1207 г. започва сравнително спокойно на българо-латинския фронт. За пръв път между цар Калоян и никейците се сключва спозазумение за съвместни действия срещу латинците. Главна задача на българкста армия е превземането на Адрианопол.
Тежковъоръжените части на цар Калоян обграждат Адрианопол. В него има само десет рицари начело с Пиер дьо Радингам, но многобройните жители на града са вече отявлени врагове на българите. Налга се обсадата да се води по всички правила. Тридесет и три каменометни машини започват да разрушават стените на крепостта. Сапьорите пък ги подкопават в основите.

Император Анри не може да окаже помощ на обсадените, защото в същото време Теодор Ласкарис натъпва в Мала Азия. Вече през Април цар Калоян е свъвсем близо до овладяването на Адрианопол. И когато Адрианопол е почти превзет, цар Калоян внезапно сваля обсадата. Жофроа дьо Вилардуен отдава това на Божията намеса и искрено се удивлява как е възможно да се спаси град, намиращ се толкова близо до покоряването си. Най-вероятно се появява унгаркса опастност и цар Калоян  е принуден да се съобрази с нея. Това обяснява загубата на инициативата у българите чак до септември 1207г.
Император Анри едва през юли е в състояние да събере необходимата армия, за да се придвижи към полуразрушения Адрианопол. ....

Печат

През 1207г. основните водачи на латинските рицари се срещат под Кипсела на река Марица. За пръ път те договарят съвместни действия против цар Калоян. Войната трябва да започне в края на Октомври.
По някакъв начин българският владетел научава за готвената акция. Той предприема опустошителен поход в земите на ломбардския маркиз. Околностите на Мосинопол са разорени по най-жесток начин, а бързите конници на цар Калоян препускат пред укрепленията на самия град. Има всички основания да се смята, че това е един предварителн замислен план, който скоро дава резултати.
Връщайки се от срещата при Кипсела, маркиз Бонифас дьо Монфеса научава за извършеното нападение. Той не издържа на предизвикателството и се хвърля да преследва българите.



Армията на ломбардските барони навлиза на "повече от едни ден път" в Родопите. Цар Калоян привлича кръстоносците в сърцето на родопите. Атакта се извършва, когато натоварените с плячка рицари поемат по обратния път към Мосинопол.
На 4.04.1207 г. българските отряди нападат оттеглящите се латинци от всички страни. Ударът е нанесен първо върху тиловата охрана. Силите на кръстоносците се прегупират назад и известно време те успешно се съпротивляват. Латинците дори започват да  преследват българите, но не е ясно дали не е тактическа уловка. После се посипват удари и от други страни. Рицарите се объркват и губят смелост. Бойният им строй е нарушен безвъвратно. Решителният момент настъпва, когато "маркиз Бофинас дьо Монфера бе смъртоносно ударен в плешката под рамото и започна да губи кръв". Според някои данни благородникът е прободен със стрела или копие. Хората му виждат нещастието и започват да го изоставят. Победителите отсичат главата на знатния барон и я изпращат на цар Калоян. Преследването на разбитите кръстоносци продължава дълго.
Няма съмнение, че с битката в Ахридос цар Калоян пречупва мощта на втория си голям противник и унищожава значителна част от неговите рицари.

Дипломатическа дейност на Йоан Асен II. Подобряване на отношенията с Унгария. Брак между Йоан Асен II и Ана-Мария, дъщеря на Андрей II (1219–1221), и връщане на Белградската и Браничевската област. Мирен договор с епирския владетел Теодор Комнин през 1224 г. Брат му, деспот Мануил,  се жени за дъщерята на Йоан Асен II.

Смъртта на латинския император Робер дьо Куртене и въпросът за настойничеството на малолетния Балдуин II Фландърски. Договор на Йоан Асен II с Латинската империя и годеж на дъщерята му с малолетния император (1228 г.). България си връща областта Филипопол.
Нарастване на политическото влияние на България и опасенията на епирския император Теодор Комнин. Нарушаване на договора с България. Битката при Клокотница на 9 март 1230 г. Значение на победата. България разширява територията си на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. България – хегемон на Балканския полуостров. Иван Асен II – “цар на българи и гърци“.
Вътрешна политика на Йоан Асен II. Развитие на градския живот, занаятите, търговията – Дубровнишката грамота от 1230 г. Монетосечене. Грижа за развитието на църквата и манастирите. Посещение на Йоан Асен II през 1230 г. в Атон. Дарствени грамоти за манастирите “Ватопед“, “Зограф“, “Протата“, “Ивирон“, Великата Лавра “Св. Атанасий“. Търпимост към богомилите. Издигане на Търново като политически, религиозен и културен център.


ОТНОШЕНИЯ НА БЪЛГАРИЯ С НИКЕЙСКАТА И ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ (1230–1241)

Влошаване на отношенията с Латинската империя. Коронясване на Жан дьо Бриен за регент и съимператор на Балдуин II Фландърски през 1231 г. Йоан Асен II прекратява унията с папата (1232 г.). Нападение на Унгария срещу Белградската и Браничевската област, отблъснато от брата на Йоан Асен II, севастократор Александър. На сръбския престол застава Стефан Владислав, женен за дъщеря на Иван Асен II.
Съюз между Йоан Асен II и никейския император Йоан III Дука Ватаци през 1235 г. Елена, дъщеря на Йоан Асен II, се сгодява за Теодор II Ласкарис, престолонаследник на Никейската империя. С посредничеството на патриарх Герман II е получено съгласието на източните патриаршии и през 1235 г. с императорско и съборно постановление в Лампсак е възстановена Българската патриаршия начело с патриарх Йоаким I. Значение на този акт. Общи военни действия на България и Никейската империя срещу латинците. Неуспешна обсада на Константинопол през 1235–1236 г.
Смъртта на Жан дьо Бриен през 1237 г. и възможност за влияние на Йоан Асен II върху Латинската империя. Скъсване на съюза с Никея и сключване на съюз с латинците. Обща обсада на никейската крепост Цурулум в Източна Тракия. Смъртта на съпругата на Йоан Асен II – Ана-Мария, сина му и патриарха. Скъсване на съюза с латинците и подновяване на добрите отношения с Никейската империя.
Последни години на Йоан Асен II. Женитба с Ирина, дъщеря на Теодор Комнин (1237 г.), който прогонва брат си от Солун и поставя като император сина си Йоан. България поддържа добри отношения с всичките си съседи. Отблъскване на нападения на татари (1241 г.). Смъртта на Йоан Асен II през 1241 г.

Издигане на България като първостепенен политически фактор в Югоизточна Европа. Личността на цар Иван Асен II за политическото могъщество и културното развитие на българското царство. Ролята му като дипломат.

