История на България
Поражението на България в Първата световна война (1914-1918г.) и настъпилите глобални политически промени обуславят нови обществено-политически тенденции в историческото развитие на българския народ. Рязко отслабва обществената воля за защита на демократичните ценности. В политическия живот на страната трайно се настаняват терорът, насилието и острата конфронтация между левите и десните политически партии.
Към средата на 30-те години на ХХ в. в България се установява авторитарен режим на цар Борис III (1918-1943 г.). Той се изразява най-вече във фиктивно спазване на Конституцията, липсващо разделение на властите, забрана на политическите партии, пълен контрол върху армията. Народното събрание става само инструмент в ръцете на монарха. Министър-председателят е доверено лице на царя и чрез него Борис III пряко контролира механизмите на властта.
В годините между двете световни войни България съумява да преодолее Втората национална катастрофа и нейното развитие отново тръгва във възходяща линия. Особено осезаемо това започва да се усеща след голямата икономическа депресия от 1929-1933 г., когато България изживява възходящо и спокойно стопанско развитие. Промишлената продукция в периода 1929-1939 г. нараства със 70 %, а капиталовложенията се увеличават от 9,6 млрд. лв до 18,1 млрд. лв. Разширяват се ж.п. линиите, които към 1939 г. достигат към 3 400 км. Стопанското оживление се отразява на търговията и в периода 1934-1935 г. са сключени търговски договори с 24 европейски страни. Вносът се увеличава 2,2 пъти, а износът 2,4 пъти, като балансът винаги е положителен.
Разцвет изживява и българската култура. Между двете световни войни творят писатели като Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Райнов, Ангел Каралийчев; поети като Гео Милев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Дора Габе; композитори като Петко Стайнов, Панчо Владигеров.
Прогрес търпи и театралното и оперното изкуство, а в областта на художественото изкуство се изявяват творци като Владимир Димитров Майстора, Цанко Лавренов, Иван Лилев и др. Усъвършенства се образователната система.
В основата на външната политика на България след Първата световна война стои въпросът за ревизия на Ньойския договор от 1919 г. и за излизане от международната изолация на страната. В това отношение всички български правителства следват една основна линия – добри отношения с големите европейски държави и балканските народи и дипломатически действия за промени в Ньойския договор. Постигнати са някои благоприятни отстъпки по въпроса за репарациите, а през втората половина на 30-те години на ХХ в. международните позиции на България видимо се засилват. Основният въпрос пред българската дипломация обаче – за връщането на Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Западните покрайнини и евентуално Македония – остава нерешен. Същевременно през 30-те години на ХХ в. в Европа настъпват радикални промени, които водят до едно от най-значимите събития в цялата световна история – Втората световна война (1939-1945 г.). Сложните политически и икономически проблеми на България определят участието й в нея на страната на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония).
Историческото развитие на България в годините на Втората световна война е обект на особен интерес от страна на българските и чуждестранни учени. Основни са трудовете на Видка Тошкова, Стайко Трифонов, Илчо Димитров, Владимир Мигев, Стойчо Грънчаров, Милен Семков, английския историк Ричард Крамптън и др.
Основната причина за избухването на Втората световна война се корени още във Версайската мирна система от 1919 г., която не установява справедлив ред в отношенията между държавите след Първата световна война. На практика тя представлява волята на по-силните, на победителите, и поставя цели страни и народи в неравностойно и унизително положение, което неизбежно ги тласка към реванш. Ето защо Версайската система носи зародиша на враждата и на нови конфликти.
През 30-те години на ХХ в. се изостря съперничеството между Великите сили за източниците на суровини, пазари, сфери на влияние и т.н. Задълбочаването на съперничеството води до образуването на два враждебни лагера – победителките в Първата световна война Англия и Франция, подкрепяни от САЩ, се стремят да запазят “статуквото” на Версайската система, а победените Германия, Италия и Япония искат нейната ревизия.
Своя самостоятелна политика води СССР, който през 30-те години на ХХ в. се “завръща” на историческата сцена като Велика сила и поражда нови тенденции в международната политика, характеризиращи се освен с противостоенето на двата блока, и със създаването на конфликт между западните държави и първата социалистическа държава. Влиянието на СССР сериозно нараства в страните от Източна Европа, където той оказва морална и материална подкрепа на комунистическите партии.
След като през 1933 г. на власт в Германия идва националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, чиято цел е ревизия на Парижката мирна система, на 16 март 1935 г. Германия отхвърля военните клаузи на Версайския договор и започва изграждането на редовна армия. От своя страна Англия и Франция се стремят да насочат фашистката агресия на изток към СССР. Плод на тази политика са Антикоминтерновският пакт, създаден от Германия, Италия и Япония през 1936-1937 г., последвалото одобрението на Аншлуса на Австрия от 12 март 1938 г., както и Мюнхенското споразумание от 30 септември 1938 г., с което западните държави отстъпват на Германия Судетската област, като на практика жертват Чехословакия, която е окупирана на 15 март 1939 г.
На 23 август 1939 г. Германия и СССР сключват пакт за ненападение. На 1 септември 1939 г. немски войски нахлуват в Полша, в отговор на което на 3 септември Англия и Франция обявяват война на Германия. На 17 септември в Полша нахлуват и съветски войски, които присъединяват западна Украйна и западна Белорусия. Така започва Втората световна война.
Радикалната промяна в международната обстановка предизвиква България да определи своята позиция. На 15 септември 1939 г. правителството на Георги Кьосеиванов обявява, че България ще следва политиката на неутралитет. Той е подкрепян от по-голямата част от българския народ, защото спомените от двете национални катастрофи са все още пресни в народното съзнание. Неутралитетът се подкрепя и от основните демократични политически партии – демократи, земеделци, социалдемократи и др. Открито прогерманска е позицията на Националсоциалното движение на Александър Цанков, Съюза на запасното войнство, Съюза на българските национални легиони, групата около ген. Луков и някои други. БРП(к) се обявява за тясно сътрудничество със СССР. Цар Борис III е настроен предпазливо и играе ролята на арбитър.
В навечерието и в началния период на Втората световна война обаче става все по-ясно, че България е поставена пред решаващ избор. Българските управници трябва да вземат своето решение в изключително сложна международна обстановка. Основните фактори, които оказват влияние върху тях са необходимостта от решаване на националния въпрос, голямата зависимост на българската национална икономика от немските капитали, неудържимото германско настъпление през 1940 г. и отговорността, която те носят пред българския народ.
България посреща с облекчение започналото разпадане на Версайската мирна система, но няма потенциал, за да наложи самостоятелна ревизия на Ньойския договор. Затова тя трябва да търси международна подкрепа. Главният носител на идеята за ревизия на мирните договори след Първата световна война е хитлеристка Германия. Фашисткият блок подкрепя, макар и сдържано, териториалните промени на Балканите. Обратно, англо-френският лагер се бори за запазване статуквото. Именно това отношение на воюващите страни към българския национален въпрос до голяма степен определя и ориентацията на българската политика.
Голямата икономическа обвързаност на България с Германия също предопределя българския избор. От средата на 30-те години на ХХ в. търговският обмен между двете страни непрекъснато нараства. Така към 1939 г. Германия заема над 1/3 от обема на българския внос и износ.
Влияние върху София оказват и разгромните победи на Райха през пролетта и лятото на 1940 г. Под контрола на Хитлер попадат Дания, Норвегия, Холандия, Белгия. През юни 1940 г. капитулира Франция. Така Хитлер става пълен господар на централна и западна Европа, а неговите дивизии изглеждат непобедими. През септември 1940 г. се сключва и Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.
Особено въздействие върху българския външнополитически избор оказва германската подкрепа за българските претенции към Южна Добруджа. Още през 1939 г. София обявява за приоритет във външната си политика връщането на тези територии към страната. Същевременно след разгрома на Франция Румъния остава без най-силния си съюзник и изпада в международна изолация. Териториални искания към нея предявяват още СССР и Унгария. Берлин се застъпва за българските и унгарските интереси и под негов натиск Букурещ започва преговори с двете страни. За българската кауза се застъпват още Москва и Лондон. Така на 7 септември 1940 г. в Крайова се сключва договор между България и Румъния, по силата на който Румъния връща на страната Южна Добруджа. С това е възстановена българо-румънската граница от 1912 г. Румъния обаче прокарва клауза за отказ на България от каквито и да е претенции към Северна Добруджа и за размяна на румънското население в Южна Добруджа с българското в Северна Добруджа. По този начин Северна Добруджа е почти обезбългарена, като в България пристигат около 67 хил. бежанци.
Връщането на Южна Добруджа силно повишава авторитета на цар Борис III и правителството. Застъпничеството на германската дипломация по този въпрос силно укрепва позициите на Райха в България.
Същевременно София обръща голямо внимание и на СССР, от който се надява да получи сериозно застъпничество за решаване на българския национален въпрос. Така през 1939-1940 г. между двете страни са подписани търговска и културна спогодба, споразумения за редовна въздушна линия и за корабоплаване.
Междувременно цар Борис III укрепва своите позиции в страната. През октомври 1939 г. той разпуска ХХIV ОНС. Изборите за ХХV ОНС се провеждат в края на 1939 г. и са спечелени с огромно мнозинство от правителствените кандидати. Опозицията е слаба и разпокъсана, със 17 депутати в ХХV ОНС. През февруари 1940 г. цар Борис III извършва смяна на премиера Георги Кьосеиванов, който става неудобен поради добрите си отношения с Англия и Франция. На 16 февруари 1940 г. е съставено ново правителство начело с Богдан Филов. Той е професор по археология и известен учен. Богдан Филов има подчертани симпатии към Германия – още едно обстоятелство, което предопределя крайния външнополитически избор на България.
През 1939-1940 г. цар Борис III провежда политика на максимално изчакване и лавиране при определяне на външния курс на страната. През този период върху София се оказва силен натиск от воюващите страни. Той особено се засилва след победите на Германия към средата на 1940 г. Така през октомври 1940 г. цар Борис III получава лично послание от английския крал Джордж VI, който го заплашва, че ако България се присъедини към силите на Оста, то българските земи ще станат арена на военни действия. Инициативата на Англия за създаване на Балкански блок също е отклонена.
Дипломатическо настъпление в България започва и СССР. През ноември 1940 г. в София пристига висшия руски дипломат Аркадий Соболев. Той предлага на България сключване на българо-съветски пакт за приятелство и взаимопомощ. БРП (к) събира стотици хиляди подписа в подкрепа на това предложение (т.нар. Соболева акция). Цар Борис III и Богдан Филов обаче го отклоняват, опасявайки се от “съветизация” и остават верни на линията на неутралитет. Все пак отношенията между двете страни се запазват.
Най-силен е натискът от страна на Германия. Той се засилва особено след неуспехите на Италия срещу Гърция. Хитлер се стреми да осигури здрав тил на Балканите при подготвяне нападението над СССР. През ноември 1940 г. се провежда среща между Хитлер и цар Борис III, на която българският вкладетел отклонява предложението за присъединяване на страната към Тристранния пакт с мотива, че българската войска е твърде слаба и че това може да доведе до влошаване на отношенията с Турция и СССР.
По това време Румъния вече се е присъединила към силите на Оста. Половинмилионна немска армия навлиза на нейна територия с цел да установи контрол над Балканите. Прогерманското правителство и в Югославия поставя България в положението на страна, обградена от прогерманско политическо влияние. При това положение се очертава явна заплаха от нападение на германските войски над Гърция, преминавайки през българските земи и окупирайки България.
Така пред заплахата от пряка немска агресия в началото на 1941 г. цар Борис III дава съгласието си България да се присъедини към Тристанния пакт. Той отстоява позицията си български войски да не се изпращат да воюват на чужди територии. На 1 март 1941 г. във Виена Богдан Филов подписва акта по присъединяването. Германия и Италия признават българските права над “една територия приблизително между Струма и Марица”. Още същия ден германски части навлизат в страната.
Така България навлиза във Втората световна война на страната на фашистка Германия. Правилността на решението на цар Борис III и правителството е обект на различни становища в историческата наука. Едни учени считат, че присъединяването на България към Тристранния пакт е геополитическо и икономическо предопределено. Други историци се обединяват около тезата, че София проявява стратегическа недалновидност, избирайки отново губещия съюзник. Те смятат, че страната е трябвало твърдо да се придържа към неутралитета.
Безспорна обаче е заслугата на цар Борис III, който не допуска ангажирането на български войски в пряка военна кампания. С присъединяването си към Тристранния пакт България до голяма степен загубва държавния си суверенитет. В страната са дислоцирани немски части, а германските служби в България се превръщат в един от основните управленчески фактори.
Въвличането на България във войната на страната на Германия е посрещнато благосклонно от мнозинството от българския народ. Демократическата опозиция и БРП (к) правят опит за протест, но той няма съществено въздействие. Влияние върху нацията оказва и фактът, че по това време Германия и СССР са съюзници. Голямата част от народните маси считат, че съюзяването с такава могъща сила, каквато е Германия през 1940-1941 г. ще подпомогне националното обединение.
През 1941 г. е направена значителна крачка напред за неговото постигане. През април 1941 г. германските войски нападат Югославия и Гърция и бързо разгромяват техните армии. На 20 април 1941 г. и българската Втора армия навлиза в Западна Тракия. Ръководителите на Райха преценяват, че за тях е най-изгодно да предоставят на България контрола над източния дял на Вардарска Македония, Западните покрайнини, източните части от Егейска Македония и по-голямата част от Западна Тракия. Постепенно там се изгражда българска администрация.
На 3 май 1941 г. е образувана Беломорска област с център Ксанти, в която е включена и Егейска Македония, както и островите Тасос и Самотраки. Постепенно започва възстановяването на българските национални институции в областта. Принципите на налагане на българската култура и политика са съобразени с особеностите на новоосвободените български земи.
Отделя се сериозно внимание на учебното дело. В периода 1941-1943 г. броят на средните училища е увеличен с около 90 %. Възстановени са гимназиите в Ксанти и Гюмюрджина, открити са нови в Драма, Кавала, Сяр, Дедеагач. В българските училища се обучават 26 000 деца. През април 1941 г. се възстановяват старите български епархии в Западна Тракия и Източна Македония. Изпратени са свещеници. Ремонтират се църкви и се строят нови. Постепенно българското самосъзнание в тези земи укрепва.
