издигане на свода на теменната област. Развитие получават гласните струни и устната кухина, които вече служат като “инструмент” за създаване на ясни и подредени звуци и думи чрез произнасяне. Този постепенен  процес продължава около 40 000 години, след което се появява т. нар. разумен човек (лат. хомо сапиенс). Този нов човек изтласква, унищожава или частично асимилира изоставащите в развитието си групи. По името на мястото на първите открития – пещерата Кро Маньон във Франция, тези хора са наречени кроманьонци. Идеите за грималдийски човек (от пещерата Ла Грималди в Ница), като представител на негроидната раса и съвременник на кроманьонския човек, се преосмислят след наблюденията на антрополозите, според които приписваните му негроидни черти се дължат на промени в резултат от деформация на костите след срутвания на камъни.

Откритията на английския геолог и палеоантрополог Л. Лики в Източна Африка, в района на езерото Виктория, свидетелстват, че процесът на постепенно очовечаване на полуизправените австралопитеци, след около пет и половина милиона години, завършва със създаването на съвременния човешки тип. На трите континента – Азия, Африка и Европа, постепенно се формира съвременният човек, който под въздействието на природните условия придобива характерните черти на трите основни раси, условно наречени бяла, черна и жълта или съответно европеидна, негроидна и монголоидна.

Съвременните изследвания, които чрез възстановка на облика на хората от докроманьонски тип и чрез сравнения със съвременни обитатели на обособени райони като Полинезия дават предположения за произхода на местното население от неандерталската раса, са неоснователни. За разлика от хората, живели преди 40 000 години, съвременните жители на Полинезия, Океания и Хавайските острови притежават структура на съвременни хора със специфични и естествени расови черти.

Първоначално формиращите се хора, както и останалите човекоподобни, живеят на стада. Между тези ранни човешки първобитни общности, както и между стадата на маймуните, съществува родствена близост. При неандерталския човек постепенно започват да се осъзнават родовите връзки. Живите оставят предмети на гробовете на роднините си. През този период се създават семейни отношения, различни от стадните, появяват се временните семейства по двойки, които често продължават и след създаването на децата.

Поради необходимостта от защита в неблагоприятните и опасни природни и обществени условия, хората продължават да живеят в колективи, обединени от общо родство и съставени от семейства по двойки, които постепенно се превръщат в големи семейства от възрастни родители, живеещи при тях техни деца със семействата си и децата на техните деца. Хората от съвременен тип вече осъзнават необходимостта от брачни контакти в рамките на едно семейство и извън общността на рода и започват да създават семейства от членовете на два и повече рода.


Така се избягват промискуитетът и кръвосмешенията, а това довежда до физическо развитие на човека, което още преди около 40 000 години вече го доближава до съвременните хора.

Древните съвременни хора умеят да рисуват сцени от живота си на ловци на едър дивеч. Рисунките на бизони често им служат за магически изображения, които трябва да улучат с копията си от разстояние, за да осигурят според вярванията си успешен лов. Реалистичните изображения на животни и хора по пещерните стени, както и статуите на жени–майки на рода показват начина на живот на далечните ни предшественици, които с дървени копия и каменни сечива започват да създават основите на съвременното човешко общество, обединени в първите човешки колективи – родовете.

Според известните палеонтологични данни еволюцията на човека се разделя на следните етапи:
1. Предшественик на човека (прачовек) — австралопитек.
2. Най-древен човек — архантроп. Известни са две последователни фази в еволюцията на архантропа:
а) сръчен човек (Хомо хабилис);
б) изправен човек (Хомо еректус).
3. Древен човек — палеоантроп.
4. Съвременен човек — неоантроп.

Австралопитеки. Останки от австралопитеки са открити на различни места в Африка — Етиопия, Танзания, Кения, Южна Африка. Устройството на долните крайници и таза показва, че австралопитеките ходели на два крака. Ръстът им е средно 120 ст. Черепната кухина е с обем 450—700 ст3. При тях настъпват промени в черепа — частта му, която е разположена над очните кухини, е по-голяма в сравнение с горилата, шимпанзето и орангутана. Устройството на долната челюст и зъбите са сходни със следващите хоминиди.
Австралопитеките живеели на големи групи. Изхранвали се с лов и събирачество. Храната им се състояла от плодове, семена, а също и сурово месо. Сечивата, с които си служели, били остри камъни, кости, рога и зъби от животни.
Архаитроп. Първата фаза в еволюцията на архантропа е Хомо хабилис. Появил се преди 4—6 млн. г. в Източна Африка. Ръстът му е 150 ст. Обемът на черепната кухина е 800 ст3. Черепът се характеризира с някои прогресивни белези — например скъсяване на предно-задния размер. Хомо хабилис живеели на групи. Изхранвали се с лов и събирачество. В близост до останки на Хомо хабилис са открити първите примитивно изработени сечива — например изострени камъни.
Изработването на сечива от представителите на Хомо хабилис е събитие с ключово значение в хода на антропогенезата.
Хомо еректус е възникнал преди 1—2 млн. г. в Африка, откъдето мигрирал в Азия и Европа. Съществувал е допреди 200 000 г. Към Хомо еректус се отнасят питекантропът, синантропът и хайделбергският човек.