1218–1241 г. Управление на цар Йоан Асен II.
1219 г. На връщане от кръстоносен поход унгарският крал Андрей II минава през България, сключва мирен договор с нея. Уговорен е бракът на Йоан Асен с дъщеря му Ана-Мария. Бракът е сключен през 1221 г. след разрешение от папа Хонорий III. Като зестра Иван Асен получава Белградската и Браничевската област.
1224 г. краят. Епирският владетел Теодор Комнин превзема Солун и е коронясан за император на ромеите от охридския архиепископ Димитър Хоматиян. (Други историци приемат 1227 г. за дата на коронясването му.)
1224 г. Иван Асен II сключва съюз с Теодор Комнин. Братът на Теодор Комнин, деспот Мануил, се оженва за Мария, дъщеря на Йоан Асен II.
1225–1228 г. Никейци и епирци си съперничат в Източна Тракия. Адрианопол преминава последователно в никейски и епирски ръце.
1228 г. Умира латинският император Робер дьо Куртене. На престола застава малолетният му брат Балдуин ІІ. Сведение на Марино Сануто за договор между Латинската империя и България, според който Елена, дъщерята на Йоан Асен II, ще встъпи в брак с Балдуин II и българският цар ще му стане настойник. България обещава помощ на Латинската империя срещу Никея и Епир. Филипопол и областта са присъединени към България.
1229 г. 9 април. Споразумение на латинците с ерусалимския крал Жан дьо Бриен в Перуджа.
Той става регент и съимператор на Балдуин II и сгодява дъщеря си с него.
1230 г. Солунският император Теодор Комнин нарушава договора с Иван Асен II. На 9 март – битка при Клокотница (на 10 км северозападно от дн. Хасково). Теодор Комнин и семейството му са пленени и отведени в Търново, където Теодор е ослепен. Управител на Солун, Тесалия и Епир като български васал става зетят на Йоан Асен – деспот Мануил Комнин. Победата е ознаменувана с надписа върху колона в храма “Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. България граничи с три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Иван Асен се титулува “цар на българи и гърци“.
1230 г. Йоан Асен посещава Света гора и обдарява тамошните манастири “Ватопед“, “Зограф“, “Протата“, Великата Лавра “Св. Атанасий“. (Запазена е грамотата за манастира “Ватопед“.) Издадена е грамота с привилегии за търговците от Дубровник.
1231 г. август. Ерусалимският крал Жан дьо Бриен е коронясан за император в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин II. Отношенията с България се изострят.
1232 г. Йоан Асен II скъсва унията с папа Григорий IХ.
1232 г. Под натиска на папа Григорий IХ унгарците нападат Белградската и Браничевската област. Отблъснати са от брата на царя – севастократор Александър.
1234 г. На сръбския престол застава Стефан Владислав, женен за Мария-Белослава, дъщеря на Йоан Асен II.
1234 г. Преговори за съюз между Йоан Асен II и никейския император Йоан III Дука Ватаци.
1235 г. пролетта. На среща между Йоан Асен II и император Йоан III Дука Ватаци в Калиопол (Галиполи) е сключен съюз. Веднага след това в Лампсак, на малоазийския бряг, константинополският патриарх Герман II венчава никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис и Елена, дъщеря на Йоан Асен II. С императорско и съборно постановление на източните патриаршии Българската църква е издигната в патриаршия начело с патриарх Йоаким I. Архиепископ Василий се оттегля в атонски манастир, където скоро умира.
1235–1236 г. Български и никейски войски обсаждат неуспешно Константинопол.
1237 г. 22 март. Умира латинският император Жан дьо Бриен. След размяна на писма и пратеници с папа Григорий ІХ Йоан Асен II се отмята от съюза с Никейската империя и сключва договор с латинците. Провежда заедно с тях обсада на крепостта Цурулум. В Търново умират от чума царица Ана-Мария, патриарх Йоаким I и един от синовете на Йоан Асен II. Възстановен е съюзът с Никейската империя.
1237 г. Йоан Асен II се оженва за Ирина, дъщеря на пленения солунски император Теодор Комнин.
1238–1240 г. Папа Григорий IХ се опитва да организира кръстоносен поход срещу България и Никейската империя. Той влиза в кореспонденция с унгарския крал Бела IV и го призовава да подкрепи войските на Балдуин II, събирани в Западна Европа. Унгарският крал се отказва от проектирания поход, а Балдуин II – от намеренията да нападне България. Походът се насочва само срещу Никейската империя.
1240 г. Йоан Асен II пропуска 60 000 кръстоносна войска от Западна Европа, начело с латинския император Балдуин II, да премине необезпокоявана през българска територия. С тези войски и с помощта на куманите по-късно Балдуин II отнема от никейците крепостта Цурулум.
1241 г. Българите отблъскват татарите (според известие на Филип Мускес).
1241 г. 24 юни. Умира цар Йоан Асен II. След смъртта му България започва да плаща ежегоден данък на татарите.

Управлението на цар Симеон бележи един от върховете в историята на средновековна България, когато тя се превръща не само в могъща държава, но и в изключително за времето си средище на книжнина и култура. Той застанал на престола, когато бил на 27 години, но това не му попречило да прояви изключителни за възраста си разностранни способности...

Външната политика на Симеон била насочена към издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа.
Само година след като поел властта, отношенията между България и Византия се влошили. Причина за това станало решението на император Лъв VІ-ти да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун, което представлявало сериозен икономически удар върху България.
През 904 година град Солун бил нападнат и превзет от арабите. Значителна част от наслението била избита или отведена в робство. От това се опитал да се възползва Симеон, който се надявал да завладее града и да го насели с българи. С големи дипломатически усилия Лъв VІ-ти осуетил тези намерения, но се принудил да направи някой териториални отстъпки на България. Сключен бил мирен договор, според който в български ръце преминали земи от Драчката област и Южна Македония.
През 913 година българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол. След като се убедил, че с наличните сили трудно би щурмумал града, Симеон започнал мирни преговори. В тях той преследвал две основни цели: византийците да го удостоят с титлата „цар”, освен това Симеон замислил годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VІІ-ми, който управлявал със регентски съвет.
През 914 година начело на регентския съвет застанал императрицата майка Зоя, която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието.  В отговор на това през 915 година Симеон извършил нападение в Тракия и овладял Одрин. На 20 август 917 година се стигнало до голямо сражение между българи и византийци в равнината между днешните градове Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой.


Предвождани лично от Симеон българските войски нанесли съкрушително поражение на византийците. Победата при Ахелой отворила пътя на българите към румейската столица. Симеон си поставил за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и румеи. Временното затишие във войната с Византия дало възможност на цар Симеон през 924 година да нападне сръбските земи и да ги присъедини към България. За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926 година избухнала война, която завършила с поражение за българите. Цар Симеон, който окончателно се убедил, че византийците няма да признаят цараската му титла, поискал това да стори папата. Но нещата, на която подчинил цялата си външнополитическа дейност, останала неосъществена. На 27 май 927 година той починал. Така завършил живота си един от най-бележитете владетели в историята на средновековна Европа.

Идеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция. Най-важният от тях е създаването на Българската екзархия през 1870 г.