След Първата световна война гръцките власти прогонват хиляди българи от Беломорието. След включването му в българските граници през 1941 г. българското правителство си поставя за задача да осигури връщането на тези бежанци по родните им места. До април 1943 г. от България в Беломорието се преселват около 60 хил. души. Действията на българската администрация там са подложени на ожесточена съпротива от страна на гръцкото население. Българските власти реагират с масови репресии. Те безкомпромосно потушават Драмското въстание през есента на 1941 г.
Подобни проблеми във Вардарска Македония не съществуват, а германските войски са посрещнати като освободители. През първите дни след освобождението управлението на тази земи е поето от българските акционни комитети, които регулират отношенията между германските войски и местните хора. Впоследствие правителството назначава администрация, но допуска грешка, като не използва местни хора, а дошли от вътрешността българи. Това води до редица конфликти с местното население.
България изразходва огромни средства за подпомагане на тежкото състояние на българите в Македония. Изпращат се продоволствени стоки, модернизира се старата пътна мрежа, открити са стотици училища, а през 1942 г. в Скопие врати отварят университет и театър.
Като цяло българските власти изразходват големи средства за благоустрояване на “новите земи” и за тяхното по-лесно приобщаване към единния държавен организъм.
В периода 1941-1944 г. за тези територии се осигуряват около 25 % от държавния бюджет. В Беломорието и Вардарска Македония се открояват стотици училища, няколко гимназии, строят се нови обществени сгради, подобрява се инфраструктурата. Патриотична дейност развива и Българската православна църква.
Заедно с Южна Добруджа и “новите земи” територията на България нараства с 25 %. Официалната пропаганда започва да титулова цар Борис III като цар-обединител. Все пак пълното национално обединение не е постигнато защото Югозападна Македония и областта от линията Свиленград-Дедеагач до р. Марица остават под контрола на гръцката администрация, а една част от Западна Македония е заета от италиански войски. Със споразумението Клодиос-Попов пък Германия слага ръка върху полезните изкопаеми в Македония. Същевременно в една карта от април 1942 г. (“Дунавското пространство”) Германия обозначава “новите земи” като територии под временно българско управление, като задържа цялостното решаване на териториалните въпроси. Така Берлин цели да държи в напрежение София, като се пази от евентуални изненади от българска страна.
Вътрешната политика на правителството на Богдан Филов е с ясно изразена антидемократична насоченост. Тя се обуславя от съюза с фашистка Германия, усилията на кабинета за укрепване на авторитарния режим и военновременните условия. Така през април 1940 г. парламента гласува Закон за гражданската мобилизация. Той силно ограничава гражданските права и свободи. Ограничава се правото на сдружения, регламентира се цензура на печата, забраняват се социалните искания на работниците и т.н. По-късно се приемат и нови репресивни поправки в Закона за защита на държавата, според които за почти всяко провинение се предвижда смърт.
Народното събрание гласува и два подчертано фашистки закона. На 24 декември 1940 г., още преди България да подпише Тристранния пакт, е приет Законът за защита на нацията. По същество той е копиран от германските антисемитиски закони и поставя българските евреи в неравноправно и унизително положение. Създава се комисарство по еврейските въпроси.
През декември 1940 г. е гласуван и Закон за организиране на българската младеж. Създадената според него организация “Бранник”, издържана от държавата има много сходни черти с фашистката “Хитлерова младеж”. До народното събрание пристигат протестни писма от ученици и студенти.
В началото на 1943 г. България е подложена на силен германски натиск да депортира в лагерите на смъртта своите евреи. По силата на сключената спогодба Белев-Данекер, България е трябвало да изпрати около 8 000 евреи. В тяхна защита масово се надига българската общественост. В борбата за тяхното спасяване участват Дворецът, общественици, депутати, Църквата, комунисти, много обикновени хора. Депортирането на българските евреи не е отменено, но не се провежда. Все пак България не успява да спаси евреите от “новите земи”. Над 11 000 от тях са изпратени в германските концлагери, като оцеляват единици. Заедно с Дания, България единствена от страните под германски контрол успява да спаси своите евреи. Това е голямо постижение на цялата нация и показва, че тя притежава високи морални сили.
Икономическото развитие на България по време на Втората световна война е белязано от участието й във войната. През ноември 1940 г. се въвежда купонна система с цел да се ограничи вътрешната консумация и да се освободят храни за съюзниците. Германия финансира българската икономика и внася индустриални стоки – лекарства, текстил, техническа апаратура и т.н. Българската армия бива превъоръжена с германско оръжие. Търговските отношения с Германия регламентират 70 % от вноса и 60 % от износа на България. Отрицателният баланс влияе отрицателно на икономиката на Българската държава и от средата на 1941 г. нейното състояние започва бързо да се влошава. В тежест на българската икономика се явява и задължението на България да издържа голяма част от немските войски на Балканите.
Голямо влияние върху вътрешнополитическото развитие на България оказва нападението на Германия над СССР на 22 юни 1941 г. То променя радикално обстановката в Европа. Европейските антифашистки държави бързо се консолидират в подкрепа на СССР. През март-април в България започват да се чувстват икономически затруднения вследствие на войната – 35 000 работещи мъже са мобилизирани за издръжка на българската армия, а Германия изисква от Българската държава да увеличи доставките на храна за Източния фронт. Всичко това дава основание на българското общество да преосмисли съюза си с Германия. Победата над СССР изглежда миражна, а страховете от “трета национална катастрофа” се увеличават.
Новата ситуация принуждава БРП (к) още на 26 юни 1941 г., след консултация с Москва, да поеме курс на въоръжена борба срещу българското правителство, с която да се принудят българските управници да направят завой в българската политика с оглед избягване на поредната национална катастрофа.
В историческата наука въоръжените действия на комунистите срещу българските властници през Втората световна война са определени като “антифашистка съпротива”. По същество те се явяват гражданска война. Под ръководството на БРП (к) през лятото на 1941 г. започват да се организират терористични групи, които да извършват саботажни акции. Създава се централна военна комисия с членове Антон Югов, Христо Михайлов, Антон Иванов, Димо Дичев, Емил Марков и др. Те създават окръжни комисии, които поемат ръководството на борбата. Действа се по два начина – чрез бойни групи и партизански чети.
Първоначално се набляга на бойните групи и саботажите, защото по-лесно се сформират. Най-много те са в София и Пловдив. Първата по-голяма саботажна акция е извършена по ж.п. линията София-Варна. Българската полиция успява да разкрие по-голямата част от тях.
В края на лятото на 1941 г. се поставя началото на акциите на диверсионните групи от СССР. От Съюза пристигат парашутистите и подводничарите – отлично подготвени малки групи. Поради предателства по-голямата част от тях са заловени и избити без да принесат реално за съпротивата.
Началото на партизанското движение е поставено през лятото на 1941 г., когато първите чети и нелегални активисти се появяват в Разложко, Горно-Джумайско, Дупнишко и др. Формират се чети и в другите краища на България – Батак, Карлово, Ловеч, Сливен и др. Партизанското движение обаче е малочислено, зле въоръжено и действа предимно в отбрана.
То внася в обществото известна политическа дестабилизация, но властите успяват да се справят с повечето му прояви. През януари 1944 г. се създава и специална военно-полицейска организация – жандармерия, която действа с големи жестокости срещу партизаните. Без съд и присъда са избити много хора, а на места са създадени и концентрационни лагери, където се изпращат опасни за правителството личности. Най-голям размах партизанското движение получава в Софийско, Пловдивско, Кюстендилско, Баташко, Габровско, Пиринско и др. Сблъсъците между военно-полицейския апарат и участниците в нелегалната антифашистка съпротива зачестява особено през лятото на 1944 г.
Срещу политиката на правителството е и т.нар. легална опозиция, която разяснява на народа политиката, водена от фашистите и критикува присъединяването на България към Тристранния пакт. Легалната опозиция включва политически сили, привърженички на парламентарната демокрация. Особено популярни сред народа са БЗНС “Врабча 1”, БЗНС “Пладне”, ДП и БРСДП. Към тях се присъединяват и Демократичния сговор “Андрей Ляпчев”, дейци на Военния съюз и лидери на бившите Народна и Либерална партии. Те не подкрепят въоръжената борба и разчитат на легалните средства. В центъра на изявите им е външната политика, като се стремят да си спечелят симпатиите на Великобритания, САЩ и СССР. Противопоставят се активно на антисемитския закон и организират широкото движение за защита на българските евреи.
Промените на Източния фронт в края на 1941 – началото на 1942 г., когато германците са спрени край Москва, активизират антифашистките сили в цяла Европа. Колебаещите се в България антифашистки сили заемат по-твърда позиция и поставят началото на политика на единодействие помежду си. Назряват условия за изграждане на единен фронт. През лятото на 1942 г. БРП (к) става инициатор за неговото формиране под името Отечествен фронт (ОФ). В неговата програма, която Георги Димитров прочита на 17 юни 1942 г. по радиостанция “Христо Ботев”, се настоява за скъсване на съюза с Германия, изтегляне на войските от Югославия, тясна дружба със СССР, САЩ и Англия, защита на националните интереси чрез споразумение с балканските страни и възстановяване на демократичните свободи. Исканията на ОФ са общонационални и към тях се присъединяват не само комунисти, но и демократи.
Програмата на ОФ спомага за масовизиране на въоръжената борба. През пролетта на 1943 г. партизанските чети и отряди се обединяват в Народноосвободителна въстаническа армия, дислоцирана в 12 въстанически оперативни зони. През август 1943 г. се създава Националният комитет на ОФ, в който влизат представители на БРП (к), левите земеделци, левите социалдемократи, ПК “Звено”, БЗНС “Пладне” и независими интелектуалци.
Същевременно, под силния германски натиск, на 13 декември 1941 г. България обявява “символична война” на Англия и САЩ. Това им осигурява формален повод за бомбандировки над София и други български градове в края на 1943 – началото на 1944 г. Броят на жертвите е около 10 000 души. Дипломатическите отношения със СССР обаче се запазват. На няколко пъти цар Борис III отстоява на искането на Хитлер за изпращане на български войски на Източния фронт.
През 1943 г. в развитието на Втората световна война настъпват радикални промени. През февруари 1943 г. немските войски търпят голямо поражение при Сталинград, а през август 1943 г. са разгромени в битката при Курската дъга. Италия излиза от войната. Повратът във войната става очевиден.
В този кризисен момент, на 28 август 1943 г., умира цар Борис III. Смъртта му има тежки последици за страната, поради факта, че той лично ръководи съдбата на България години наред, притежава солидни международни връзки и качества, които евентуално биха му позволили да направи необходимия завой в политиката. Личността на царя е обект на много крайни и противоречиви оценки. Неговата пряка намеса в управлението започва през 1935 г. За 8 години той има не малко успехи – икономическия напредък преди войната, връщането на Южна Добруджа, запазването на неутралитета в периода 1939-1941 г., неизпращането на български войски на Източния фронт, приноса за спасението на българските евреи. Минусите трябва да се търсят в авторитарната характеристика на личния режим, обявяването на “символична война” на САЩ и Англия и допускането на ексцесии над невинни хора в страната. Въпреки всичко той оставя спомена за една толерантна монархия доколкото това е възможно в България.
Поради малолетността на престолонаследника Симеон II е съставено Регентство. В него влизат братът на цар Борис III – княз Кирил, Богдан Филов и ген. Николай Михов. Техният избор обаче е неконституционен, защото за Регентството гласува Обикновено, а не Велико народно събрание. Противоконституционен е и изборът на княз Кирил, защото той е член на царската фамилия.
На 14 септември 1943 г. е съставено ново правителство начело с Добри Божилов. Въпреки все по-ясно очертаващия се разгром на силите на Оста, българските управници се задоволяват само с контакти на ниско равнище в английските и американските дипломатически среди. Лондон и Вашингтон настояват за капитулация, което за София е не само неприемливо, но и твърде опасно поради присъствието на Балканите на германски войски.
През втората половина на 1943 г. се активизира и легалната опозиция. На 24 март 1944 г. тя изпраща до правителството и регентите т.нар. Декларация на десетте. В нея се настоява за поврат в българската външна политика, оттегляне на българските войски от Сърбия, подобряване отношенията със СССР. На 7 август 1944 г. легалната опозиция излиза с нова декларация, подкрепяна от някои представители на ОФ. В нея се иска прекратяване на войната с Англия и САЩ и съставяне на ново правителство.
Победите на Червената армия през първата половина на 1944 г. карат българските управници да търсят изход от тежкото положение на страната. На 1 юни 1944 г. за министър-председател е назначен Иван Багрянов. Той продължава неофициалните контакти с английската и американската дипломация, но до решителен завой във външния курс на страната не се стига. През август 1944 г. правителството изпраща Стойчо Мушанов на дипломатическа мисия при съюзниците от антифашистката коалиция, но поради искане България да се оттегли в довоенните си граници, до някакви договорености не се стига.
През август-септември 1944 г. събитията по фронтовете се развиват с голяма динамика. Още през юни 1944 г. в Северна Франция е открит Западния фронт. След успешно проведената Яшко-Кишиневска операция в края на август Съветската армия достига р. Дунав, принуждавайки Румъния да капитулира. Регионът изпада в пълна дестабилизация. На 26 август БРП (к) издава окръжно №4, съдържащо план за пряко вземане на властта. В тази тежка ситуация регентите поверяват правителството на легалната опозиция.
На 2 септември 1944 г. министър-председател става Константин Муравиев от БЗНС “Врабча 1”. Членове на кабинета са дейци от БЗНС “Врабча 1”, ДП и Народната партия. Константин Муравиев предлага министерски постове на ОФ, но БРП (к) и нейните съюзници отказват, поради планирания преврат. В седемте дни от управлението си новото правителство провежда много активна политика. То обявява възстановяването на гражданските права и свободи. Фашистките организации са разтурени, отменено е антиеврейското законодателство, направени са постъпки за разформироване на жандармерията, дава се политическа амнистия. Оповестено е прекратяването на войната с Англия и САЩ, а на 5 септември 1944 г. са прекратени дипломатическите отношения с Германия. Още същия ден обаче СССР обявява война на България. Това е формален повод за влизането на съветските войски в България. Предложението на българската страна за примирие не е прието. На 8 септември Червената армия започва да навлиза в Северна България като по нареждане на военния министър Маринов българската армия не й оказва никаква съпротива. Същевременно правителството обявява война на Германия, считано от 8 септември 1944 г.