Характерните им белези са следните: обемът на черепната кухина се увеличавал прогресивно от 900 ст3 до 1200 ст3; челният мозъков дял е разположен над очните кухини; в сравнение с австралопитека лицевият череп е с относително по-малки размери от мозъковия череп; по форма и размери зъбите са по-близки до зъбите на съвременния човек, отколкото на австралопитека; размерът и пропорциите на костите на крайниците са аналогични с тези на съвременния човек. Ръстът е около 170 ст. Способността да изработват каменни сечива се усъвършенствала при Хомо еректус. Живеели на групи, в които съществували примитивни колективни дейности. Мъжете например обединявали усилията си при ловуване. Общували помежду си със звукови сигнали.
Синатропът и хайделбергският човек използвали огъня.
Появата на архантропите е важен етап в еволюцията на хоминидите. Техният ареал на разпространение се разширява значително и обхваща райони в умерените географски ширини.
Промените, свързани с приспособяването към климата в умерения пояс, ускорили човешката еволюция.
Палеоантроп (неандерта-лец). Възникнал преди 200— 300 хил. г. и е съществувал до преди 28 хил. г. Черепът при него е масивен, с изразени над-очни дъги. Обемът на черепната кухина е 1400—1500 ст3. РЪСТЪТ е сравнително нисък — 160 ст. Все още липсва двойната S-образна извивка на гръбначния стълб. Скелети на палеоантропи са открити на различни места в Африка, Азия и Европа, което говори за повсеместното им разселване. То започнало преди 100 хил. г. и приключило преди 60 хил. г. Палеоантропите, които населявали райони с по-студен климат, живеели в пещери. Изработвали разнообразни каменни сечива — ножове, резци, накрайници на копия и др. Формирали групи от няколко десетки души, в които съществувала първобитна обществена организация. Жените отглеждали децата, събирали плодове и семена и се грижели за жилището и огъня. Мъжете ходели колективно на лов и убивали едри животни. Използвали-огъня за приготвяне на храна, за отопление и за предпазване от хищници.
В тасовия апарат на палеоантропа   настъпили промени, които позволили да бъдат произнасяни голяма част от звуците на речта. В общуването помежду им възникнали наченки на членоразделна реч.
Неоантроп (Хомо сапиенс, кромавьонски човек). Възникнал е преди 40 хил. г. Обемът на черепната му кухина достига 1600 ст3, а ръстът — 180 ст. Скелетът притежава всички характерни особености на съвременните хора.
За общуването помежду си неоантропите използвали членоразделна реч. Постепенно започват да се формират обществени отношения.
За изхранването си освен с лов, риболов и събирачество неоантропът започнал да се занимава с примитивно земеделие. Преди 15 хил. г. в Азия той започнал да засява семена от житни растения, сред които особено важен бил оризът. Постепенно неоантропът започнал да опитомява диви животни и да ги отглежда.
Преминаването от присвояващи форми на дейност (лов, риболов и събирачество) към произвеждащи дейности (земеделие, животновъдство) е друго важно събитие в антропогенезата.
С развитието на материалната култура постепенно започнало и развитието на духовната култура. Възникнал художествен усет и необходимост от художествена изява. Неин израз са откритите пещерни скални рисунки на животни и ловни сцени, както и скулптурните изображения на животни и женски тела. Развитието на материалната култура позволило на човека да се приспособи към разнообразните условия на околната среда. Човекът започнал да завладява все нови и нови територии. Заселването на американския континент например започнало преди 28 хил. г. и продължило около 3000 г., докато между Азия и Америка съществувала сухоземна връзка. Тази връзка се образувала отново преди 14 хил. г. и просъществувала 6000 г. Тогава се осъществила втората вълна на заселване на Америка по суша.
След възникването на земеделието в Близкия изток преди 10 хил. г. земеделците започнали да се разселват на запад с темп, приблизително 1 километър на година, и накрая се установили в цяла Европа. Тези първи земеделци постепенно изместили местните номади ловци. Така преди 10—12 хил. г. възникнал днешният разумен човек — Хомо сапиенс реценс. С появата му завършва палеонтологичната история на човека и започва историята на човечеството  2.34.).