Кулминация на усилията на възрожденските българи за извоюване на държавна независимост е Априлското въстание от 1876 г. Опитът за самостоятелно освобождение обаче завършва без успех. Същевременно Априлското въстание изиграва изключителна роля за по-нататъшния развой на Източната криза (1875-1878 г.). Голямата жестокост, с която турците потушават въстанието предизвиква възмущението на цялата европейска общественост. Принудени от общественото мнение, правителствата на Великите сили и най-вече на Русия се намесват открито в Източнвата криза. След неуспеха на опитите за нейното мирно разрешаване, единствен възможен за Русия изход остава войната с Турция. Така в резултат на 12-тата руско-турска война (1877-1878 г.) и сключените след нея Санстефански (19 февруари/3 март 1878 г.) и Берлински (1/13 юли 1878 г.) договори се полага началото на Третата Българска държава.
Първите стъпки в нейното развитие са обект на особен интерес от страна на българската историография. Още през 1910 г. излиза първи том на “Строители на съвременна България” от Симеон Радев, посветен изцяло на възстановяването и уредбата на Българското княжество по времето на Александър Батемберг. На Временното руско управление е посветена едноименната монография на Горан Тодоров. Съпротивата срещу Берлинския договор и Кресненско-Разложкото въстание е изследвано от Дойно Дойнов и патриарх Кирил. Основни са също трудовете на Евлоги Бужашки, Мария Манолова, Зина Маркова, Елена Стателова, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Стойко Трифонов и др.
По силата на Санстефанския договор България се създава като автономно, трибутарно спрямо Османската империя Княжество със собствено правителство и войска. Границите му обхващат цяла Северна България без Северна Добруджа, Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, Македония без Солунската област и Халкидическия п-в – общо 170 000 кв. км. Договорът предвижда руски войски да останат в страната за срок от 2 години. Заради участието си във войната Румъния получава Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко и част от Пиротско. Южна Бесарабия се предава на Русия.
В общи линии Санстефанският договор отговаря на етническите и исторически права на балканските народи. Но за руската дипломация е пределно ясно, че този договор няма реална стойност. Русия няколко пъти поема обещания пред Англия и Австро-Унгария (преди и по време на войната), че промените в Европейския югоизток ще бъдат одобрени от всички европейски сили. Не случайно договорът от Сан Стефано има “прелиминарен” характер, ясно фиксиран в самия текст.
След сключването на този договор Русия започва поредица от тайни и явни преговори с Англия, Австро-Унгария и Германия относно свикването на конгрес на Великите сили. Такъв се провежда от 1/13 юни до 1/13 юли 1878 г. в Берлин под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк. В неговата работа участват представители на шестте Велики сили, Турция, а също и на Румъния, Сърбия и Черна гора. Окончателните решения обаче се вземат само от Великите сили.
Берлинският договор напълно прекроява границите на Балканите и България, очертани в Сан Стефано. Според него територията на Княжество България включва само Северна България и Софийският санджак – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. Изработването на Органическия му устав е представено на “българските първенци”, но изборът на княз трябва да бъде потвърден от Великите сили. Княжеството се задължава да носи бремето на всички търговски договори, сключени от Империята дотогава. Срокът на пребиваване на руски войски Българската държава е определен на 9 месеца.
На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия. Турция признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора.
С тези си решения Берлинският конгрес официално бележи възстановяването на Българската държава. Но във финалната развръзка на Източната криза българската кауза става напълно подвластна на волята на Великите сили, на техните глобални интереси и противоречия. Именно поради това Берлинският договор на практика обезмисля дълголетните политически борби на възрожденските българи, като разкъсва на пет части българското етническо пространство.
Въпреки това, с цената на кръвта на хиляди руски войници и български опълченци, част от българската нация получава възможност за свободно и независимо развитие. Създават се реални предпоставки за приобщаване на българите към модерния европейски свят и за изграждане на една нова, демократична и отговаряща на духа на времето държавна уредба.
Освобождението на България от руската армия предопределя активното политическо и административно присъствие на Русия в българските земи в периода от лятото на 1877 г. до май 1879 г. Това присъствие се разгръща в система от институции и начинания и остава известно в историческата наука като Временно руско управление (ВРУ). То се реализира в четири основни етапа: подготвителен (ноември 1876 – април 1877 г.), военно-временен (април 1877 – февруари 1878 г.), мирно-временен (март – юни 1878 г.) и заключителен (юли 1878 – май 1879 г.).
Още през есента на 1876 г. руското правителство разбира, че при евентуално руско-турска война е необходимо да се осигури ефективно управление на освободените български територии. Така първият (подготвителен) етап на ВРУ започва през ноември 1876 г., когато към руската армия се създава “Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. Тя се ръководи от опитния администратор княз Владимир Черказки. “Канцеларията” привлича за съветници авторитетни и образовани българи като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф. Марин Дринов, Тодор Икономов, както и руски общественици като Сергей Лукиянов и ген. Дмитрий Анунчин.
Първоначално “Канцеларията” започва да събира разностранна информация за българското общество: историческа, културна, стопанска, етнологическа и т.н. Върху основата на натрупаните сведения се обсъждат различни идеи за бъдещата държавна уредба на България. Княз Черказки и неговите сътрудници изготвят различни нормативни актове за местното и централното управление и започват да ангажират руснаци и българи (най-вече от средите на “старите”) за бъдещи административни кадри.
Военновременният етап на ВРУ започва с активните руски действия на Балканите (юни 1877 г.) и завършва с подписването на Санстефанския мирен договор. През този етап започва и фактическото изграждане на българската държавна уредба. Неговата цел е изграждането на административни, финанстови, съдебни и полицейски органи в новоосвободените земи. До края на войната са създадени 8 губернии и 56 окръга. За губернатори се назначават руски висши офицери, а губернатор на Свищовската губерния става Найден Геров. Повечето от вицегубернаторите са българи. Руската армия има твърдото намерение да привлича българското население в управлението на държавата. Така от заетите общо 3000 места в административните структури само 250 са руски.
Основна грижа на “Канцеларията” е изграждането на местна власт. Княз Черказки се съобразява с възрожденските демократични български традиции и затова създадените съвети за местно управление и съдебен контрол са изборни. Същевременно княз Черказки проявява предпочитание към учатие на по-заможни българи в тези органи. Под ръководството на “Канцеларията” по места се формира полицейска стража. Като цяло административната дейност на “Канцеларията” е подчинена на създадени от нея “Временни правила”.
През военно-временния етап на ВРУ са ликвидирани някои турски данъци, с което се облекчава положението на българите. На мястото на “десятъка” е въведен поземлен данък. Премахната е порочната система за откупуване на данъците. В селищата се установява ред и гражданска дисциплина. Започват да функционират първите пощенски станции. Налагат се правила, отговарящи на демократичните тъждения на възрожденския българин, съобразени и с руското законодателство, и с някои модели на модерното европейско административно устройство.
Хронологическите граници на мирновременния етап на ВРУ са от сключването на договора от Сан Стефано до сключването на Берлинския договор. В деня на подписването на Санстефанския мир тежко болният княз Черказки умира.