В създадената драматична ситуация ОФ се насочва към насилствено завземане на властта. През ноща на 8 срещу 9 септември 1944 г. партизанските отряди и бойни групи се съсредоточават в столицата и големита градове. Голяма помощ за осъществяването на преврата се оказват офицерите близки до ПК “Звено” и Военният съюз. Овладени са ключовите обекти в столицата, а министрите са арестувани. Властта не оказва сериозна съпротива, тъй като ген. Маринов се разпорежда войската да се подчини на новото правителство. На 9 септември 1944 г. новият министър-председател Кимон Георгиев прочита по радиото декларация, с която известява българския народ, че на власт е правителството на ОФ. Въз основа на чл. 47 на Конституцията е направена смяна на Регентството – то вече включва проф. Венелин Ганев, Тодор Павлов, Цветан Бобошевски. Новото правителство възстановява политическите партии, но управлява с наредби-закони, съчетавайки съдебната и законодателната власт в страната.
Политическият преврат на 9 септември 1944 г. става възможен най-вече поради съветското военно присъствие и настъпилата поради това пълна парализа на управленските механизми. Новото правителство се обявява за тясно сътрудничество със СССР и западните му съюзници. В неговия състав влизат по четирима представители на БРП (к), БЗНС “Пладне”, ПК “Звено” и по два социалдемократа и независими. Определяща роля в него имат комунистите. БРП (к) поема последователен курс за установяване на пълен контрол над България, като съгласува основните си политически действия с Москва. По този начин позицията на СССР става определяща за вътрешната и външната политика на България.
Така практически се реализират договореностите между основните сили от антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ и Англия) на конференцията в Ялта (февруари 1945 г.) за разпределението на света на сфери на влияние. Според нея България попада в съветската орбита на контрол. След 9 септември 1944 г., под натиска на съюзниците, всички български части започват изтегляне от Гърция и Югославия.
Същевременно правителството на ОФ продължава вече обявената война срещу Германия. На 17 септември 1944 г. българската войска е включена в състава на съветския Трети украински фронт. За кратко време се комплектова 450 000 армия, оперативно разделена на 5 армии под командването на ген. Маринов. Военното участие на България на страната на антихитлеристките сили може да бъде разделено на два периода: първи (септември-ноември 1944 г.) и втори (декември 1944 г. – май 1945 г.). През първия период българските войски провеждат четири операции в Югославия срещу немските части: Нишка, Страцин-Кумановска, Брегалнишко-Струмишка и Косовска. Всички те са подчинени на голямата Белградска операция на Трети украински фронт. През декември 1944 г. една 100 000 българска армия започва участие в боевете в западната част на Югославия, Унгария и Австрия. С настъплението в междуречието на р. Дунав и р. Сава, с Дравската отбранителна операция и с Мурската настъпателна акция, тя дава своя принос за крайния разгром на фашистките войски.
Общо през войната България дава около 32 000 убити и десетки хиляди ранени. Стопанските загуби на страната възлизат на около 2/3 от националния доход на България през 1945 г. Правителството на ОФ очаква, че участието във войната на страната на антихитлеристката коалиция ще доведе до излизане от международната изолация на България и до подобряване на външнополитическото й положение.
На 28 октомври 1944 г. България сключва примирие с антихитлеристката коалиция. Примирието задължава България да проведе антифашистки мероприятия и да гарантира интересите на съюзниците. В страната се установява Съюзна контролна комисия под съветски контрол, която придобива решаваща роля в българския политически живот. Мирния договор е подписан на 10 февруари 1947 г. в Париж. България не получава статут на съвоюваща страна, но поради подкрепата на СССР наложените й задължения не са особено тежки. България запазва границите си от 1 януари 1941г., т.е. Южна Добруджа остава българска.
Годините на Втората световна война имат значе
Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в Новата история на българския народ. Втората балканска (Междусъюзническа) война има изключително съдбоносни последици. Договорите в Букурещ и Цариград определят на България държавни граници, напълно неприемливи в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение. Великите сили не се намесват и не потърсват един справедлив път за решаване на националните проблеми на Балканите. Така се залагат основите на нови противоречия, реваншизъм и междудържавна омраза. Обширни земи в Македония с преобладаващо българско население са заграбени от Сърбия и Гърция. Османска Турция отнема Източна Тракия, Румъния – Южна Добруджа.
На практика България има териториални претенции към всички свои балкански съседи, а това става трудно преодолима преграда за намирането на стратагически съюзник в борбата за национално обединение.
Все пак деветте военни месеци не нанасят тежки поражения на стопанския живот в страната. Ускореното икономическо развитие от началото на века разширява възможностите на държавата, а се чувства и благотворното влияние на няколкото плодородни години. Освен това бойните действия се водят извън старите предели на България и не нанасят непосредствени вреди. Неизбежното влошаване на живота е бързо преодоляно: увеличението на цените не надхвърля 10% и през 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в промишлеността дори се удвояват.
В края на XIX и началото на XX в. в Европа постепенно се очертават контурите на два противостоящи блока от държави. Бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът й към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, а амбициите й към Близкия и Средния Изток обтягят отношенията й с Русия. В своята завоевателна политика Германия получава поддържката на Австро-Унгария и Италия. Тя се свързва договорно с тях и така възниква Тройният съюз (Централните сили). Срещу него пък стои съюзът на Англия, Франция и Русия – Антантата (Съглашението). Към 1914 г. Германия вече се чувства достатъчно силна, за да започне войната. Англия, Франция и особено Русия обаче се нуждаят от още няколко години подготовка. При крайно изострената международна обстановка е необходима само една искра, за да пламне големият пожар на световния конфликт.
И двата военни блока търсят съюзници. Борбата за спечелването на Балканите започва още от 1912 г. В началото Антантата има по-силни позиции в този район, като Русия изиграва изключително голяма роля за сключването на Балканския съюз. Но Междусъюзническата война слага край на съюза от балкански държави. След това само ориентацията на Сърбия към Антантата и на Турция към Централните сили не буди съмнение. Що се отнася до останалите държави на полуострова, съдбоносният избор им предстои.
На 28 юни 1914 г. в Сараево (Босна) е убит австро-унгарският престолонаследник Франц-Фердинанд. Автори на атентата са сръбски националисти от организацията “Черна ръка”. Австро- Унгария поставя на Сърбия редица тежки условия в ултимативна форма. Сърбия приема почти всички искания, но не може да се съгласи с настояването следствието на сараевското убийство да се извърши от австрийските власти на сръбска територия. Едномесечният ултимативен срок, който й дава Австро-Унгария, изтича. На 28 юли 1914 г. Хабсбургската монархия обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е приведена в действие системата от съюзни договори. Русия започва мобилизация, за да помогне на сърбите. В отговор на това на 1 август Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция. Англия застава решително в подкрепа на съюзниците си. Кръгът на участниците в конфликта се разширява, за да обхване почти цяла Европа. След присъединяването на САЩ, Китай, Япония и други страни войната се превръща в световна.
Първата световна война е обект на изключителен интерес в историческите изследвания. Първите оценки и факти от нея се анализират от самите съвременници и участници в събитията като ген. Иван Фичев (“Лични спомени за всеобщата европейска война”), Васил Радославов (“България в световната криза”), Александър Гергинов (“Изпитанията във войната 1915-1918 г.”), Н. Недев (“Освободителни войни”), В. Велчев (“Към погром. Как се провалиха народните идеали”) и др., които са пропити с много емоции и лични пристрастия.
По-обективни оценки за събитията от 1915-1918 г. дава съвременната българска историография. Основни изследвания са направени от Симеон Дамянов (“България и балканските страни по време на войните 1912-1918 г.”), Андрей Пантев и Петко Петков (“САЩ и България по времето на Първата световна война”), Иван Илчев (“България и Антантата през първата световна война”), Георги Марков (“Голямата война и българския ключ за европейския погреб 1914-1916”), Милчо Лалков (“Балканската политика на Австро-Унгария 1914-1917 г.).
При избухването на първата световна война България официално обявява, че ще запази неутралитет, но “с пушки при нозе”. Идеята за пълен неутралитет е много привлекателна, но практиката показва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални придобивки. За да постигне националното си обединение, България трябва да търси съюзници, т.е. да избира между Антантата и Централните сили.
Всъщност либералната коалиция, която тогава управлява България, работи за въвличането на страната в лагера на Германия, Австро-Унгария и Османска турция. Тази позиция споделя и цар Фердинанд. Русофилските партии – Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата – са за ориентация към Съглашението. БЗНС и Радикалдемократическата партия са против участието на България във войната, но симпатизират на Русия и съюзниците й. За пълен неутралитет се обявява БРСДП (т.с.), но тя го свързва с митичната Балканска федерация, която никога не би се осъществила особено след Балканските войни.
Всъщност неутралитетът е невъзможен поради важното геополитическо положение на България. И двата военни блока се стремят да я привлекат на своя страна. Ако тя се присъедини към Централните сили, Сърбия е обречена на бърз разгром. Това може да повлияе на поведението на Гърция и Румъния, които все още се колебаят. Участието на България на страната на Антантата означава прекъсване връзката на Германия и Австро-Унгария с Османска Турция. С българска помощ Съглашението бързо може да установи така желания контрол върху Проливите. Връзката на Русия със съюзниците й ще стане несравнимо по-удобна. Първото конкретно предложение на Антантата идва през май 1915 г. От България се иска незабавна намеса във войната на страната на Русия, Англия и Франция, като цената на българското участие ще бъде възвръщането на на Източна Тракия до линията Мидия-Енос, присъединяването на “безспорната” и част от “спорната” зона в Македония, преговори с Румъния за Южна Добруджа. Обещанията изглеждат крупни, но те имат една съществена слабост – несигурността. Нотата не е съгласувана нито със Сърбия, нито с Гърция, а и двете държави веднага изразяват категорично своето несъгласие. Следователно България не може да очаква никакви корекции на границите си с тези страни. Разбира се, същото ще стане по отношение на Южна Добруджа, ако Румъния премине към Съглашението. Сигурно изглежда само присъединяването на Източна Тракия, но тя не е приоритет във външната политика на България. Съглашението просто не предлага гаранции за иначе примамливите обещания, които щедро дава. В същото време Централните сили обещават по-малко, но по-сигурно. За една война срещу Сърбия те осигуряват незабавно настаняване на българите в окупирените от сърбите македонски земи. Гарантират се преговори с Турция за част от източнобългарските земи. И това е всичко. Но тези предложения имат огромен психологически ефект; насочени са към най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение – Македония. Независимо от това, правителството на д-р Васил Радославов и цар Фердинанд не бързат да се обвържат с Тройния съюз.
За нуждите на своята армия България се нуждае от външен заем. След като френските банки й отказват такъв, тя получава 500 млн. марки от немската банка “Дисконто гезелшафт”. След тази важна стъпка правителството реорганизира армията като отстронява русофилските офицери и ги заменя с армейски командири, подкрепящи линията на съюз с Централните сили. Армията получава немско въоръжение. Печатът атакува Русия заради пасивната й позиция по време на Междусъюзническата война. А така обработва и общественото мнение в полза на българския избор. Опозицията се оказва немощна да въздейства вълху крайното решение на правителството и двореца.
Въпреки измяната на Италия и присъединяването й към Антантата, през лятото на 1915 г. Централните сили постигат забележителни успехи. Германците предприемат широка офанзива на Източния фронт срещу русите. Англичани и французи се провалят при т.нар. Дарданелска операция. На западния фронт войната се затяга и става позиционна, без съглашенските войски да реализират надмощието си в хора и техника. Всичко това накланя още повече везните за присъединяването на България към Централните сили.
На 6 септември 1915 г. е подписан договор за приятелство и съюз между Германия и България, придружен и от военна конвенция. България трябва да се включи във войната срещу Сърбия поне с 4 дивизии, за да подпомогне австрийците в затегналата се бойна обстановка. Германия обещава нов военен заем на България и оръжие за армията й. Но от българите се изисква “безусловен неутралитет” спрямо Гърция и Румъния, които все още не са се определили окончателно. Най-важният документ подписан на 6 септември 1915 г. е тайната спогодба между България и Германия. В нея се обещава възвръщането на цяла Македония, както и част от сръбските земи по поречието на Морава. При евентуално присъединяване на Румъния към Антантата, България ще получи цяла Добруджа (до дунавските устия). По подобен начин ще се развият нещата и ако Гърция влезе във войната на страната на Съглашението; българите могат веднага да окупират всички земи, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Най-после на 6 септември 1915 г. е сключена и една ратификация (поправка) на българо-турската граница около мястото на вливането на р. Тунджа в р. Марица.
Тези договори присъединяват България към Централните сили и тя влиза официално в Първата световна война.
Едва сега се създава единен опозиционен блок. Направени са няколко опита за отклоняване на правителството и царя от избрания вече път. На 17 септември 1915 г. шефовете на опозицията Ив. Ев. Гешов (Народна партия), Александър Малинов (Демократическа партия), Стоян Данев (Прогресивнолиберална партия), Найчо Цанов (Радикалдемократическа партия) и Александър Стамболийски (БЗНС) посещават цар Фердинанд. На срещата особено дързък език държи водачът на земеделците, който нарича присъединяването на България към Тройния съюз “равносилно от наша страна със самоубийство и пълно национално затриване”. Стамболийски заплашва царя, че ако продължи да върви по този път, рискува не само короната, но и главата си. За тези свои думи Александър Стамболийски е арестуван и хвърлен в затвора.
На 23 септември 1915 г. правителството почва мобилизация, а на 14 октомври в специален Манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия. В него се заявява, че “Европейската война клони към привършване”. Призовава се българският народ да защити “родния край, поруган от вероломен съсед” и да се притече на помощ за “освобождение на поробените наши братя от сръбско иго”. След нападението над Сърбия съюзниците на Съглашението обявяват война на България.