Скоро след това “Канцеларията” е закрита. Управлението на българските земи е поверено на специален руски императорски комисар с широки правомощия. За такъв е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който заема длъжността си през май 1878 г. Той започва да управлява с помощта на Съвет на императорския комисар (Централно управление) със седем Отдела (министрества). В този Съвет участва и Марин Дринов като ръководител на Отдела на просвещението. Седалището на княз Дондуков символично се премества от Търново в Пловдив. През този етап на ВРУ се ускорява изграждането на централните и местните органи на управление. Постепенно руснаците започват да отстъпват местата си на български чиновници. На различни длъжности са назначени над 2000 българи.
Особено внимание е обърнато на въпроса за създаване на българска армия. Нейните основи се полагат на 31 март 1878 г. с формирането на българска “Земска войска”. За около година военно обучение преминават около 30 000 българи.
През мирновременния етап на ВРУ основно се реформира данъчната система. Току-що изградените органи на властта се разширяват, доусъвършенстват и укрепват. Даден е тласък на търговията – вътрешна и външна. Губернските, окръжните и селските съдилища се попълват с български кадри. Този епат на ВРУ е най-съзидателният.
Заключителният етап на ВРУ протича от сключването на Берлинския договор до май 1879 г. Дейността на княз Дондуков е съобразена с намаления срок на пребиваване на руски войски в Княжеството от 2 години на 9 месеца. През този етап се доизграждат всички административни звена на държавния организъм. Изграденият през предишния етап Съвет на императорския ковисар напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. Седалището на княз Дондуков се премества от Пловдив в София.
Руските власти обръщат особено внимание на териториите, които според Берлинския договор трябва да образуват провинцията Източна Румелия. Там българите застават начело на всички звена на административните структури. Под ръководството на ген. Аркадий Столипин руски офицери подготвят населението за военна защита при евентуално навлизане на турски части (както предвижда Берлинският диктат). Българите са снабдени с голямо количество оръжие.
ВРУ полага усилия и за успешното развитие на българската икономика. През май 1879 г. е открита Българската народна банка с капитал от няколко милиона лева. Руските власти подпомагат завземането на земите на избягалите турски чифликчии от страна на българските селяни, които започват да развиват активно селскостопанско производство.
На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище. През пролетта на 1880 г. завършва и първият випуск офицери за българската армия. Успоредно с войската се изгражда и професионална полиция.
По инициатива на Марин Дринов е проведена реформа и в учебното дело. Училищата се поставят под единно управление и учебни планове, назначават се училищни инспектори, доосвобожденската училищна мрежа се възстановява почти навсякъде, а се откриват и нови гимназии. Броят на учениците значително нараства. През януари 1879 г. е открита и Народната библиотека, а след нея възникват много нови читалища и библиотеки в отделни селища.
Княз Дондуков обръща специално внимание на българските църкви, като им отпуска значителни средства за възстановяване на щетите, нанесени им по време на Априлското въстание и за тяхното по-нататъшно поддържане. Премахнат е и тежкият данък “владичина”. Не е подминато и медицинското дело – откриват се няколко болници и аптеки, които трябва да осигурят здравеопазването на населението.
Проф. Милчо Лалков определя историческата оценка на ВРУ като “трайно положителна”. Отношенията между освободители и освободени не се изкористяват; напротив – руската администрация в България добронамерено подготвя българите за самостоятелното им държавно съществуване. ВРУ гарантира независимостта на Княжеството, въпреки васалното му положение спрямо Високата порта. Руснаците правят всичко възможно за запазване на бълграския характер на Източна Румелия. Руските власти създават условия за окончателното ликвидиране на турския феодализъм и превръщането на България в буржоазно-демократична държава.
Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват българската нация и оставят извън границите на Княжеството близо 150 000 кв. км, населени с близо 2,5 милиона българи. По време на Възраждането българската нация има най-глям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава. Страданията и разочарованието на българите, останали под робство, се оказва силен морален фактор, който обединява поданиците на Княжество България в благородната амбиция за постигане на национално обединение. Несправедливият диктат от Берлин  покрусява не само възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединила в своите граници всички българи. Той поставя след себе си унижението на васалната зависимост, обвързала Третата българска държава със султана. Върху нея се стоварват всички финансови и икономически задължения, които Османската империя изпълнява от столетия по силата на неравноправните капитулационни договори със западноевропейските държави. В Княжество България продължава да действа и остарялата турска митническа система, която дава сериозни преимущества на чуждите търговци.
Ето защо борбата срещу Берлинския договор се превръща бързо в общонационално дело, в справедлива кауза за всеки родолюбив българин. Още след подписването на Санстефанския договор, когато пламва надеждата за голяма и свободна България, сред населението започва широка петиционна кампания за неговото ускорено осъществяване. Особено дейни в изпращането на изложения, писма и петиции до европейските столици са македонските и тракийските българи под ръководството на Кузман Шапкарев и Методи Кусев. Останалите извън Санстефанска България българи в Пиротско и Одринска Тракия остро протестират пред ВРУ в България.
Общонационалното единство с особена сила проличава в т. нар. Сенклеров бунт от пролетта на 1878 г. Бившият английски консул във Варна Сенклер вдига на бунт част от мюсюлманското население в Родопите. Към метежа се присъединяват остатъци от турските войски и черкезки банди. Сенклер цели да дискредитира пред западната общественост освободителната мисия на Русия и да предизвика оставането на Хасковско и Харманлийско в османските граници (Санстефанският договор им отрежда място в българските гранични предели). Въстанието е потушено от руските сили и с активната подкрепа на родопските българи, сред които с четата си се отличава войвода Петко Киряков.
Катастрофалните за българите решения на Берлинския договор предизвикват всенародно недоволство. Отново се надига широка протестна петиционна кампания. По-активно настроените българи не се задоволяват с писмени протести и решават да продължат националоносвободителната борба от епохата на Възраждането. Тя се организира посредством комитетите “Единство”. Инициатори за създаването на такива комитети са най-често участници в национал-революционното движение, но също и висши духовници и имотни българи. Още през юли 1878 г. Димитър Матеевски създава в Пловдив Таен комитет, който през октомври 1878 г. се преустройва в комитет “Единство”. Първият комитет “Единство” се създава на 29 август 1878 г. в Търново. Негови учредители са Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Хр. Караминков, Георги Живков, архимандрит Стефан и др. Тяхната идея е една: въоръжена борба срещу решенията на Берлинския договор и постигане на национално обединение. За кратко време комитети “Единство” възникват из цялото Княжество – Русе, Габрово, Ловеч, Горна Оряховица, Разград и др., като за централен се определя Софийският.
Комитети “Единство” възникват и на много места в Източна Румелия, където активна организаторска работа извършват Димитър Матеевски и Иван Андонов. В Пловдив се създава Централен комитет, начело на който за кратко време стои екзарх Йосиф I. Комитетите “Единство” в Източна Румелия обединяват усилията на българите за отстояване на реалната автономия на областта, а не превръщането й в турска провинция. Затова Марин Дринов и Ив. Ев. Гешов изработват “Мемоар” до Великите сили, в който заявяват, че ако Портата изпрати гарнизон в Източна Румелия, то българите “ще отговорят на насилието с насилие”. Делегация в състав Григор Начович, Димитър Греков и Тодор Икономов го връчва на посланиците на Великите сили в Цариград. Започва и подготовката за въоръжен отпор. Възникват “гимнастико-стрелкови” дружества, в които руски офицери въоръжават и обучават на военно дело всички боеспособни българи. Българите от Източна Румелия демонстрират непоколебим дух да се жертват за свободата на отечеството. В крайна сметка в областта не се изпращат турски войски.
Борбата срещу Берлинския договор према най-остри форми в Македония. Предвиждащите реформи в Македония членове 23 и 62 от Берлинския договор никога не влизат в сила. Непосредствено след войната турските власти ликвидират в тези земи някои от привилегиите на българите, извоювани през Възраждането. Зачестяват посегателствата върху българските училища, църкви и общини, които губят своята относителна самостоятелност. Подложени на грабеж и терор, голяма част от македонските българи виждат спасение единствено във въоръжената борба.
Решението за въстание в Македония е взето, когато в Кюстендил пристига бившият охридски митрополит Натанаил – виден обществен деец от годините на Възраждането, съратник на Раковски и Левски. Натанаил Охридски търси съдействието на славянофилските кръгове в Русия и на комитетите “Единство” в Източна Румелия. Софийският комитет изпраща в Кюстендилско две чети от руски доброволци под ръководството на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.

На 8 септември 1878 г. в Рилския манастир инициаторите на въстанието организират събрание. Присъстват Натанаил Охридски, руски представители, местни дейци като Димитър Попгеоргиев, Ильо Марков и Михаил Сарафов от търновския комитет “Единство”.  Те създават въстанически щаб и изработват началния план на въстанието. Привлечени са няколко действащи в Македония чети. Организационната подготовка се съсредоточава най-вече в районите на Пирин и Рила, а в другите райони на Македония спорадично действат отделни чети.
Ръководен въстанически център обаче не се оформя. Липсва ясна и отчетлива програма, както и здрава организация между всички въстанически ядра в Македония. В хода на подготовката на въстанието възникват и противоречия между Натанаил Охридски и Стефан Стамболов относно въстаническата стратегия: Натанаил е привърженик на четническата тактика, а Стамболов настоява за повсеместно въстание.
Въпреки това на 5 октомври 1878 г. въстанието избухва и въстаниците бързо овладяват Кресна. По време на първите боеве се формира и въстаническо ръководство. За “атаман” е определен Адам Калмиков, началник на въстаническия щаб става Д. Попгеоргиев, а главен войвода – Стоян Карастоилов. През есента на 1878 г. въстанието се развива успешно. Освободено е почти цялото поречие на р. Струма, а през ноемри 1878 г. са овладени Разлог и Петрич.
С настъпването на зимата обаче се проявяват и слабите страни на въстанието. Комитетите “Единство” все по-трудно осигурявант снабдяването с оръжие и боеприпаси. ВРУ в България се дистаницира от въстанието, тъй като Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Сред ръководителите на въстанието се задълбочават разногласията, свързани с неговата стратегия. Софийският комитет “Единство” настоява за бързи действия, за да се предизвика намесата на Великите сили. Въстаническият щаб, начело с Димитър Попгерогиев счита, че е необходимо да се водят планомерни действия, а въстанието да се разшири едва след като се укрепят освободените селища. В разприте между въстаническите ръководители загива Стоян Карастоилов, а Димитър Попгеоргиев губи ръководния си пост.
Въстаническите редици постепенно отслабват и въстанието е окончателно потушено от турските войски през май 1879 г. Суровите репресии не прекършват обаче волята на останалите в Османската империя българи. Те вярват, че Европа е разбрала и е оценила по достойнство тяхната героична решимост да се борят срещу несправедливия Берлински договор. Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското националноосвободително движение от епохата на Възраждането. То се явява първият опит на българите да постигнат след 1878 г. националното си обединение със силата на оръжието.
Берлинският договор само най-общо определя държавното устройство на Княжеството като конституционна монархия. Според него ВРУ трябва да подготви Учредително събрание от “български първенци”, които да приемат Органическия устав на Княжеството. Намесата на Петербург в неговото изработване се ограничава с подготвения за обсъждане проект на руския юрист Сергей Лукиянов (началник на Съдебния отдел в Съвета на княз Дондуков). През септември-октомври 1878 г. Лукиянов изработва този проект, като се допитва до видни български общественици, предимно от кръга на “старите”. Този първи вариант за българския Органически устав има консервативен характер: князът разполага с голяма власт, предвижда се съществуването на Държавен съвет, в Народното събрание влизат депутати по право, назначени от княза и избрани от народа.
През декември 1878 г. проектът на Лукиянов е представен пред руското правителство, което внася значителни поправки в демократичен дух – разширяват се правата на парламента, гарантира се свободата на словото и сдруженията и т.н. Тези промени, осъществени от правителството на една абсолютна монархия, изразяват желанието на руската власт да закрепи своя ореол на освободителка пред българите, като им обезпечи демократични права. Същевременно руското правителство се страхува от прекомерно засилване на монархическия институт в България, което би създало проблеми, ако князът е с прозападна ориентация. По този начин руснаците целят и да дадат отговор на западната общественост, която ги обвинява, че целят да превърнат България в руска провинция. С оглед на това княз Дондуков получава инструкции да гарантира пълна свобода на Учредителното събрание при обсъждането и приемането на Органическия устав на Княжеството.
На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново се открива Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 души. Пряко от народа са избрани 88, 117 стават депутати по право, 19 са назначени от княз Дондуков, а 5 са представители на организации и дружества.
Събранието е открито с реч на княз Дондуков. Той ясно заявява, че предложеният конституционен проект е само “програма за улеснение” и че крайният избор “принадлежи Вам и единствено Вам”. След това княз Дондуков напуска Търново, защото не иска да дава повод на западните държави и Турция да го обвинят, че оказва натиска върху депутатите.
Решенията на Берлинския конгрес се превръщат в първостепен проблем пред народните представители. Повече от месец след официалното откриване на Народното събрание депутатите обсъждат националния въпрос. Силно влияние върху тях оказват “депутатите-сираци” от Македония, Одринско и Източна Румелия. Оформат се две основни концепции за действие. “Умерените” (Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.) настояват Учредителното събрание да започне своята работа. “Крайните” (Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков, Стефан Стамболов) считат, че трябва да се отложи приемането на Органическия устав, докато не се реши “общонационалния въпрос”.
Позицията на “клайните” обаче няма никакви реални шансове за успех. Берлинският договор е гарантиран от подписите на всички Велики сили. Пред безпощадната действителност и под натиска на Русия Учредителното събрание се заема с основната си задача – създаване на Органически устав. (Все пак е гласуван един протестен “Мемоар” до Великите сили).
Раждането на Конституцията е съпътствано от остра идейна борба между представителите на двете основни политически движения в Учредителното събрание – либерално и консервативно. Корените на това разделение се крият в особеностите на българското възрожденско общество, разделено в политически аспект на “млади” и “стари”. “Младите” се трансформират в либерали, а “старите” – в консерватори.
Либералите произхождат от огромната дребнособстевническа маса на българското възрожденско общество. С конституционните си идеи те изразяват интересите на селяните и градските дребни стокопроизводители. Либералите пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже и се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Либералите вярват в политическите качества на българина и смятат, че нацията маже самостоятелно да изгради своята държава. Те настояват за еднокамарен парламент, пред който да отговаря всяко правителство. Демократичните възгледи на либералите проличават от исканията им за забрана на съсловното разделение, за неприкосновеност на частната собственост. Те се противопоставят на всички наказания извън закона, както и на конфискуването на имотите. На практика либералите се стремят да приложат към българската действителност демократичните идеи на Великата френска революция и либералните начала на английския парламентаризъм. Водачи на либералите са Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов и Петко Славейков.
Консерваторите произлизат от заможните своеве на българското общество: богати търговци, едри земеделци, лихвари, висши духовници, част от някогашните чорбаджии и т.н. Те не вярват в политическата култура на свободните българи и затова искат да наложат силна монархическа власт, олигархически принципи на управление и здрава административна власт. Техните идеи са взаимствани от политическата теория и практика на много от западноевропейските държави. Лидери на консерваторите са Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.
В хода на дискусиите Събранието избира комисия от 25 члена, на която възлага да изработи принципите на Органическия устав. В комисията консерваторите имат мнозинство и в руския конституционен проект са направени редица поправки в консервативен дух.
Рапортът на тази комисия от 21 март 1879 г. изразява в синтезиран вид политическите виждания на консерваторите. Той предвижда силна княжеска власт и имуществен или образователен ценз на избирателите. В Рапорта се настоява и за двукамарен парламент като във втората камара (Сенат) половината от членовете да се назначават от княза, а другите да се избират от народа и висшето духовенство. Задачата на Сената е “да сдържа увлеченията на Народното събрание”.
Тези предложения са подложени под остра критика от страна на либералите. Петко Каравелов и Петко Славейков твърдо отстояват принципите на народоуправлението и отхвърлят конституционните идеи на консерваторите.
В икономическата сфера възгледите на двете идейно-политически течения в Учредителното събрание не се различават съществено. И либералите, и консерваторите подкрепят частната собственост, свободното развитие на предприемачеството и производителните сили и протекционистичната защита на родното производство. Българските консерватори, за разлика от техните европейски идейни събратя, не са реакционни и ретрогранни, защото признават необходимостта от стопански и цялостен обществен напредък. Разбира се, както в техните редици, така и в редиците на либералите съществуват нюанси, изразени в разделението на умерени и крайни. Драган Цанков оглавява групата на умерените в течението на либералите, а Каравелов и Славейков се числят към крайните. Умерени консерватори са Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а групировката на крайните е водена от Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович и др. Вътрешното разделение в двете политически течения обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации.
Огромното мнозинство на либералите в Учредителното събрание предопределя съобразеността на приетата на 16 април 1879 г. Конституция с техните политически виждания. Те заменят названието “Органически устав на Княжество България” с “Конституция на Княжество България”. Тя остава известна в историята под името Търновска конституция.
Според Търновската конституция Княжеството е наследствена конституционна монархия с еднокамарен парламент. Тя предвижда разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. Основен държавен орган е Народното събрание, което бива два вида: Обикновено народно събрание (ОНС) и Велико народно събрание (ВНС). Най-важните функции на ОНС са: обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет, държавните заеми, данъците и т.н. ОНС избира правителство, което е отговорно пред него. ВНС се свиква при промяна на Конституцията, избор на княз или регентство, промяна на държавните граници и включва удвоен брой депутати. Избирателно права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а депутати могат да станат само навършилите 30 г. Регламентирано е демократично местно управление. За официална религия е обявено Източното правослание.
Търновската конституция предвижда и широки правомощия за княза. Неговата личност е “свещена и неприкосновена”. Според Конституцията върховната изпълнителна власт принадлежи на княза. Всяко негово разпореждане придобива законна сила с подписа на съответния министър. Князът получава правото да разпуска по свое желание парламента и да уволнява министри. Князът утвърждава приетите от Народното събрание закони и има право на вето над тях. Монархът е и върховен главнокомандващ на българските въоръжени сили. Неговото име винаги се споменава като задължителна юридическа формула от съдебните инстанции. Той е върховен представител на страната в международните отношения.
Търновската конституция съдържа редица принципи в либерално-демократичен дух. Тя прокламира свободата на словото и печата (с изключение на църковните книги), на сдруженията и събранията. Частната собственост е обявена за неприкосновена. Забранено е разделянето на съсловия. Началното образование е обявено за безплатно и за задължително.
Като цяло Търновската конституция е една от най-демократичните за времето си. В нея надделяват буржоазно-демократичните идеи на тогавашното време. Защитавайки свободата на личността, Търновската конституция създава необходимите предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството. “Голямото начало на малкото княжество” – така по-късно определят в историографията Търновската конституция, защото тя хвърля мост между младата българска държава и напреднала Европа.
Конституцията обаче има и съществени недостатъци. Нейните създатели не успяват да регламентират една точна мяра в “триъгълника на властта”: княз-парламент-правителство, както и в разделението на изпълнителната и законодателната власти. Тези нейни дефекти позволяват укрепването на монархическия институт до степен на личен режим и създават условия за изкористяване дейността на парламента.
Учредителното събрание е разпуснато веднага след като приема основния закон на Княжеството. На 17 април 1879 г. е открито първото Велико народно събрание с единствената задача да избере български княз.
Съгласно Берлинския договор българският княз не трябва да бъде член на управляваща династия в Европа. Руското правителство се стреми да предложи на българите кандидатура, която да е еднакво приемлива за него и за останалите Велики сили. Изборът пада върху хесенския принц Александър Батенберг, който е роднински връзки с почти всички по-големи европейски дворове: той е син на немски аристократ с австрийски генералски пагони и полска аристократка от френски произход, племенник на руската императрица, брат на двама женени в английския кралски двор немски офицери. На 17 април 1879 г. Първото ВНС единодушно го избира за български княз. След обиколка на европейските столици на 26 юни 1879 г. Александър Батенберг полага клетва пред Конституцията.
Княз Александър I е роден през 1857 г. във Верона. Получава военно образование и взема участие в руско-турската война 1877-1878 г. като офицер в руската армия. След абдикацията си през 1876 г. той се оженва за графиня Хартенау и служи в австро-унгарската армия. Умира през 1893 г. и по негово желание е погребан в София.
Воден от политическите си убеждения, на 5 юли 1879 г. Ал. Батенберг назначава за пръв български министър-председател консерватора Тодор Бурмов.
Тодор Бурмов (1834-1906) е роден в с. Нова махала, днес квартал на Габрово. Завършил духовна семинария в Киев, той притежава голям журналистически талант и е виден участник в църковно-националното движение. Той става и първият губернатор на София.
С приемането на Търновската конституция, изборът на български княз и съставянето на първото българско правителство започва действителния политически живот на Третото Българско царство. ВРУ и демократичната основа на Конституцията създават благоприятни условия за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството.
Кресненско-Разложкото въстание по ясен начин демонстрира непримиримонстта на българите към клаузите на Берлинския договор. Пред “строителите на съвременна България” се очертават три главни задачи: да изградят Княжеството като демократична държава, да го превърнат в политически субект в сферата на международната политика и да постигнат национално обединение на българите в Мизия, Тракия и Македония.