Българската войска по това време наброява около 530 000 души. До края на войната тя достига огромната цифра 850 000! В организационно отношение е разделена на три армии, начело с генералите Климент Бояджиев, Георги Тодоров и Стефан Тошев. Главнокомандващ е ген. Никола Жеков.
Българските войски настъпват по долините на реките Тимок и Нишава, както и в Македония. Атакувана от северозапад от австро-унгарски и германски войски, сръбската армия изпада в крайно тежко положение. Когато българите овладяват проходите в Македония, тя губи възможността да се изтегли към Гърция. Настъпващите от юг съглашенски войски, които трябва да я подпомогнат, са посрещнати от Втора българска армия и след кръвопролитни сражения отстъпват. По настояване на германците нашите войски не преследват разбития противник. Така съглашенците се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт (Южния, Солунския фронт). По-късно България ще заплати с цената на десетки хиляди убити тази грешка. Силно оредели, сърбите са принудени да поемат на запад, през високите албански планини, като застилат пътищата с труповете на хиляди премръзнали войници. Достигнали Адриетическия бряг, те са прехвърлени на остров Корфу с италиански кораби. Тук сръбската армия е реорганизирана и превъоръжена, за да бъде прехвърлена към Солун и до края на войната се сражава в състава на Източната съглашенска армия, т.е. срещу нас.
През 1916 г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган, при завоя на р. Черна и на други места.
Последни от всички балкански страни във войната се намесват Гърция и Румъния. През лятото на 1916 г. Гърция се присъединява към Антантата. Малко по-късно Румъния обявява война на Австро-Унгария и нейни войски нахлуват в Трансилвания. На 1 септември 1916 г. България й обявява война. Трета българска армия, начело с ген. Стефан Тошев, преминава в решително настъпление. Още през първите дни на войната е освободен град Добрич. С устремна атака българите превземат и силната крепост Тутракан. В подкрепа на румънците в Добруджа идват руски бойни части, но след кръвопролитно сражение при Кубадин руско-румънските войски са принудени да отстъпят. Така България си възвръща Добруджа.
В края на ноември 1916 г. Трета българска армия преминава р. Дунав и се насочва към Букурещ. От север към румънската столица настъпват и германски войски. В началото на декември Букурещ капитулира. Малко по-късно руските и румънските войски се изтеглят и от последните си позиции в Добруджа. Българската армия достига устията на р. Дунав.
Изглежда, че България е постигнала своето национално обединение. Но правителството и цар Фердинанд не виждат, че държавите от Централните сили бързо изчерпват стопанските, военните и човешките си ресулси. “Светкавичната война” на германците се оказва илюзия. Между воюващите страни настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. И на България се налага да води трудна и продължителна война. Огромната армия се нуждае от голямо производство, което няма откъде да дойде. Едва 20% от промишлените предприятия работят с пълен капацитет. В още по-тежко положение изпада селското стопанство. Работоспособното мъжко население е мобилизирано в армията. Голяма част от работния добитък е реквизирана. Обширни площи земя остават незасети. Увеличава са стопанския хаос. Цените растат непрекъснато. Храните и другите потребителски стоки стават обект на спекула. Започват гладни бунтове.
Дълго време войниците са принудени да понасят стоически лишенията, недоимъка и глада. Хлебната дажба е 400-500 гр. на ден и то от царевично брашно с различни примеси. Липсват дрехи и обувки. Мъжете ходят облечени в дрипи. В някои военни части половината от войниците са боси. А срещу себе си българската армия има нахранени, екипирани и отлично въоръжени съглашенски войски.
През есента на 1917 г. се извършва октомврийската болшевишка революция в Русия. Ленин изважда Русия от войната. Това пък дава тласък на антивоенните действия в България и по фронтавете.
Зачестяват войнишките бунтове и дезертьорството. Засилва се недоволството срещу правителството на д-р Васил Радославов, особено след като Германия и Турция се противопоставят срещу присъединяването на Северна Добруджа към България. Изправен пред всеобщото недоволство, кабинетът на либералите подава оставка. На 21 юни 1948 г. цар Фердинанд възлага на Александър Малинов да състави новото правителство от Демократическата партия. В него е привлечена и Радикалдемократическата партия на Стоян Костурков. Но и новите управници не намират сили и кураж да прекратят участието на България във войната и да сключат така желания мир.
През втората половина на 1918 г. положението на фронта се влошава. Храната не достига, отслабва дисциплината, засилва се отчаянието сред войниците. Междувременно съглашенските войски подготвят настъпление. Съсредоточава се една ударна групировка от около 57 000 души с 566 оръдия. Срещу тази сила стоят две български дивизии с около 200 оръдия.
Настъплението на съглашенците започва на 14 септември 1918 г. с ожесточен огън по българските позиции. След няколкодневни тежди сражения на 18 септември противниците извършват пробив при Добро поле. Съглашенските военни части достигат Прилеп, а оттам по долината на р. Вардар се насочват към Скопие. Една 100 000 българска армия, разположена на запад от мястото на пробива, е заплашена с обкръжение и пълно унищожение. От Германия не идва никаква помощ, а сили за съпротива българите вече нямат.
Претърпелите поражение войски отстъпват към старите граници на България. Недоволството сред войниците е голямо. На 24 септември 1918 г. започват да се образуват първите въстаннически отряди. Сред тях се ражда идеята за поход към София и разправа с виновниците за очертаващата се нова катастрофа.
На 24 септември един въстанически отряд достига до Кюстендил и арестува намиращата се там главна квартира на действащата армия. На път за Радомир се събират около 4-5 хиряди войници и много повече неорганизирани войници. Така започва войнишкото въстание от 1918 г.
В София царят и правителството трескаво търсят изход от възникналата критична обстановка. На 25 септември от затвора са освободени земеделските лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов. На следващия ден те заминават за Радомир заедно с група депутати. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците (главно селяни), за да се преустанови отстъплението и мъжете да се върнат на фронта. Но Александър Стамболийски и Райко Даскалов пренебрегват нареждането и решават да оглавят бунта. На 27 септември със специална прокламация е обявено свалянето на монархията и България е провъзгласена за република (т.нар. Радомирска република). За председател на Временното правителство е провъзгласен Александър Стамболийски, а за главнокомандващ – Райко Даскалов.
Всъщност делото, на което залагат двамата земеделски водачи, е трудно осъществимо. Дали ще пристигне навреме германска помощ, или България ще бъде окупирана от съглашенците, е без значение за характера на властта в България: и едните, и другите са за монархия. Ясно е, че след големите промени, настъпили в Русия, великите сили ще бъдат максимално бдителни, подобни събития да не се случат и в други страни. Освен това в България има доста партии, които не са така републикански настроени, както БЗНС. Впрочем и в своята партия Александър Стамболийски и Райко Даскалов имат немалко противници. Така че Радомирската република е обречена да бъде един фойерверк в нашата история, без сериозни последици.
Но въстаническите действия се оказват твърде опасни за правителството на демократите и радикалите. Бунтовниците бързо напредват към столицата. Основните им сили се придвижват през Перник към село Владая (по чието име понякога Войнишкото въстание е наричано Владайско). Кабинетът обявява София за град-крепост. Командването на военните части в града е поверено на ген. Александър Протогеров. Той може да разчита на юнкерите от Военното училищеще, на допълващи части от местния гарнизон, а също и на мобилизирани отпускари. В София пристига и германска бойна група, добре въоръжена с оръдия и картечници.
На 28 септември събитията вземат драматичен характер. При Захарна фабрика юнкерите спират влак с ранени и болни войници и избиват голяма част от тях. Това злодеяние предизвиква негодувание не само сред войниците въстаници, но и сред обикновените граждани на София. Райко Даскалов изисква ултимативно да му бъде предадена властта и дава 24 часа на правителството да се оттегли от управлението на страната. Около 4 часа на 29 септември, след изтичането на ултимативния срок, близо 8 хиляди въстаници в три колони се отправят към столицата. С бой е превзето с. Княжево. Други войнишки части достигат Горна баня и Бояна. Но привечер настъплението на бунтовниците отново е спряно.Това се дължи на опасенията на Райко Даскалов, че през нощните часове по улиците на София могат да станат безредици и изстъпления с трудно предвидими последици. Освен това той все още се надява, че правителството ще си подаде оставката. Забавянето обаче дава възможност на противниковите части да се организират и подготвят по-добре. Рано сутринта на 30 септември те минават в контранастъпление. Превъзходството им в оръдия и картечници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разбити. Стотици от тях, опозили живота си в три последователни войни, падат нелепо убити пред столицата на собствената си държава.
Още на 25 септември правителството на Малинов–Костурков се обръща към съглашенското командване с искане за сключване на примирие. Четири дни по-късно, на 29 септември, в разгара на боевете край София, в Солун е подписано примирието, позволяващо България да излезе от войната. В него се призовава за “незабавно опразване... на окупираните още територии на Гърция и Сърбия”. Тези думи ясно показват, че за съглашенците българите се явяват окупатори, т.е. българският национален въпрос няма да бъде решен справедливо и в тази война, донесла на народа ни толкова жертви. Изисква се разпускане на огромната българска армия; тя трябва да бъде сведена до няколко десетки хиляди души, обединени в гранични дивизии. Пленените 100 000 български войници след пробива при Добро поле ще бъдат използвани от съглашенците като евтина работна ръка в Изтока. До сключването на мирния договор България ще бъде окупирана от войски на Антантата. От всичко казано дотук излиза, че нашата страна трябва да очаква поредната национална катастрофа.
В края на септември 1918 г. цар Фердинанд ръководи последния си коронен съвет, на който обявява своето решение да абдикира. Монархът добре разбира, че след поражението и Войнишкото въстание неговото оставанее в България е невъзможно. На 3 октомври в специален Манифест към българския народ Фердинанд обявява, че се отказва от царския престол в полза на първородния си син. В Манифеста бившия вече монарх се опитва да отдаде всички нещастия сполетели българския народ, на “лошо стеклите се обстоятелства”. В известна степен той е прав. Никой не е можел да предвиди как ще завърше Първата световна война. Германия притежава най-силната армия в света. Войната почва с големи нейни успехи. Но Германия не може да води продължителна, изтощителна война, тъй като няма достатъчно ресурси за това. Но ако тя бе бързо надделяла над своите противници, България щеше да се окаже в лагера на печелившите. Тогава и националното обединение нямаше да бъде мираж. Ала Германия загубва войната и заедно с нея, разбира се, и България. Тук като че ли царят няма вина. Но Фердинанд може би не си дава сметка за онзи фатален 16 юни 1913 г., когато България на практика проигра всичко спечелено в тежката борба с Османската империя. Царят вероятно предпочита да забрави, че негова е заповедта да се атакуват укрепленията при Чаталджа през 1912 г., когато е можело войната да приключи значително по-рано, преди Сърбия и Гърция да се договорят за подялбата на Македония помежду си. Така че монархът има определена вина за националните катастрофи.
Фердинанд напуска България със специален влак, изпратен от няколко души. На престола застава големият му син цар Борис III.
След примирието на 29 септември 1918 г. в страната навлизат окупационни съглашенски войски. Те завземат главните железопътни възли и пристанища. През ноември правителството на Александър Малинов–Стоян Костурков подава оставката си. Назначен е нов коалиционен кабинет от представители на БРСДП (об.) и БЗНС, начело с Теодор Теодоров.
През лятото на 1919 г. са проведени парламентарни избори, които недвусмислено показват настроенията на българския народ след войната и очертаващата се национална катастрофа. Най-много гласове събира БЗНС, на второ място застава БКП (така се нарича БРСДП (т.с.) след 1919 г.), на трето място идва БРДСП (обединена). Старите традиционни партии претърпяват пълен провал, като най-малко гласове получават НЛП и ЛП, управлявали България преди погрома. Но това е естествено: върху тях лежи тежката отговорност за въвличането на България на страната на Централните сили. Макар че печели най-много гласове, БЗНС не може да състави самостоятелен кабинет, затова след продължителни преговори е образувано коалиционно правителство с участието на НП и ПЛП. Правителството приема Закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа на България. Прокаран е важният Закон за търговията със зърнени храни, който нанася удар върху търговците, налагащи монополно ниски изкупни цени на пшеницата. Положението в България се изостря по време на продължителната Транспортна стачка (декември 1919-февруари 1920 г.). Тя е придружена от голям брой митинги, стачки и демонстрации. Срещу работниците и служещите правителството хвърля полицията и войската.
Катастрофална роля за развитието на България през следващите години изиграва мирният договор, подписан с държавите–победителки в Първата световна война. Преговорите в тази насока започват още в началото на 1919 г. но се проточват до есента. Българската делегация, начело с Александър Стамболийски, пристига в Париж, затворена е в един замък и оставена без каквито и да е контакти с политическите среди. Самият мирен договор е представен на делегацията ни под формата на диктат. Подписан е на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой, откъдето става широко известен като Ньойски мирен договор. Според поредния катастрофален мир България губи нови територии. Това са най-напред 11 000 кв. км площ (т.нар. Западни покрайнини – Царибротско, Босилеградско, както и Струмишко, и редица села в Кулско и Трънско), предадени на новобразуваната държава Сърбо-Хървато-Словенско кралство (СХС-кралство). Освен това от България е отнета Западна Тракия (от р. Места до р. Марица), върху която е наложен кондоминиум (съвмесно управление на Съглашението), но по-късно тази област е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати под формата на репарации огромната сума от 2250 млн. златни франка. Наложени са и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България на практика е лишена от армия – наемната войска може да достигне най-много 20 хиляди души.
Като прибавим към всичко това 100 хиляди убити по време на войната, рухналото селско стопанство, пълно обезверяване на хората в националния идеал, изпадане на страната в тежка международна изолация, става ясно, че общите резултати от трите последователни войни с българско участие чертаят твърде нерадостни перспективи за Царство България.