Падането на България под османска власт прекъсва естественото историческо развитие на една цивилизация и култура, създадени през Средновековието на базата на славянската писменост, под закрилата на една могъща държава. Османското завладяване откъсва България от европейското развитие, от започващата по това време в Европа епоха на Ренесанса, създала модерния цивилизован свят. Разкъсана е връзката на България със славянския свят, с който тя традиционно се свързва чрез общността на езика, културата и религията. Със силата на оръжието са наложени чужди по дух, азиатско-феодални и мюсюлмански по своята същност материални, политически, стопански и културни отношения. Тази нова политико-икономическа конюнктура дълбоко противоречи на духа и историческите традиции на старата политическа система, на вековната българска цивилизация и на нейните стопански и обществени форми, на нейните религиозни, народностни и езикови основи. България е задържана за няколко века далеч от пътищата на европейския прогрес.

Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме, липсата на защита от страна на османските институции и изключителната несигурност на съществуването си.
В дълговременна перспектива османското завование променя парадигмата на българския исторически процес. Прекъснато е неговото естествено историческо развитие. Той е отклонен от европейския цивилизационен модел. Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията. Османците отнемат за дълго всички възможности за социална и политическа организация на българския народ. Наред с това, като се опират на своята превъзхождаща военна сила, на религиозния фанатизъм и на огромния бюрократичен апарат за стопанска и политическа принуда, те се опитват да обезличат българите в социално, народностно, културно и верско отношение.
През вековете на османската власт особено значим фактор за запазване на етническата цялост на българския народ е достигнатата висока степен на организираност на обществото. Тя осигурява устойчивостта, гъвкавостта и вътрешното единство на всички българи.
В началния етап на османското владичество българското средновековно общество е силно дестабилизирано. Продължителните военни действия предизвикват размествания на големи групи хора, което разрушава семейните, родовите и териториалните връзки. Ликвидирането на Българската държава премахва институциите, които чрез общото законодателство, администрация, войска обединяват българите от всички  краища на страната. Унищожаването на болярството ги лишава от естествените им водачи и предизвиква необикновено за онова време изравняване  вътре в българското общество, което силно впечатлява хората от другите европейски страни. Всички стават рая – производително и безправно мнозинство.
С ликвидирането на българския държавен механизъм и на неговите ръководители животът на българския народ се затваря в основните елементи на социалната структура – семейството и териториалните общности (селската  община и градската махала).
Българското семейство е европейско по тип. То е моногамно и се състои от брачна двойка – мъж и жена, и родените от тях деца (обикновено три на брой). Този факт е твърде съществен, тъй като в османския културен модел семейството е полигамно – един мъж може да има четири съпруги. Тези различия са едни от основните между покорените и покорителите. Ръководна и представителна фигура в семейството е съпругът-баща. Той е юридически притежател на собствеността и господар на дома, а освен това е и жрец, изпълняващ голяма част от ритуалите в ежедневието и празниците. Съпругата-майка се грижи за отглеждането на децата, за домашните животни, за двора и градината, за дрехите и вещите, които обикновено изработва сама, и участва в селскостопанските дейности.
Семейството прави от новородения човек българин. В него той научава езика и начина на мислене, обвързан с християнската мирогледна система и определен от българския модел на живот, който той ще преповторят в своете бъдещо семейство. Този сложен феномен се нарича традиция – механизмът, чрез който българският народ осъществява движението си във времето въз основа на достигнатото в миналото.
Селската община е втората по численост и значение социална група в българското аграрно общество през XV-XVII в. Тя е териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждат чрез съвместния живот в общо пространство и с еднакъв поминък. В условията на чуждата власт селската община играе важна роля за организирането на хората. Тя се състои от семействата, които живеят в селото и които действат като общност в множество важни ситуации. Нейна представителна част са мъжете от активната генерация. Възрастовата йерархия и тук е основен принцип, който дава предимство на най-старите. Селският свещеник е неформалният й лидер. Селската община е колективен орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариера, която защитава отделния човек от пряк контакт с нея. Всички  задължения се осъществяват чрез общината. Пак чрез нея се отправят оплаквания към органите на централната власт. Друга функция на селската община е регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следи за християнския морал и за нормите на обичайното право. Селската община като социална група създава трайните връзки на единството, върху което се изграждат представите и нормите за “другия”, за “чуждия”. Тя е пазител на традицията, за да бъде продължен животът по правила, доказали във времето своята полезност и превърнати в задължение за всички.
За разлика от населението на селската община, жителите на градската махала нямат общ поминък. Те имат различни професии и определени от тях интереси. Затова главният принцип при обособяване на махалата е верският. Често българската махала съвпада с църковната енория, а център на общия живот е църквата. Нейното поддържане, както и поддържането на училището, изисква формирането на групи от хора, които да организират специални дейности. Така възниква църковното настоятелство – един изборен орган, който играе  важна роля в обществения живот през епохата  на българското Възраждане. През XVII в. в изворите започва да се среща  терминът “варош”, с който се означава цялото християнско население на един град. Той свидетелства за по-висока степен на социална организираност, която постепенно се доближава до възрожденската градска община с разнообразните й обществени функции.
Еснафът е друга социална организация на градското население, която обединява занаятчиите с еднаква професия. Той защитава членовете си от вътрешна и външна конкуренция, грижи се за снабдяването им със суровини, поддържа цените, следи за качеството на продукцията. Дълго време този тип организации обединява християни и мюсюлмани, но със специализацията в някои занаяти се появяват типично българските еснафи. Те са по-съвършена форма на обществена организираност със специален орган на на вътрешно управление – общото събрание на майсторите.
Постепенно от общата маса на раята турската власт обособява редица професионални групи, които според едни изследователи притежават само по-различен, но не и по-висок статус, а според други това са привилегировани категории рая. Това население се разделя на две големи групи. Първата от тях може да се определи като военизирано население. Към нея принадлежат войнуците, дервентджийте и власите, които в замяна на задълженията си към Империята получават различни данъчни и социални облекчения.
Войнуците участват в османската армия като помощни тилови части. В мирно време те дават дежурства във владетелските конюшни. Войнуците могат да се определят като междинна прослойка между раята и привилигированата военна класа. Дервентджиите охраняват на планинските проходи. Те подпомагат с каруци, впрегатни животни и своята сила преминаването на трудните отсечки. Поради специфичните си задължения те са от малкото категории поданици на Империята, които практически са закрепостени. Власите са организирани в отряди, които нахлуват в съседните християнски територии и поддържат граничното напрежение. С отдалечаването  на фронтовата линия през XVI в. влашките отряди станават излишни, загубват правата си и се изравняват с обикновената рая.
В другата голяма група на професионалните общности със специалната си организация и статут се отделят рударите, тузчиите, кираджиите, оризарите, масларите и др. Производителите от някои групи имат възможност да достигнат по-добро положение от своите сънародници. Особеностите на производството ги обособява в селища, които имат различен статут, като Чипровци, Етрополе, Самоков. В тях стопанският живот е по-интензивен, а жителите им са по–богати.
Важна роля за историческата перспектива на българския народ изиграват общностите на търговците и джелепкешаните. Във всички средновековни общества търговците имат възможност да постигнат добро имуществено положение и авторитет. В Османската империя те са част от градския елит. Много малко са сведенията за български търговци до XVII в., но постепенно се създава малка активна прослойка, от която ще се развие бъдещата българска буржоазия. Джелепкешаните имат същите перспективи. С времето те се утвърждават като обществени водачи. Появява се названието “чорбаджия”, което се възприема като титла. Поклонението на Божи гроб в Йерусалим въвежда още една титла – хаджия. Към края на XVI в. в българското общество вече има малобройна група от богати и имащи възможност да натрупат богатство хора, с признат авторитет на първенци както сред градското, така и сред селското население. Формира се българската социална структура.
В условията на османско владичество българският народ остава без държавна организация и аристокрация, която да го организира. В тази ситуация българската православна църква се сбодива с нови функции – тя става единствен официален организационен фактор на духовния и културен живот на българите. Така тя се превръща в основно средище за поддържане на българщината през ХV-ХVII в.
Историческите извори, свързани с ролята на българската православната църква в бита на обикновените българи са оскъдни поради специфичното й състояние, изразяващо се в унищожаване на самостоятелността й и новите й функции на организатор на българския духовен живот. Основните документи по темата са свързани с творчеството в манастирите на творци като Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Методи Драгинов, както и с житията на св. Георги Нови Софийски и св. Никола Софийски от поп Пейо и Матей Граматик. Особено важни извори са и пътеписите на чужденци, преминали през българските земи в епохата на Късното средновековие, както и отделни приписки към по-стари книги, отразяващи събития от местен характер, а също и множеството летописни разкази, дамаскини и др.
Проблемите, свързани с развитието на българската православна църква и култура през ХV-ХVII в. са частично засегнати в трудовете на Бистра Цветкова, Христо Гандев, Елена Грозданова, Петър Динеков и др. Най-пълни проучвания в тази насока са извършени от Цветана Георгиева.
В независимата българска държава от векове действа развита система от църковни институции, които обхващат цялата й територия и население. Те утвърждават и поддържат вярата в християнския Бог и неговия човеколюбив Син, морално-етичните норми на православието и изискванията за религиозно поведение на човека и обществото. В голямата православна общност Българската църква има дълга самостоятелна история, като заедно с това е неделима част от източнохристиянския свят.
Заточаването на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 г. означава ликвидиране самостоятелността на Българската църква. Цариградската патриаршия се възползва от благоприятния случай и присъединява нейните епархии към своя диоцез, назначавайки за духовен глава митрополит Йеремия. Търновската патриаршия е понижена в ранг на митрополия, включваща Преславската, Червенската, Ловешката, Крънската и Боруйската епархии. Към Охридската архиепископия, която от векове се ползва със самостоятелност, са присъединени Софийската, Видинската и Велбъждката епархии. Древните религиозни центрове Филипопол и Дръстър са подчинени на Цариградската патриаршия. Нанесени са щети на църковните сгради, множество църкви са превърнати в джамии. Унищожени са и манастирите около Търново, Червен, тези по р. Русенски лом и много др. Така единната организация на Българската църква е разкъсана и миряните попадат в зависимост от различни духовни центрове. Когато през 1557 г. великият везир от сръбски произход Мехмед Соколович създава Сръбската Печка патриаршия, в нейния диоцез попадат и българските Нишка, Скопска, Велбъждка и Самоковска епархии. През 1766 г. Цариградската патриаршия ликвидира Сръбската патриаршия, а през 1767-а нейната съдба споделя и Охридската архиепископия. Така всички балкански епархии преминават под прякото ръководство на Вселенската Цариградска патриаршия.
Запазването на църковната организация в българските земи, макар и под различно подчинение, все пак осигурява непрекъснатостта на религиозния живот на българите. По този начин големи общности от хора се оказват сплотени във верско отношение. В черквите се извършват както всички тайнства и ритуали на православното християнство, така и проповедническа, възпитателна и образователна дейност. Но без своя християнска държава и аристокрация Църквата е затруднена в своята дейност. Тя успява да запази своята организация и идейното наследство, но няма възможност да се усъвършенства както в догматично, така и в практическо отношение. Равнището на религиозната и обща образованост на духовните лица рязко спада. Приходите на енорийските духовници са толкова малки, че те обикновено имат и друг, по-доходен занаят. Висшите постове в епархиите обикновено се поверяват на гръцки свещеници, които често са корумпирани. Църковните длъжности се продават и купуват (т.нар. симония), което става върху гърба на обикновените вярващи. Показателен е фактът, че за 400 години се сменят 140 вселенски патриарси. Това е една от причините българските християни постепенно се дистанцират от висшено духовенство.
Проф. Цветана Георгиева определя две степени на българската църковна организация – дейността на свещениците и ролята на манастирите в живота на българите.
В обстановката на противоречиви тенденции в отношенията между висшето духовенство и българското паство нормите на християнското поведение се ограничават в няколко стриктно следвани изисвания: молитвата “Отче наш”, с която започва и завършва денят на човека; прекръстването преди всяка дейност, “за да помага Бог”; строгото спазване на постите. Българите задължително следват две от основните изисквания на християнската религия – кръщението на новороденото и опелото на мъртвия, а при възможност и църковно освещение на брака. В голяма част от селата малобройното свещеничество трудно може да осигури ежеседмична проповед. Продължават да битуват и да се разпространяват стари дохристиянски вярвания, обичаи и практики, както и еретични идеи. Развива се един особен духовен синкретизъм, който свързва различни по произход религиозни доктрини, възприемащи се от българите изцяло като християнски. Тази смесица от езически вярвавия и християнски догми, наречена простонародно християнство, свързва в мирогледна система отношенията на човека с бога и с висшите сили, с природата, със злото и неговите служители. Тя е сбор от идеи, обичаи и норми на поведение, който определя ежедневния живот на хората и е оновата на българската народна култура.
Простонародното християнство съществува в целия европейски свят и се изживява бавно с развитието на теологията, с усъвършенстването на църковната организация, с разширението на християнската образованост. Борбата на католическата и евангелистката църква по време на Реформацията и Контрареформацията ограничава простонародното християнство в Западна и Средна Европа чрез тясно формулираните постулати и строгите изисквания към религиозното поведение на вярващите в тях.
Европейците, които преминават през българските зами и които след това публикуват своите пътеписи, обикновено принадлежат към висшите слоеве на обществото. Мнозина от тях са теолози или имат теологично образование. Времето, в което живеят е изпълнено с религиозни спорове и войни, което ги прави особено чувствителни към чистотата на вярата. Те обвиняват в невежество българските православни свещеници и твърдят, че вярващите живеят в греховност или ерес. Българите обаче са убедени, че са истински християни.
От епохата на независимата българска държава в българските земи се запазва мрежата от манастири, която с различна плътност обхваща цялото етническо пространство на българите. Векове наред, изолирани от хората и ежедневието, монашеските братства продължават своята проповедническа и просветителска дейност, канонизирана от манастирските устави и традицията. Монасите строго спазват изискванията на религиозното поведение и са пример за миряните. Молитвите, бденията и литургиите са част от всекидневния им живот. Едновременно с това монасите са натоварени с тежък физически и интелектуален труд. Те се прехранват сами, работейки в манастирското стопанство, пишат, преписват и разпространяват книги за практическата проповедническа дейност на църквата. В манастирите се поддържат каноните на църковната живопис, създават се и се развиват религиозните и обществени идеи на епохата. През втората половина на ХV в. голяма част от манастирската мрежа започва да се възстановява. Следвайки отдавна установена традиция, в нея се обособяват като центрове големите християнски обители, чрез които се постига единство на цялата монашеска общност.
От стенописите със старозаветни, евангелски и житийни сцени, зографисани в малките храмове, поколение след поколение българи научават историята, догмите и нормите на своята вяра. Иконите им представляват материализирания лик на висшите сили, на които те се молят и на чието покровителство разчитат в трудния си живот. Църковната служба с мъдрите слова на проповедта и многогласните хармонични химни носи радост, утеха, упование, като едновременно с това и възпитава религиозно, духовно и естетически. Тук българинът е участник в едно тайнство, което го извежда от трудната робска действителност и го прави съпричастен към огромния християнски свят. Християнското религиозно