След световната война Европа се оказва коренно променена. Три империи престават да съществуват (Австро-Унгария, Русия и Германия). На мястото на Австро-Унгария възникват нови държави: Австрия, Чехословакия, Унгария, Полша, СХС кралство. В Русия самодържавието е пометено от две последователни революции – Февруарската и Октомврийската (1917) г. Рухва и Германската империя, заменена от Ваймарската република. В новите условия възникват жилави идеологии и се изграждат тоталитарен тип организации: “диктатурата на пролетариата” в Съветска Русия, националсоциализма в Германия, фашизма в Италия, етатизма в Турция. Идеите за реваншизъм и нова война, която да донесе победа на победените в Първата световна война остават. Така “парижките миротворци” посяват отровните семена на отчуждението, омразата, шовинизма и национализма. В България се установяват авторитарни управленски форми и това е съвсем естествено за положението, в което изпада страната. Учудване все пак буди трайността и жилавостта на демократичните традиции в обществото, които (по-силно или по-слабо изразени) се запазват чак до 1944 г., когато окончателно са ликвидирани и България поема недемократичния път на тоталитаризма от съветски тип.
В условията на глобалния Източен въпрос през ХIХ в. балканските държави се възстановяват само върху части от своята етническа територия. В пределите на Османската империя остава голяма част от техните сънародници. Въпросът за националното обединение се превръща в определящ фактор във външната политика на балканските страни. Българските интереси са насочени към Македония и Одринско. Сърбия има етнически основания за земите на север и запад от Шар планина. Милиони гърци живеят извън държавата си по Малоазийското и Беломорското крайбрежие, по Егейските острови и Крит. Същевременно в отношението на балканските държави към европейските части на Турция съществуват и силни шовенистични амбиции.
Независимо от многото противоречия между България и нейните съседи те са обединени от обстоятелството, че никоя от тях не разполага с необходимия потенциал да постигне самостоятелно националното си обединение. Опитите за борба с Турция със собствени сили завършват без успех. Това са и основополагащите предпоставки за създаването на Балканския съюз и за последвалата от него Балканска война (1912-1913 г.). Цялостната политика на България обаче е лишена от далновидност и довежда до нейното крушение в Междусъюзническата война (1913 г.) и до Първата национална катастрофа. Драматичните събития на Балканите през 1912-1913 г. до голяма степен се определят и от отношенията между Великите сили, разделени в два противопоставени лагера – Съглашението и Тройния съюз.
Участието на България в Балканските войни е основна тема в българската историография. Открояват се трудовете на Георги Марков, Андрей Тошев, Туше Влахов, Симеон Дамянов, Стайко Трифонов, Милчо Лалков, Димитър Гоцев и др.
След Берлинския конгрес от 1878 г. се очертават две основни тенденции за разрешаването на българския национален въпрос. Първата от тях се изразява в продължаване на революционните борби от епохата на Възраждането за отхвърляне на османското владичество. Нейни основни прояви са Креснеско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), Съединениято на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.), действията на ВМОРО и ВМОК, Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Единствената успешна стъпка в развитието на тази тенденция е Съединението. Втората тенденция намира израз в мирната тактика за постигане на националното обединение, т.е. чрез дипломатически средства да се принуди Турция да изпълни чл. 23 и 62 от Берлинския договор.
Неуспехите в развитието на тези две тенденции карат българските политици да търсят военно решение на националния въпрос. След поражението на Илинденско-Преображенското въстание българското обществено мнение постепенно се ориентира към идеята, че войната с Турция е единствено възможният изход. Фактическата подготовка на България за война започва правителството на Народнолибералната партия (1903-1908 г.). То осъществява структурни реформи в армията и отделя огромни средства за нейното превъоръжаване. През 1908 г. България провъзгласява своята независимост от Турция и освен че повишава международния си авторитет, получава правото да обявава война и да сключва мир.
Българските управници обаче ясно съзнават, че страната няма нужните ресурси да завърши успешно една война с Турция. Към 1912 г. тя наброява около 25 мнл., а България – близо 4,5 млн. души. Ето защо българската политика насочва усилията си към създаване на съюз с другите заинтересувани от война с Турция балкански държави – Сърбия, Гърция и Черна гора. Те също приемат тази идея, защото разполагат с по-малобройно население и от България: Сърбия – около 3 млн., Гърция – към 2,6 млн., а Черна гора – около 300 хил. души.
До началото на ХХ в. обаче създаването на подобен съюз е практически неосъществимо поради позицията на Великите сили. Двете най-заинтересувани от тях за положението на Балканите – Русия и Австро-Унгария, водени от своите глобални интереси, ревниво бранят статуквото в Европейския югоизток. Те енергично блокират и революционната, и дипломатическата, и военната тенденции за решаване на националния въпрос в неговите български и общобалкански измерения.
Ала в началото на ХХ в. Великите сили, бдещи върху цялостта на Османската империя, вече не са единни. Двете новосформирани военнополитически групировки: Антантата (Англия, Русия и Франция) и Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) стоят на прага на световен военен конфликт. Централните сили (Германия и Австро-Унгария), заложили в Турция икономически и политически интереси, бранят ненарушимостта на нейните граници. Обратно, интересите на страните от Антантата им диктуват да подкрепят създаването на Балканки съюз, който да изолира Германия и Австро-Унгария. Така сблъсъкът на интересите при преразпределяне на световното геополитическо пространство кара Съглашението негласно да се откаже от решенията на Берлинския конгрес.
С оглед на тази международна обстановка цар Фердинанд (1887-1918 г.) изгражда политическата стратегия на България за война с Турция, а именно създаването на Балкански съюз под егидата на Русия. През 1910 г. цар Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов посещават Русия, където се водят преговори за сключване на българо-сръбски съюз. Александър Малинов обаче твърдо отстоява позицията за неделимост на Македония и защитава старата формула за нейната автомония като начална стъпка към присъединяването й към България. Това противоречи на сръбските претенции към Македония и в крайна сметка сондажите се провалят.
На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната. Министър-председател става председателят на Народната партия Иван Гешов, а председател на народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия д-р Стоян Данев. Така българският политически елит и цар Фердинанд засилват проруската ориентация на българската външна политика.
Българските политици разчитат именно на Русия за защита на българската кауза в проточилите се преговори със Сърбия. Руският външен министър Сергей Сазонов подтиква българското и сръбското правителство към ускорено изграждане на Балкански съюз. В този съюз Петербург съзира военнополитическа структура, която може, заедно с Антантата, да се противопостави на балканската политика на Централните сили. Към ускорена развръзка на преговорите тласкат и настроенията на българите в Македония и Одринско. Те живеят при робските условия отпреди Берлинския конгрес и настояват за бърза промяна на статуквото. На тяхна страна е и обществеността в България, която откликва с апели към политиците и дипломатите за разумни компромиси в преговорите със Сърбия.
Още през лятото на 1911 г. правителството на Иван Гешов свиква избори за V ВНС, които са спечелени от управляващите. По тяхно желание е променен член 17 от Конституцията, според който всички международни договори трябва да бъдат санкционирани от парламента. Член 17 е изменен по начин, който дава право на изпълнителната власт да сключва международни договори без знанието на Народното събрание. Така цар Фердинанд и правителството си осигуряват пълна свобода на въннополитическия курс на България.
Същевременно кризата в Турция се задълбочава. През септември 1911 г. започва итало-турската война за Триполитания и Киренака. В нея Османската империя губи сражение след сражение. Българските военни настояват да не се пропуска благоприятния момент. През ноември 1911 г. турците извършват масово клане над българите в Щип (след един български атентат). Тези събитията създават в България една общонационална психологическа нагласа за война с вековния потисник.
Всичко това кара правителството на Иван Гешов да бърза. Преговорите със Сърбия са възстановени през есента на 1911 г. На 29 февруари (13 март) 1912 г. е подписан българо-сръбски “Договор за приятелство и съюз”. Към този документ има и “Тайно приложение”. През май 1912 г. е сключена и военна конвенция между страните.
Според тези документи България и Сърбия се задължават да действат единно в случай на нападение от страна на Турция или някоя велика сила (визира се Австро-Унгария). България се ангажира с 200 000, а Сърбия с 150 000 войници. Договорът уточнява и придобивките на двете държави при евентуална успешна война срещу Турция. Сърбия признава на България правото над земите на изток от р. Струма и Родопите, а България се отказва от претенции в полза на Сърбия на териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопарския санджак). Сърцевината на договореностите са постановките за съдбата на Македония. Първият вариант предвижда тя да получи автономия, но тази идея се приема половинчато още в самия текст. Вторият вариант е Македония да се подели на две части. “Безспорната зона” – земите на югоизток от линията Крива паланка-Охрид, се дава на България. Територията между тази линия и Шар планина се определя като “спорна зона”, чието притежание трябва да се определи от арбитражното решение на руския император Николай II.
Българо-сръбските договорености са груба грешка на българската дипломация. За първи път България се съгласява Македония да бъде разделена. С този ход българската политика губи своя фундаментален коз: българската националност на мнозинството от населението на Македония. По този начин българската дипломация сама се отказва от освободителния характер на войната, като го заменя с чисто империалистически, в който понятието национална принадлежност губи своя смисъл. Приемайки алтернативата на дележа, кабинетът на Гешов загърбва етническия състав на населението на Македония, историко-културните традиции и процесите на националното обособяване. Освен това цар Фердинанд и правителството не се съобразяват и не договарят със Сърбия три много важни въпроса: претенциите на Гърция към Солун, протичащото в момента албанско освободително движение и принципите върху които руският император трябва да изпълни своята роля на арбитър.
На 16 май 1912 г. България прави втората стъпка към изграждането на Балканския съюз. Подписаният “Договор за отбранителен съюз” с Гърция обаче е и втората стратегическа грешка на българската дипломация. В документа изобщо не се поставя въпросът за разпределението на евентуално отвоюваните от Турция земи. Българските държавници не искат да определят с Атина границите в Македония, защото съзнават, че тя е неотстъпчива по въпроса за Солун. Те залагат на съмнителната позиция, че решаването на териториалните спорове може да стане впоследствие при благоприятни за България условия. Подобно политическо поведение обаче предоставя на гърците пълна юридическа свобода на действие. Съгласно военната конвенция между двете страни България трябва да участва във войната с 300 000, а Гърция – със 120 000 войници. Към вече оформения Балкански съюз на 15 август 1912 г. с устна декларация се присъединява и Черна гора.
Направени са опити и за привличане на Румъния. Букурещ обаче отказва да се присъедини към Балканския съюз, като се съобразява с позициите на Централните сили.
Специалните военни конвенции на България със Сърбия и Гърция уточняват войсковите контингенти и насоките, в които трябва да действат. Тук българските политици допускат нова грешка. Фактически те оставят военните сами да изготвят плана за война с Турция без да го ориентират към политическите интереси на България. Така страната се задължава да се сражава почти единствено в Източна Тракия, където са съсредоточени основните турски сили. По този начин България се лишава от възможността да подкрепи с военни средства своята кауза в Македония, където срещу далеч по-малоброен противник трябва да действат армиите на Сърбия и Гърция, подкрепени само от българската Седма Рилска дивизия, при това подчинена на сръбското главно командване.
Балканският съюз е изграден върху основата на двустранните договори между България и другите участници. Общо споразумение между четирите страни не се подписва. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си никакви допълнителни споразумения.
Тези недостатъци в структурата на Балканския съюз – в организационен, политически и военностратегически план – недвусмислено показват, че той е едно нетрайно, временно междудържавно обединение. То е родено преди всичко от реалната потребност бързо да се изгради общ фронт срещу Османската империя. Балканският съюз не предлага обаче устойчиви и взаимноприемливи формули за решаването на национално-териториалните проблеми в Европейския югоизток. В него са стаени разногласия и временно приглушени вражди, които могат да бъдат взривени във всеки конфликтен момент.
През лятото на 1912 г. Балканския съюз е вече готов за военна акция. Известният български политик Никола Генадиев открито призовава: “По-добре война, отколкото бездействие!”, а един вестник възкликва: “Македонският въпрос е разрешим само със силата на оръжието!”.
Същевременно Русия и съюзниците й в Антантата, покровителствали създаването на Балканския съюз, не бързат да му придадат нападателна насоченост, защото един военен сблъсък в Югоизточна Европа може да доведе до световна война, за която Съглашението още не е готово. Противоречията между Великите сили обаче не им позволяват да предприемат ефикасни съвместни действия. В това балканските държави виждат своя шанс да действат свободно.
Националните страсти в България особено се разгорещяват след кланетата, извършени от турските власти над българите този път в Кочани през юли 1912 г. Македонските и тракийските българи, възобновената ВМОРО обръщат с надежда поглед към България. Всички политически партии се обявяват за война с Турция (с изключение на БРСДП (т.с.)). Българският народ се готви да срещне войната с ясното съзнание, че ще воюва за освобождението на своите братя.
В другите съюзни столици обаче също обосновават военните си цели с “национални” аспирации – аспирации върху изконни български земи. Под лозунга за “национално обединение” белградските и атинските политици преследват по-скоро експанзията, отколкото справедливостта на етническите и историческите критерии.
По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизизация. На 25 септември Русия и Австро-Унгария с колективна нота правят безуспешен опит да предотвратят войната с Турция. На 26 септември Черна гора скъсва дипломатическите си отношения с Турция и й обявява война. Съюзниците изпращат нота до Високата порта, в която настояват за изпълнение на чл. 23 на Берлинския договор и то така, че християнското население в Турция да получи “пълна политическа автономия”. Цариград я отхвърля и на 3 октомври обявява, че се намира в състояние на война с балканските държави. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция.
Войната е посрещната с патриотичен възторг от цялата българска общественост. Никога в новата история на България нацията не е била толкова единна и себепожертвувателна.
За всички обаче е ясно, че победата над Турция е изключително трудна задача. Тя разполага с близо милионна армия, въоръжена с модерно оръжие и с множество крепости на Балканите (най-силни от тях са Одрин, Янина и Шкодра), както и с Чаталджанските укрепления.
Според плана България действа в Източна Тракия срещу основните турски сили и двете крепости Одрин и Лозенград. Сърбия действа на по-слабо защитеното Македонско направление. Гърция напредва на север към Солун и трябва да обсади и превземе силната турска крепост Янина в Епир, а гръцкият флот да блокира Дарданелите и да превземе турските острови в Егейско море. Черна гора действа в Косово и Новопазарския санджак и трябва да обсади силната крепост Шкодра в северна Албания.