Големият брой манастири в българските земи е отговор на една всенародна нужда. Монасите в голяма степен компенсират малобройността на енорийското свещеничество. За кърещене, опело на мъртви, за причастие или изповед, когато е крайно необходим духовник, българите се обръщат към монасите от близкия манастир, чийто празник е най-големата радост за жителите на околността му. Тук е мястото, където идват и се събират хората, търсещи духовна и обществена опора, закрилата на светеца-покровител и на монасите (иноците), които му служат.
Главен религиозен и духовен център на Балканите, а и в целия православен свят, е комплексът манастири на Атонския п-в – Света гора. В него български е Зографският манастир “Св. Георги”, но български монаси има и в Хилендар, Ватопед и др. Много документи от Зографския манастир свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища на страната още от ХV в. и за връзките им с манастирите в българските земи.
В българските земи като най-голям просветен център се очертава Рилският манастир. Той е възстановен след опожаряването му от турците по инициатива на трима братя – Йоасаф, Давид и Теофан, и започва своята дейност през 1460 г. Пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Рилския манастир става повод за спонтанен празник на православната вяра. Рилското братство съхранява голяма част от средновековната елитарна култура. Тук непрекъснато действа и килийно училище.
Вторият голям религиозен център е Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържа вярата както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите “Св. Наум” в Охрид, Троянският и Етрополският играят същата роля за своята околност. Последният става особено популярен през ХVII в., след издигането на Етрополе като рударски център. Тук работят и неколцина калиграфи, най-известният от които е монах Данил. Наред с тях действат и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите са толкова много, че от ХVI в. този регион е наричан “Мала Света гора”.
Българите високо ценят своите манастири и всячески ги поддържат. Следвайки примера на живялите в миналото царе и боляри, те отделят от своите средства, за да ремонтират, разширяват, строят църкви и манастири, за да се изписват икони и за да се зографисват храмове. Всеки замогнал се българин като израз на социален престиж се чувства длъжен да подкрепя манастирските братства. Дарението е израз на християнска ревност, то осмисля духовно човешкото същестувание. Църквата и нейното паство са в устойчива връзка, която носи сили на хората, за да останат верни на своята вяра, на своя род, на своята култура.
Не всички манастири издържат на трудните условия на иноверската власт. Някои от тях изчезват завинаги или за известен период, за да бъдат възстановени от своето паство. Въпреки всички трудности манастирската мрежа се разширява.
За връзките на манастирите с миряните голяма роля изиграват таксидиотите – монаси, които обикалят селата и градовете, за да събират пари за църквата. Запазени техни бележници показват сложността на мисията им. В тях наред с християнските молитви са записани рецепци за лекуване на безплодие, за бои за вълна и кожи, за облагородяване на диви дървета, както и поучителни разкази, които забавляват, но и поучават слушателите.
Така православната църква чрез двете нива на своята организация – енориите и манастирите – покрива цялото етническо пространство на българите и изгражда трайни връзки между населението от отделните области. В условията на чуждата власт тя е единствената институция, която поддържа и подкрепя и религиозната, и националната принадлежност на българите.
В българските земи обаче живеят и хора, оставащи извън обхвата на православната църква. Наричат ги павликяни и вероятно са наследници на богомилите и на преселени в далечни времена арменски еретици. Те се самооценяват като истинските български християни и се отнасят враждебно към другите християни. Една част от тях приема исляма.
В тяхната среда намира добра почва и пропагандата на католическата църква. Следвайки решенията на Тридентския събор (1545-1563 г.), тя разширява своето влияние и на Балканите. След обиколката на францисканския монах Петър Сулинат в българските земи в края на ХVI в. се утвърждава първият голям център на католицизма – Чипровци. Мисионерската дейност на католическото духовенство дава значителен резултат. След Софийската католическа архиепископия, чийто център е Чипровци, се създават Марцианополската (Преславската) архиепископия, Никополската епископия и Охридската архиепископия. Паството им е малобройно и освен сред дубровнишките търговци, те имат успехи главно сред павликяните. Дейността на католическото висше духовенство е впечатляваща. Голяма част от него получава образованието си в италиански религиозни колежи. Неговите дейци – представители на първото поколение български католици – съчетават високата си образованост с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. правят много за създаването на стабилна католическа организация, като същевременно полагат грижи и за осъзнаването и революционализирането на българското население. Избухването на Чипровското въстание от 1688 г. е резултат изцяло от тяхната дейност.
В българските земи действа и армено-григорианска църква, която обслужва арменското население в градовете. Нейни храмове и свещеници има в София, Пловдив и Провадия. Както католиците, така и арменците правят немалко за просвещението на българите и спомагат за развитието на културата в българските земи.
Живеещите тук евреи също имат свой духовен живот и религиозна организация. Техният брой се увеличава в края на ХV в., когато намират убежище у нас след жестоките гонения, на които са подложени в Испания, Франция и Германия. Синагоги има във всички големи градове.
В българските земи, както и из целия Балкански п-в, намират място всички вероизповедания на средиземноморския свят, което създава условия от една страна за тежки религиозни конфликти, а от друга – за религиозна съвместимост и толерантност. Българите, изповядващи православна вяра са предимно толерантни към “чуждите” вери. Непримирими са единствено към исляма – религията на господарите-турци.
Завладяването на България от Османската империя в края на ХIV в. разстройва не само българската църковна организация, но и развитието на българската християнска култура. Въпреки наличието на някои ренесансови елементи, културата на Второто Българско царство по същество е култура от средновековен тип. Именно падането на България под османска власт е причина тя да остане такава и през първите три столетия на българите под османско владичество – до Българското възраждане. Духовният живот на българите преодолява тежки изпитания, но доказва жизнеността на християнската култура. За българския народ налагането на чуждото владичество е един вид изпитание, на което Бог ги подлага. Тази основна идея създава културния модел, който спасява народа от загубването на вярата в Христа и от възприемането на ислямската мирогледна система на победителя. Така е спасена и културата, и принадлежността на българите към европейските народи.
Средновековната българска култура е резултат на дълголетно развитие. Тя представлява една завършена и действаща система от религиозно-мирогледни идеи, от нравствени ценности, от художествено-литературни жанрове, живописни канони и архитектурни схеми. С нея се определят привичките и нормите в ежедневното поведение на човека в обществото. Основните насоки в това отношение се налагат от една малобройна група от висши духовници и боляри – интелектуалният елит на средновековното българско общество. Най-високите си достижения тази елитарна култура достига през последните десетилетия на ХІV в. в творбите на представителите от Търновската книжовна школа. Тяхното творчество се налага като един всеобщ еталон за всички православни християни от онова време. В произведенията на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. изявени представители на тази книжовна школа се откриват тенденции за преминаване към нов етап във високото равнище на българската култура. Османското завоевание прекъсва рязко това развитие. Учениците на патриарх Евтимий заминават за чужди, по-близки или по-далечни страни. Там някои от тях заемат високи постове. Григорий Цамблак става митрополит на Киев, Йосиф II е назначен за цариградски патриарх, а Константин Костенечки работи в двора на сръбския княз Стефан Лазаревич. Те и много др. предават големите достижения на Търновската книжовна школа на другите православни страни, с което дават тласък за развитието на техния културен живот. Едновременно с това обаче българската култура загубва високото си дотогавашно равнище.
С унищожаването на българската държава изчезват онези структури и институции, върху които стъпва и културата. Държавата осъществява културното строителство и поддържа културната традиция. В условията на османското владичество културата не е в състояние да запази високото си елитарно ниво. Постепенно тя се приближава и изравнява с идеите, нуждите и възможностите на народната култура. С премахването на българската аристокрация изчезва духовният елит на обществото, онази негова част, която не само потребява, но и създава елитарна култура. Спряно е монументалното строителство на църкви и дворци, не се изготвят вече великолепните книги, предназначени за царе и патриарси. Културното развитие преминава изцяло в ръцете на народа. Масовата култура замества елитарната. Тази демократизация на културата, от една страна, е положително явление, но от друга – отрицателно, тъй като културата се опростява и профанира. Османското владичество изолира българската култура от динамично развиващия се европейски свят, в рамките на който през ХV-ХVI в. е преодолян средновековният мироглед и започват великите движения на Ренесанса и Просвещението. Българският народ обаче остава в рамките на Средновековието още векове наред, а българската култура се ограничава в съхраняване, поддържане и предаване от поколение на поколение на средновековното културно наследство. Така се оформя голямата културна пропаст между Европа и българския народ.
В пределите на Османската империя българите по необходимост съжителстват с ислямската култура, която е безкрайно чужда и недостъпна за тях. Това води до пълно разграничаване на българската култура от тази на завоевателите. Въпреки това взаимоотношенията между двете култури на ниско, народно равнище са неизбежни.
Възстановяването на манастирите в българските земи е първата стъпка към запазването на книжовността и нейното развитие, осъществявано от малък брой образовани хора – предимно свещеници и монаси.
Първият голям духовен център, който възстановява своява културна дейност е Рилският манастир. Предполага се, че през 1469 г. заедно с мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени и творбите на българските книжовници от Евтимиевата школа. Доказателство за това е “Рилският панегириг” от 1479 г. – сборник, който съдържа 111 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гаврил съставя “Сборник със слова на Йоан Златоуст”, а Димитър Кантакузин – своето “Житие и похвала на св. Иван Рилски”. Преписваческата традиция е възстановена. Чрез нея се репродуцира идейното и жанрово богатство на православната книжовност. Тя осигурява необходимите за църковната проповед евангелия, молитвеници, сборници с химнопения и т.н. Възражда се образователната дейност на Рилския манастир. В неговото килийно училище векове наред се учат много поколения книжовници, духовници и преписвачи. През първите десетилетия на ХVIII в. Рилският манастир става център на дамаскинарската книжнина. Тук работи нейният най-виден представител Йосиф Брадати, както и неговия ученик монах Никифор.
Рилският манастир възобновява средновековния модел на културен център с трите му основни функции: обучение на свещеници и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство и създаване на нови творби. Той се възприема и преповтаря от други манастири във всички български краища.
През ХVI в. София и околните й манастири се утвърждават като втори духовен и просветен център. Монаси от Драгалевския, Лозенския, Черепишкия, Кремиковския и много други манастири преписват редица църковни книги. Те са необходими за църковната проповед и за обучението на бъдещите духовници. Според Стефан Герлах през 1578 г. в София има две български училища. Впечатляват Четвероевангелието на поп Никола от Драгалевкия манастир, Кремиковското евангелие и още много книги сътворени в тези манастири. Най-изявена дейност сред книжовниците от Софийско развиват поп Пейо, Матей Граматик и поп Петър. Поп Пейо е автор на житие и служба на св. Георги Нови Софийски. Матей Граматик създава житие на св. Никола Софийски. И двамата автори следват традициите на класически житиен жанр, който в българските земи, за разлика от западноевропейските, остава основен жанр чак до Българското възраждане. Съдържанието на двете жития обаче е пряко свързано с тяхната съвременност и е силно актуално. В култ е издигнат един нов герой: мъченикът за христовата вяра. Така се дава пример на обикновените хора да следват пътя на новите светци и по никакъв начин да не приемат турската вяра. Тясно свързано със София е и делото на Яков Крайков, който отпечатва няколко църковни книги във Венеция и никога не забравя града, в който е получил образованието си. В началото на ХVII в. в София се завръща и зографът Пимен, който също преписва няколко книги. През ХVII и в началото на ХVIII в. се забелязва известно спадане на книжовния живот в София и околностите й.
В съвременните изследвания многократно се повтарят констатациите на чужденците за неграмотността и книжовната непросветеност на българските духовници от тази епоха. Авторите на Софийските жития от ХVI в. опровергават подобни общи твърдения. Те използват както библейски текстове, така и творбите на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и други средновековни автори, което означава, че ги познават.
Важен културен център през ХV-ХVI в. в Западна България е и рударското селище Кратово, близо до което се намира манастирът “Св. Георги Лесновски”, обособил се като средище на книжовна дейност. Тук работят редица способни калиграфи като дяк Димитър, поп Лазар, поп Йоан и др.
През втората половина на ХVI и през ХVII в. се издигат и др. манастири, превърнали се в книжовни центрове: Черепишкия манастир, Врачанския манастир “Света Троица”, Тетевенския манастир “Св. Илия”, различни манастири в Македония и т.н. Така през ХVII в. мрежата от книжовни средища става все по-плътна. Книги се преписват в десетки манастири.
Книжовни центрове се появяват и извън манастирските стени. Свещеници и светски хора създават много книги в с. Аджар, в Дряново, в с. Горна Митрополия и т.н. Писането на книги се приема като богоугодно дело и създателите обикновено оставят приписка с името си, с времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които са им помогнали и заклинателна формула да бъде запазена книгата. Книгите са голямата ценност, която съхранява вярата, културата и народността на българите.
Книгопечатането идва късно в българските земи. Първите български печатни книги са издадени от Яков Крайков във Венеция през 60-те години на ХVI в. В страната те се разпространяват от книжаря Кара Трифон от Скопие. Но тази инициатива не продължава дълго. Печатни книги, твърде малко на брой, се внасят от Влашко и Русия. Поради тази причина преписването на църковна книжнина продължава чак до ХIХ в.
Изявен представител на дамаскинарската литуратура през този период е Йосиф Брадати от Рилския манастир. Дамаскините се появяват в нашите земи като литературен жанр през ХVII в. Това са преписи и преработки на сборника на гръцкия монах Дамаскин Студит “Съкровище” от 1558 г., съдържащ поучителни слова. Те бързо се смесват с апокрифи, жития и исторически творби и стават любимо четиво на грамотните. Преписвачи и преводачи актуализират текста и го приспособяват към българската действителност. Дамаскините, които придобиват най-голяма популярност през ХVIII в., стават основа на два важни процеса в българската литература. Първият е стремежът на църквата да влияе по-силно върху обикновените хора, като ги учи на това що е грях и как т