От съюзническата армия най-многобройна е българската войска – близо 600 000 войници. Тя е организирана в три армии, начело на които стоят съответно: на I-ва армия – ген. Васил Кутинчев; на II-ра – ген. Николай Иванов и на III-та – ген. Радко Димитриев. Първа армия напредва към турската граница по поречието на р. Тунджа. Втора армия се съсредоточава от изходни позиции в триъгълника между р. Марица, Харманли и Хасково. Трета армия потегля към околностите на Ямбол, а нейните авангардни части настъпват към Лозенград. Съгласно Конституцията върховен главнокомандващ е цар Фердинанд, а негов заместник е ген. Михаил Савов. Началник на Генералния щаб е ген. Иван Фичев.
Бежанците от Македония и Одринско сформират подготвеното за бойни действия Македоно-Одринско опълчение, съставено от близо 15 хил. бойци. Командването му се поема от запасния генерал Никола Генев. Други бежанци създават няколко десетки доброволчески чети, които прекосяват границата за бойни действия в тила на противника. Заедно с местните чети на ВМОРО, с новосъздадените милиционерски отряди и дружини, те развиват по-късно изключителна въоръжена активност. В редовете на опълчението застават и над 500 чужденци.
В началните дни на войната командващите българската армия проявяват големи тактически умения, а войниците – изключителна храброст. Първите големи боеве са при линията Одрин-Лозенград. Турската източна армия търпи големи поражения при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Ериклери, Петра и др.
На 11 октомври 1912 г. войските на обединените под общото командване на ген. Р. Димитриев Първа и Трета армия влизат в опразнения от турците Лозенград. Една силна военна крепост се предава без бой. Малко преди това шефът на германската военна мисия в Турция фон Дер Голц окачествява лозенградските укрепления като превземаеми “само от немската армия и то след обсада в продължение на не по-малко от три месеца”. Английският в. “Дейли телеграф” бърза да нареди българската победа в челото на едни от най-големите триумфи в световната военна история. След падането на тази възлова военна крепост десетки тракийски българи се стичат в доброволческата чета на поручик Михаил Герджиков, която освобождава много селища в Странджа.
След падането на Лозенград турските войски панически се изтеглят на укрепената линия Бунархисар-Караагач-Люлебургаз. Решителните боеве за нея протичат между 15-20 октомври 1912 г. Българските войски успяват да разгромяват превъзхождащата ги по численост близо 130-хилядната турска войска. Така българските войски се озовават на 40 км от Цариград като от града ги дели само силно укрепената линия при Чаталджа. Чуждите военни наблюдатели сипят похвали за българските войски, а един западен журналист коментира: “В Източна Европа се появи нова военна сила, която даже Великите сили не ще могат да удържат”. Българското командването обаче прави грешка като забавя настъплението. Пропуски в снабдяването и холерна епидемия понижават духа на бойците. Не са попълнени числените загуби. Липсва осигурен превоз на муниции.
Междувременно Втора българска армия предприема обсада над Одрин. Тук българските летци от Първо аеропланно отделение за пръв път в историята на военното изкуство използват самолета като бойно средство. На 7 ноември и българският черноморски флот записва своята първа победа – торпедоносецът “Дръзки” торпилира големия турски кръстосвач “Хамидие”.
Българските победи стопяват резервите на Лондон, Петербург и Париж във възможностите на малката балканска държава, но възможността България да сложи ръка върху Проливите и да стане фактор за цялата им близкоизточна стратегия не им се нрави. Още по-неприемлива е подобна перспектива за Виена и Берлин. Тук българските победи се възприемат като тежък удар върху германската и австро-унгарската балканска стратегия. Зад гърба на Русия дипломацията на Централните сили започва сондажи в Лондон и Париж за запазване на балканското статукво и спасяване на Турция от пълен разгром.
Успешни са действията и на българските войскови отряди в Родопите и Западна Тракия. В техния състав победи бележат и много от дружините на Македоно-Одринското опълчение. Родопският и Хасковският отряд достигат Бяло море. Гюмюрджина пада без бой. Родопите са свободни. Към средата на ноеври действащият в Родопите турски корпус на Явер паша се предава в плен.
Седма Рилска дивизия пък настъпва в Македония под командването на сръбския ген. Степанович. След поредица от успешни битки са освободени Горна Джумая, Кукуш, Дойран. Важни позиции на противника са пометени при Струмица и Рупелското дефиле. В тясно единодействие с дивизионното командване воюват и четирите отряда на ВМОРО. Така се дава силен тласък на българското националноосвободително движение в Македония и то се разгръща като сериозна военна сила – важен фактор за дезорганизарането на вражеския тил. Четниците превземат Щип, Мелник и много други селища. На 27 октомври 1912 г. Седма Рилска дивизия достига Солун, но броени часове преди българите в града влизат гръцките кавалеристи.
Победи постигат и българските съюзници. След първоначалните неудачи сръбските войски, действащи в районите на Куманово и Скопие нанасят сериозни поражения на осмаската Вардарска армия. Успешно напредват и гръцките войски, съсредоточени в Южна Македония. В помощ на сръбските и гръцките дивизии се сражават чети на ВМОРО и черногорски полкове. В края на октомври 1912 г. в Епир и Албания непревзети остават само обсадените крепости Янина и Шкодра.
Така само за около три седмици балканските съюзници изправят Турция пред военна катастрофа. На 28 октомври 1912 г. великият везир Кемил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която предлага примирие. Заслепен от военните победи, цар Фердинанд отхвърля примирието с надеждата да триумфира в Цариград. Телеграмата е скрита от съюзниците, а цар Фердинанд издава заповед за настъпление срещу Чаталджанските укрепления, въпреки съветите на български и чужди специалисти да не прибързва с атаката. Върлуващата холера сред българските войници и силата на чаталджанските фортове, подкрепени от свежи турски попълнения обаче обричат българската атака от 4 и 5 ноември на неуспех. На 20 ноември 1912 г. България сключва примирие с Турция, но вече при по-неблагоприятни за България условия. С това завършва и първата фаза на Балканската война.
На 3 декември 1912 г. в Лондон започват преговорите за мир между балканските съюзници и Турция, в които Великите сили открито налагат посредническата си роля. Почти едновременно с тези преговори започва и конференция на посланиците на Великите сили, на която групировките на Антантата и Тройния съюз искат да защитят стратегическите си интереси на Балканите. Българската делегация, водена от д-р Стоян Данев споделя общото искане на съюзниците: Турция да отстъпи всички свои европейски владения на запад и север от линията Мидия-Енос и Егейските острови. Окуражена от неуспеха на българите при Чаталджа, Високата порта отказва да отстъпи Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г. Великите сили изпращат нота до Високата порта, в която я съветват да отстъпи. Преговорите се усложняват и от претенциите на Румъния за промяна на границата в Добруджа – компенсация за евентуалното българско териториално разширение. Конфликтно се сблъскват и интересите на Виена и Белград заради сръбското настъпление към Адриатика. Австро-Унгария дори концентрира войски на границата със Сърбия.
На 10 януари 1913 г. националистически настроеният младотурски комитет “Единение и прогрес” извършва преврат в Цариград със съдействието на немската дипломация. Новото турско правителство прекъсва преговорите. В Одринска Тракия се съсредоточават нови турски войски от Мала Азия, прехвърлени с подкрепата на Германия. Балканската война навлиза в своя втори етап.
И в него българските войски трябва да отразяват най-силните удари на противника. Те сразяват настъпващите при Булаир и Шаркьой турски корпуси и успяват да отблъснат турските контраатаки при Чаталджа. Ключът към победата обаче е Одрин.
След дълга и старателна подготовка Втора армия започва атаката на 12 март. Българските войски печелят историческа битка срещу 70 хил. първокласни турски войници, скрити зад 26 форта и защитавани от 524 оръдия. Храброст, тактическо майсторство и използването на редица нови бойни способи водят до победата, наречена от чуждите военни специалисти “едно от най-смелите и най-бляскавите приключения, непредприемани никога”. Други пък характеризират победителите като “най-добрата бойна машина за своя размер в Европа”. Скоро след това гръцката армия превзема Янина, а черногорските и сръбските войски – Шкодра. Младотурците са принудени да подновят мирните преговори.
Краят на Балканската война е сложен с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. Според него Турция се отказва в полза на своите противници от всички територии на север и запад от линията Мидия-Енос. О. Крит преминава във владение на Гърция. Великите сили получават право да определят границите на бъдещата независима албанска държава и съдбата на островите в Бяло море.
Така в резултат на Балканската война е сложен край на османското политическо, икономическо и духовно потисничество над християнското население на Балканите и в бившите турски европейски владения се утвърждават буржоазнодемократичните принципи и свободи. С Балканската война се прави голяма крачка напред в решаването на общобалканския национален въпрос. Лондонският договор обаче не определя новите граници на балканските държави, които трябва да бъдат утвърдени от самите тях.
Причините за последвалите териториални противоречия между балканските държави се коренят в техните шовинистични амбиции за създаване на “велики държави”: Велика България със Солун и Одрин, Велика Сърбия с излаз на Адриатика и с голяма част от Македония, Велика Гърция със Солун и граница на Охридското езеро. Въпреки своите етнически и исторически права в Македония и най-големия принос в хода на съюзническата военна кампания, България трябва да плаща за съдбовните грешки при дипломатическото оформяне на Балканския съюз.
Отношенията между балканските съюзници се изострят още през есента на 1912 г. Белград и Атина налагат принципа на “фактическата окупация” по отношение на освободените земи в Македония. Сърбия използва като свой основен аргумент създаването на Албания, което я лишава от излаз на Адриатическо море. Гърция логично се основава на липсата на териториална клауза в българо-гръцкия договор. Така сърбите заемат не само “спорната”, но и голяма част от “безпорната” зона, фиксирани в българо-сръбските споразумения. Гърците пък окупират фактически цяла Егейска Македония. Сръбските и гръцките окупационни власти вземат мерки срещу българщината в Македония – разтурят се чети на ВМОРО, провеждат се репресии над българските църковни общини и училища.От своя страна българската дипломация реагира тактически недалновидно като твърдо отстоява границите на “Велика България” (цяла Македония, Солун и Одрин), не си осигурява подкрепата на Великите сили и не подобрява отношенията си поне с единия от “съюзниците” си. Така логично се стига до договарянето на Атина и Сърбия на антибългарска основа. Преговори за това се водят още през март 1913 г. в Солун. На 19 май 1913 г. се сключва таен гръцко-сръбски договор за “приятелство и отбранителен съюз”. Той предвижад обща сръбско-гръцка граница в Македония и военен съюз в случай на нападение от страна на България. С това политически и юридически е сложен край на Балканския съюз. Гръцката и сръбската дипломация дори предлагат на Румъния да се присъедини към антибългарския договор.
Същевременно българските държавници подценяват позицията на Румъния. Още през есента на 1912 г. Букурещ поставя въпроса за компенсация от страна на България за нейното териториално разширение и за близо 80 000-те куцовласи в Македония. София упорито пренебрегва чисто грабителските искания на Румъния, но под натиска на Великите сили през април 1913 г. й отстъпва Силистра. Румъния обаче остава недоволна и чака удобен момент да се намеси в конфликта на Балканите.
Антантата (най-вече Русия) полага големи усилия да съхрани Балканския съюз, но без успех. Петербург се стреми да запази позициите си както в Белград, така и в София и поради това не предлага взаимноприемливо решение. България обаче е предупредена, че не може да разчита на тайната военна конвенция от 1902 г. в случай на нападение от страна на Румъния. Император Николай II ясно заявява на българи и сърби, че този който започне военни действия ще носи отговорност за тях. Същевременно Централните сили се стремят да разрушат Балканския съюз. Виена манипулира българите с обещания за “безусловна подкрепа” при война със съюзниците, която в последствие се оказва ефимерна.
Опитите на дипломатите от София, Атина и Белград да намерят взаимноприемливи решения се провалят. Не помагат и опитите за посредничество на силите от Антантата. През май-юни 1913 г. българските управници изпадат в критична ситуация. При положение че се съобразят с претенциите на Гърция и Сърбия България ще има площ около 175 000 кв км и голям излаз на Бяло море. Но в такъв случай България трябва да се откаже от по-голямата част от Македония – земята, за която умират нейните войници. В назряващите териториални сблъсъци между бившите съюзници българските управници обаче проявяват липса на далновидност. Те продължават да пренебрегват заплашителната позиция на Румъния, която не се отказва от претенциите си за корекция на границата в Добруджа. Зачестяват конфликтите по границата, правокирани най-често от предишните съюзници. Постепенно връх в българското политическо пространство вземат аргументите на ген. М. Савов за решителни военни действия срещу Сърбия и Гърция. Опозицията открито настоява да се “даде урок” на Сърбия и Гърция. Българските войски се прехвърлят от Тракия на западната граница. Привържениците на военната развръзка обаче не се съобразяват с политическата криза, която назрява в страната поради умората от войната и противоречията между управниците.
Междувременно Иван Гешов подава оставка и на 1 юни 1913 г. цар Фердинанд поверява министър-председателския пост на крайния русофил д-р Стоян Данев, който поддържа крайни позиции спрямо съюзниците. Очакваната подкрепа за българските искания от страна на Русия обаче се оказва ефимерна. Опитите за руски арбитраж в споровете между бившите съюзници също пропадат. Ген. Михаил Савов заявява, че армията трябва или да се демобилизира, или незабавно да атакува. В този критичен момент изкристализират всички недостатъци на българския политически живот, изкористен от “личния режим” на цар Фердинанд. На 16 юни 1913 г. той дава устна, емоционално изразена заповед на ген. Михаил Савов да атакува гръцките и сръбските позиции. Това е тежко нарушение на Конституцията, защото липсва всякаква съгласуваност с Народното събрание и с правителството.
Атаката е предприета през нощта на 16 юни 1913 г. Бившият министър-председател Иван Гешов нарича тази съдбоносна стъпка “ден на престъпно безумие”. България започва войната като агресор, без подкрепата на Съглашението и без да е осигурен неутралитетът на Румъния. В своята принципна същност Междусъюзническата война е националноосвободителна за българите в Македония, но към нея се подхожда с политически и военен авантюризъм. Българският военен план не е ефективен – от петте армии в бойните действия се включват сам две и то на много широк фронт (от Видин до Солун).
Въпреки това отначало българските армии бележат успехи срещу гръцките и сръбските войски. Генералният щаб обаче не отпуска исканите подкрепления, които биха позволили да се нанесе масиран удар. Освен това срещу действащите български сили в Македония неприятелят разполага с далеч по-многобройни войски. На 18 юни 1913 г. правителството дава заповед военните действия да се прекратят. За това обаче не е уведомен цар Фердинанд. На 20 юни царът уволнява ген. Савов и за главнокомандващ назначава ген. Р. Димитриев. Това ново разногласие между кабинет, монарх и военно команване убива темпото на настъплението и не позволява на българските войски да нанесат още в самото начало съкрушителен удар.
Сърбия и Гърция използват създаденото положение. Техните армии започват контранастъпление, прониквайки дълбоко в Македония. Българската Четвърта армия обаче застава на стабилни отбранителни позиции, като в началото на юли отразява всички сръбски атаки. Спрени са и настъпващите в Горноджумайското поле гръцки войски. Това позволява на българската армия да контраатакува. Във войната се включват и останалите три български армии.
На 27 юни 1913 г. обаче една близо половинмилионна румънска армия прекосява р. Дунав, и възползвайки се от оголения български тил, достига на 30 км от София. На 30 юни 1913 г. и турските войски, въпреки предупрежденията на Русия, преминават демаркационната линия Мидия-Енос и си връщат почти цяла Одринска Тракия. Така България се оказва във война едновременно със Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция – печално само по себе си за българската политика. Страната няма подкрепата на никоя от великите сили.
Правителството изпада в безизходица и подава оставка. На 4 юли 1913 г. цар Фердинад предава властта на кабинета на либералната коалиция, оглавявана от д-р Васил Радославов. Надеждите, че германофилската и австрофилската ориентация на новото правителство ще доведе до дипломатическа помощ от Виена и Берлин, не се оправдават. Англия и Франция също не оказват исканото от българския кабинет съдействие при установяването на примирие. В западното обществено мнение и сред публицистите България вече има репутация на “агресор” срещу бившите си съюзници. Единствено Русия настоява в Букурещ и Цариград за спиране на бойните действия.
След като Сърбия и Гърция не приемат българското предложение за примирие българската армия преминава в контранастъпление и обкръжава гръцките войски в Кресненското дефиле. Същевременно са отбити и сръбските атаки при Келиманица. Така, благодарение на българската армия, която отново проявява изключителна твърдост и храброст, Атина иска примирие.
На 17 юли в Букурещ се открива мирната конференция. Българската армия остава непобедена в едномесечната война, но българската дипломация търпи поражение. На Букурещката конференция България остава изолирана. Англия, Франция и Германия защитават интересите на нейните бивши съюзници. Застъпничеството на руската дипломация е колебливо и непоследователно. Австро-Унгария, стремяща се да превърне България в опорна точка на своята балканска политика, прави опит да защити основателните български искания за Кавала. Подкрепата на Виена обаче е твърде анемична и остава безрезултатна.
Букурещкият мирен договор е подписан ма 28 юли 1913 г. България отстъпва на Румъния Южна Добруджа като “компенсация” за придобитите земи в Беломорска Тракия. Сърбия и Гърция си поделят преобладаващата част от Македония, като Белград слага ръка върху нейния Вардарски, а Атина – върху Егейския й дял. В българските гранични предели остават само териториите, заключени между поречията на Струма, Места и Марица, т.е. Родопите, Пиринска Македония и Западна Тракия. Така Българската държава получава излаз на Бяло море. Според Букурещкия договор България е принудена да демобилизира своята армия. Българо-турските отношения се оформят с Цариградския договор от 16 септември 1913 г. България отстъпва на Османската империя Източна Тракия без Малко-Търновско, Свиленградско и Царевско.
Българите в Македония не се примиряват с отреденото им положение на сръбски и гръцки поданици и оказват съпротива срещу бившите съюзници. Още през април 1913 г. четите на ВМОРО започват борба срещу тях. В началото на Междусъюзническата война избухва и т. нар. Тиквешко въстание. През септември 1913 г. въстание избухва и в Дебърско, Охридско и Стружко. За кратко време е превзет Охрид. Сърбите обаче успяват да потушат тези бунтове.
Междусъюзническата война приключва с Първата национална катастрофа за България. Националното обединение не е постигнато. Погромът води до големи териториални загуби и до пълното пренебрегване на националните инте
По-динамично развитие получават отношенията със съседните балкански държави. През март 1904 г. между България и Турция е подписано съглашение. Турското правителство поема задължение да амнистира участниците в националноосвободителните борби на българското население от европейските части на империята и се задължава да приеме всички бежанци, изоставили родните си огнища преди и след Илинденско-Преображенското въстание. На България се правят някои облекчения от икономически и търговски характер. Срещу направените от турска страна отстъпки, българското правителство поема задължението да не позволява в България да се образуват “революционни комитети и въоръжени чети”.
Турция обаче не изпълнява изцяло заложените в споразуманието договорености. Тя се опитва да пречи на завръщането на бежанците в Одринска Тракия. Стотици български патриоти остават по затворите дълго след подписването на споразумението. Султанът не изпълнява и официалното си обещание да приложи изработената от Русия и Австро-Унгария в Мюрцщег през 1903 г. нова реформа за три от македонските вилаети. Същевременно поетите задължения от стамболовисткото правителство да преустанови формирането на въоръжени чети върху територията на Княжеството предизвикват масови протести.
Правителството на НЛП се опитва да подобри отношенията със Сърбия. През 1904-1905 г. между двете държави се изгражда митнически съюз. Агресивното поведение на сръбската пропаганда в Македония обаче затваря пътя към по-нататъшното развитие на добросъседските отношения.
След правителството на Димитър Петков на министър-председателския пост застават последователно Димитър Станчов (27 февруари 1907 – 3 март 1907) и Петър Гудев (3 март 1907 – 16 януари 1908 г.) В общи линии те продължават политиката на предишните кабинети, въпреки че се забелязва засилване на недемократичните методи на управлението с влизането в сила на нов Закон за печата. Те не се задържат дълго на власт, тъй като задачата им е да организират нови избори. Така в началото на януари 1908 г. е съставено ново правителство. За негов министър-председател е определен лидерът на Демократическата партия – Александър Малинов.
Една от основните задачи на правителството е да отслаби политическото напрежение в страната. Отменени са суровите репресивни мерки срещу студентите и преподавателите в Университета. Академичната общност възвръща своята автономия. Сложен е край на опитите на предишните правителства да ограничават журналистическата свобода. Отслабва полицейското насилие. Укрепва доверието в Търновската конституция.
Правителството на Малинов продължава стопанската линия на модернизация и ускорено капиталистическо развитие. В областта на селското стопанство все по-осезаемо се чувства техническият напредък. Към 1911 г. производството на индустриални земеделски култури нараства близо четири пъти. Протекционистичната политика на кабинета също дава определени резултати. В навечерието на Балканските войни насърчаваните от държавата предприятия са вече 345. Местното фабрично производство дава над 43% от общата консумация на индустриални произведения в страната. През 1911 г. правителството одобрява 24 концесии за добив на полезни изкопаеми, с което се дава сериозен тласък за развитието на добивната промишленост.
Правителството полага грижи и за квалификацията на работната сила. Към 1911 г. в страната вече функционират 24 занаятчийски и индустриално-търговски професионални училища и девет търговски гимназии. Те отговорят на динамиката на общото икономическо развитие, на нарасналата численост на населението и на засилващата се градска капиталистическа организация на производството. В същото направление действа и Съюзът на българските индустриалци, създаден по примера на аналогичните структури в западноевропейските държави и САЩ.
Все пак темповете на капиталистическото развитие на България по това време не трябва да се надценяват. По степен и равнище на индустриализация България изостава значително от водещите капиталистически държави. Продължава да бъде най-висок относителният дял на леката промишленост, където се постигат най-бързи печалби. Високи са показателите за развитието на хранителната, текстилната и кожарската индустрия. Те, както и останалите индустриални отрасли, бележат значителен напредък предимно благодарение на солидни местни капитали. През 1912 г. работещите с чужди инвестиции предприятия са едва 24 на брой. При управлението на Малинов развитието на капиталистическата индустрия е съпроводено с процес на концентрация и централизация на капитала в произвдството. Възникват и картелите – първите монополистически организации в промишлеността. Статистическите данни доказват развитието на процес на концентрация и централизация и в банковото дело. Нараства броят на банките. През 1911 г. те са 61, а само през следващата година в столицата се оформят Българската търговска банка, Балканската банка, Генералната банка и Кредитната банка. Бързото развитие на промишлеността, навлизането на стоково-паричните отношения в селското стопанство и увеличаващият се брой на населението способстват за разрастването на вътрешната и външната търговия през управлението на Малинов. Държавата разумно се намесва при определянето на обема и стоковата структура на външната търговия. Продължават да доминират аграрните произведения в експортната листа, а да се внасят готови индустриални произведения. Австро-Унгария доминира в българския внос, а износът е насочен предимно към Турция.
Развитието на търговията едва ли би било възможно без разширяването и усъвършенстването на транспортната мрежа. През 1912 г. железопътните трасета на България достигат обща дължина 2 000 км. През 1911 г. данните за шосейната мрежа показват, че тя е нарастнала до 9 000 км. България, първа сред балканските даржави по битова електрификация, продължава да развива своята електрическа мрежа. Започва изграждането на градски телефонни мрежи, а междуградските телефонни съобщения се превръщат в ежедневие.
Исторически най-значимо дело на оглавявания от Малинов кабинет обаче е провъзгласяването на независимостта на България. Укрепналата икономика ускорява подготовката на войната с Турция, възприета от кабинета на Демократическата партия като решаващо средство за постигане на национално обединение. Сериозно препятствие за осъществяването на този избор са отношенията на васалитет, които съществуват между България и Османската империя след Берлинския конгрес. Международното право трудно може да приеме една война на васала срещу сюзерена, което може да доведе до враждебни действия от страна на Великите сили.
Според Берлинския договор върху създаденото Княжество България тегнат икономически, политически и дипломатически ограничения. Те задължават България да заплаща ежегоден данък на Турция и да поеме част от държавните й дългове към Великите сили. Освен това Княжеството няма право да увеличава вносните и износните мита без съгласието на заинтересованите държави.
Политическата зависимост на България я задължава да съобразява всяка своя международна стъпка с Цариград, а нейният монарх да иска султанска благословия при възкачването си на престола. Младата държава няма право да поддържа дори собствени легации в чужбина.
Всички търговски и мореплавателни договори, конвенции и спогодби, подписани от Турция с други държави остават в сила и за Княжеството. Васалитетът заплашва и запазването на единството между Княжество България и Източна Румелия, тъй като клаузите от Берлинския договор, отнасящи се за областта юридически продължават да съществуват. Това крие опасността при политическа дестабилизация на района да се направи опит за възстановяване статуквото от преди 1885 г.
В южнобългарските железници продължава и безконтролното хазяйничене на турската администрация.
След Освобождението българските държавници постепенно и неофициално отхвърлят редица от тези задължения и ограничения, но унизителното морално бреме на зависимостта остава.
Пътят за българската държава към независимостта е бавен и продължителен. Той се изразява в постепенно отхвърляне на отделни задължения спряма суверена. Борбата против зависимостта на страната след 1878 г. се проявява в заобикаляне режима на капитулациите, в отказ да се плаща васалния данък. Княжество България започва да участва самостоятелно в редица международни конференции и подписва заключителните им документи. Още третото българско правителство назначава министър на външните работи и се изграждат българските дипломатически представителства в чужбина – главно в балканските държави, подписват се редовни търговски договори чрез двустранно договаряне и др.
Успехите в икономическата, политическата и културната сфера през първото десетилетие на ХХ в. укрепват окончателно самочувствието на българската буржоазия и я подтикват към отхвърляне на унизителната зависимост.
На 11 юли 1908 г. в Турция е извършен т.нар. младотурски преврат, който коренно променя ситуацията на полуострова. Младотурците извършват редица преобразования в посока на демократизирането на Империята, но същевременно се засилва националистическата пропаганда и репресивността към националните малцинства. Българското правителство реагира незабавно на променените условия. В София разбират, че след юлските събития българската цел – прилагане на член 23 от Берлинския договор и постигането на автономия за Македония – става трудно осъществима. Това налага правителството да премине към решителни действия.
Междувременно в Цариград става т.нар. “инцидент Гешов”. На 30 август 1908 г. българският дипломатически агент в Цариград Иван Гешов е пренебрегнат от Протокола на Високата порта и не е поканен на прием при великия везир. По този повод българското правителство реагира остро и на 1 септември Иван Гешов е отзован. От този момент кризата между двете държави става факт.
След това събитията се развиват бързо. На 9 септември 1908 г. българското правителство се възползва от избухналата стачка по ж.п. линията Белово-Свиленград и я окупира. Завземането на Източните железници е нова стъпка за ликвидиране на зависимостта на България от външни сили.
Българското правителство предприема редица сондажи за евентуално признаване на независимостта на страната без да се достига до едностранно нарушаване на Берлинския договор. Във Виена пристига княз Фердинанд, който има срещи на най-високо равнище. Интересът на българската дипломация към Австро-Унгария не е случаен, тъй като през 1908 г. изтича срокът, предвиден в Берлинския договор, за който Дунавската монархия има право на окупация над Босна и Херцеговина. Австрийската дипломация също търси начин да наруши Берлинския договор и да анексира окончателно тези земи. По тази причина в София гледат на Австро-Унгария като двигател на поредната Източна криза и се стремят максимално да се възползват от това. Между двете страни няма подписан договор за единодействие, но фактите показват, че известна синхронизация в действията им има.
Русия гледа благосклонно на българската независимост, но очаква Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. Другите сили от Антантата не споделят българските планове за независимост.
В крайна сметка на 22 септември 1908 г. в старата столица Търново, в църквата “Св.40 мъченици” князът и правителството обявяват българската независимост от Османската империя. България е обявена за “царство”, а княз Фердинанд I приема титлата “цар на българите”.
Един ден по-късно и Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина. С тази съгласувана постъпка България вече има за своя защита прецедент с Велика сила, която също нарушава Берлинския договор.
Вестта за обявяване на българската независимост не е приета радушно в европейските столици. Високата порта демонстрира агресивни намерения, а нито една Велика сила не заставя открито зад Търновския акт. Българското правителство заема твърда позиция, тъй като осъзнава, че само ако покаже неотстъпчивост има шанс Великите сили да потърсят вариант за излизане от кризата и юридически да признаят българската независимост. Министър-председателят Александър Малинов заявява, че няма намерение да отстъпва дори и да се стигне до война. Нещо повече – правителството обявява частична мобилизация.
На 14 октомври 1908 г. Англия, Франция и Русия, подкрепяни от Германия и Италия, връчват колективна нота на българското правителство, в която настояват да се демобилизира армията и да се пристъпи към преки преговори с Цариград. София се съгласява и за турската столица заминава Андрей Ляпчев.
Турция също е посъветвана да започне преговори, но нейните първоначални искания се простират от огромни компенсационни суми до териториални отстъпки от страна на България. Започват тежки преговори. Изправен пред възможността да получи още един сериозен удар върху своя престиж на Балканите, Петербург се включва в дипломатическата игра и поема инициативата да изведе преговорите от мъртвата точка, в която те се оказват. Русия предлага Турция да бъде компенсирана чрез следната финансова операция: Русия поема изплащането на 125 милиона франка на Турция като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от Освободителната война (1877-1878г), а България се задължи да заплати на Русия 82 милиона франка за срок от 75 години. Необходимите средства са отпуснати на София под формата на заем от Руската държавна банка с изгодна лихва. Тази успешна операция разчиства пътя за признаване на независимостта. На 6 април 1909 г. българското и турското правителство подписват окончателния протокол, с който уреждат всички спорни въпроси помежду си. Веднага след това България получава признание за своята независимост и от Великите сили.
Обявяването на независимостта на България е акт с непреходно значение. По този начин България успява да се еманципира окончателно в европейската общност, да се изравни с останалите държави в политически и юридически смисъл. България получава своето признание без да използва военни средства, което облекчава значително националното й развитие.
Руската подкрепа при извоюване на българската независимост укрепва българо-руските отношения. През 1910 г. цар Фердинанд и Александър Малинов посещават Петербург с цел изграждане на антитурски съюз. Малинов обаче твърдо се противопоставя на предложенията на Сърбия и Гърция за подялба на Македония. Цар Фердинанд е привърженик на една по-гъвкава политика и с оглед на това предизвиква правителствена промяна. На 16 март 1911 г. властта е поверена на коалиционно правителство на НП и ПЛП начело с председателя на НП Иван Гешов.
Актът на независимостта укрепва позициите на монарха и повишава неговото самочувствие. Постепенно в България се установява т.нар. личен режим. Слабите политически партии и ниското верноподаническо самочувствие на техните водачи, субективните желания и амбициите на владетелите да се наложат като главен фактор в политическия живот играят значима роля при налагане на личните монархически режими.
Според Стойчо Грънчаров “личният режим не беше лична власт, а едноличен контрол върху ключовите лостове на властта”. Всъщнст едноличният контрол, най-съществената характеристика на личния режим, се разпростира върху трите основни сфери на властта: ръководството на армията, външнополитическите дела и подбора на кабинетите.
Главна опора на личния режим в България става армията и по-точно – офицерският корпус, набиран от верни спрямо короната командни кадри. Според Конституцията войската няма право да се намесва във вътрешнодържавния живот на страната освен в случаите, когато е застрашен суверенитета на страната. При личния режим обаче короната се обвързва с войската, поставя в подчинено положение офицерския кадър и се стреми да го използва за укрепване на династията. Военният министър и началникът на Генералния щаб се назначават от монарха. Така той пряко контролира военните дела. Армията създава стабилна опора на личния режим и е в помощ на владетеля при решаването на остри политически проблеми.
При личния режим външнополитическите дела също зависят до голяма степен от монарха. Освен че външният министър е най-често негов избраник, след юни 1911 г. с поправка на чл. 17 от Конституцията той получава правото да сключва тайни международни договори от името на правителството без одобрението на народното събрание. Освен това личният режим се стреми да наложи волята на монарха над Народното събрание и правителството при ръководството на цялостната външна политика.
В сферата на правителственият подбор същината на личния режим се изразява най-вече при избора на министър-председателя. Чрез него монархът упражнява цялостен контрол върху правителственото равнище на изпълнителната власт.
С контрола на кабинета монархът може да нарушава конституционните свободи без да излиза открито на политическата сцена като противник на парламентарната демокрация.
В много случаи от балканската политическа практика министър-председателят се оказва “ръкавицата”, с помощта на която действа “ръката” на коронованата особа. Всъщност междупартийните съперничества и съмнителната морална репутация на мнозина от българските управници след Стамболов ги превръща в лесен обект на подчинение от страна на владетеля.
Цялата българска буржоазия подкрепя личния режим, защото е политически раздробена и поради слабостта си търси подкрепата на Фердинанд в борбата за власт. Самият той внася разкол между партиите и крилата в отделните партии, за да задълбочава котерийността в обществените борби и по този начин да играе главната роля в политическите противоборства.
Без да нарушава формално Конституцията, чрез личния режим монархът използва нейните несъвършенства и в противоречие с традиционните парламентарни процедури директно се намесва в изпълнителната власт. Чрез своите доверени лица в кабинета Фердинанд получава възможността да предизвиква оставката на правителството, а след това да назначава угоден нему кабинет, който чрез административен натиск и полицейско насилие да спечели изборите и да получи одобрението на Народното събрание. На практика правителството се излъчва не от парламента, а от монарха, т.е. волята на народа се подменя с волята на владетеля. Ето защо ролята на Народното събрание се обезличава, а парламентът и правителството изпадат в подчинено положение спрямо монарха.
Въпреки това обаче началото на ХХ в. се оказва изключително успешен период в Новата българска история. Първото десетилетие на новия век се характеризира с икономически напредък, военна мощ, ярки постижения в духовната сфера. Бързият икономически напредък на Българската държава дава основание на Запада да заговори за “българското чудо”. По темпове на развитие България изпреварва всички свои съседки и гордо търси равнение с модерна Европа. Меродавният “Таймс” пише повече за неочакваните успехи на България, отколкото за ускорения стопански прогрес на Дания или Холандия. Американският президент Теодор Рузвелт твърди, че по скорост на напредъка българите могат да бъдат сравнени само с японците, а други ги определят като “прусаците” на Балканите.
С обявяването на независимостта страната ни изживява своя “звезден миг” в новата българска история. В този момент всички усилия на българския народ се насочват към решаването на националния въпрос.
В резултат на националноосвободителните борби на българския народ и на Руско-турската война от 1877-1878 г. се поставя началото на Третата Българска държава. Съгласно Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България обхваща основните части от Мизия, Тракия и Македония.
Великите сили обаче, водени от своите глобални интереси и противоречия, не приемат тези обширни граници на страната и на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.) подписват договор, който разпокъсва българското етническо пространтво на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н.В. Султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв.км). Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на членове 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.
Така фактически Берлинският договор създава българския национален въпрос – за освобождението и националното обединение на българите в една държава. Съпротивата на българите срещу Берлинския договор започва спонтанно и почти едновременно във всички български земи веднага след подписването му. Първи изразяват недоволството си българите от Македония и Източна Румелия, които с множество петиции, изложения и мемоари настояват пред Великите сили за запазване на българското национално единство. Постепенно мирните протести прерастват в подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагане на решенията на Берлинския договор. В цяла Македония се организират четнически отряди, а в Княжеството и Източна Румелия започват да се създават комитети “Единство”, които оказват всестранна подкрепа на четническото движение.
На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождение на Македония и присъединяването й към Княжество България. Героичната борба на българите в районите на Кресна, Разлог и Мелник продължава до пролетта на 1879 г. Кресненско-Разложкото въстание претърпява неуспех, но бидейки най-яркото проявление на стремежа на българите към свобода и обединение след Освобождението, то поставя началото на продължилите десетилетия борби. Първата успешна стъпка по този път е Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.
През 20-те години на XX век Македонският научен институт издава поредица “Материали за истината на македонското освободително движение”, която проф. Любомир Милетич съставя по спомени на изтъкнати революционни дейци, между които Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров, Борис Сарафов, Иван Гарванов и др. Спомени и извори за революционното движение са събрани в сборниците “Македония. Сборник от документи и материали”, “Освободителната борба на българите в Македония и Одринско – 1902-1904 г.”. Интерес представлява и сборникът “Македония и Тракия в борба за свобода – нови документи”, съставен от Величко Георгиев и Стайко Трифонов и др. Този период е осветен и от изследванията на авторите Любомир Панайотов, Димитър Гоцев, Константин Пандев и др.
Според чл. 23 и 62 от Берлинския договор в Европейска Турция трябва да се осъществят реформи, които да засилят самоуправлението, да допуснат участието на християни в управлението, да изравнят гражданските и политическите права между различните религиозни общности. Високата порта обаче протака, отлага и проваля всички опити за реформи и счита всеки външен натиск в тази посока за нарушаване на суверенитета на държавата. Така над българското население в Македония и Одринско продължава да тегне чуждият социален, политически и икономически гнет.
Данните на известния български изследовател Васил Кънчев сочат, че към края на XIX век в Македония живеят около 2 260 000 души. От тях българите с около 52%, следвани от турците около 22%, гърците – около 10% и т.н. Същият автор констатира, че в Одринско живеят общо около 970 000 души. Българите тук съставляват около 42%, турците около 34%, гърците – около 18% и т.н. Общо в Македония и Тракия по това време българите представляват 55% от цялото население.
След Руско-турската война от 1877-1878 г. стопанската, икономическата и политическа криза в Империята се задълбочава. В Македония и Одринско се настаняват десетки хиляди бежанци-мюсюлмани от Северна и Южна България, от Босна и Херцеговина. Заграбени са просторни селски земи и са образувани стотици нови мюсюлмански чифлици. Така се обезземлява българското и другото християнско селско население. Българските селяни работят в господарските чифлици, плащат непосилни данъци в натура и пари, подложени на произвола на местните власти и без гаранция за живота си.
Кризата в Империята се отразява и в градското стопанство, в упадъка на занаятчийското производство и търговията. Засилената чужда конкуренция и установеният върху Турция международен финансов контрол довеждат до разорение хиляди занаятчии и дребни търговци в градовете, които масово емигрират в чужбина или търсят препитание в свободна България. Властите не полагат никакви грижи за създаването на модерна промишленост и икономиката на страната не получава стимули за развитие.
Поробеното българско население в Македония и Одринско страда най-вече от липсата на законност. То е подложено на грабеж и насилие от страна на върлуващи мюсюлмански разбойнически банди, които го заставят да плаща произволни такси и налози. Документирани са многобройни случаи на убийства на мъже, жени, деца и отвличания на девойки. Така на българите не са гарантирани не само провъзгласените от Берлинския договор религиозни и граждански права, но дори и изконното право на живот.
Социално-политическият турски гнет не е единственото зло за българската народност в Македония. Изключително сериозна опастност е огромната агресивност на сърбизма и гърцизма, които заплашват да разрушат българската народностна самоличност. Още през 60-те години на XIX в. правителствата на Сърбия и Гърция водят тайни преговори за подялбата на българските земи в случай на сполучлива война срещу Турция. След Берлинския конгрес гърците действат в Южна Македония и крайбрежните райони. Подкрепяна и насърчавана от турските власти, гръцката пропаганда има успех сред част от българското население, което възприема върховенството на Патриаршията.
Сръбските претенции се простират на юг от границата и по долината на р. Вардар. Сръбската експанзия в Македония започва с отварянето на сръбски училища и религиозно-църковни институции, финасирани от Белград. През 1886 г. в Белград се основава дружеството “Св. Сава”, чиято цел е чрез стипендии и други улеснения да привлича българските младежи от Македония за обучение в Сърбия. След Съединението сръбската пропаганда се активизира, подкрепяна от Високата порта. С времето обаче сръбските управленчески среди установяват, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на неуспех. Затова сръбското правителство започва да действа в друга насока, като създава теорията за т.нар. “македонизъм”. Пропагандата внушава, че населението на Македония не е българско, не е сръбско, а е самобитно и има своя история и култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи.
В западните краища на Македония пък действат албански банди, които чрез насилие се опитват да албанизират населението.
В началото на XX в. започва да действа и румънската пропаганда. В Букурещ се изработва теорията, че румънската държава е наследница и закрилник на населението, което е латинизирано. Става въпрос за т. нар. куцовласи, които са незначителен процент в Македония. Турското правителство, с цел да изостри отношенията между Румъния и България, се отнася със симпатии към румънските искания, като признава правото на Букурещ да закриля куцовлашкото население в културен и религиозен аспект.
За да се разбере сложната картина на етническото и религиозното противопоставяне в Македония трябва да се отбележи и, че там продължава да действа западната католическа и протестантска пропаганда.
Княжество България се отнася съчувствено към съотечествениците си в Европейска Турция и подпомага техните освободителни усилия. Борбите в Македония и Одринско съвпадат с главната насока на българската външна политика след 1878 г. – постигане на национално обединение. След 1885 г. обаче международната обстановка не позволява на Княжеството да поеме официални ангажименти с националната кауза на македонските и тракийските българи, тъй като Великите сили блокират всяко ново съединистко начало още в зародиш.
Българската Екзархия остава главен стожер на българщината в Македония и Одринско. След Берлинския конгрес тя е единственият легален представител на българското население, намиращо се под властта на Османската империя. Тя е и единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград въпреки оспорванията от страна на Високата порта, Цариградската патриаршия и от някои Велики сили. Благодарение на дипломатическите умения и упоритата настойчивост на Екзарх Йосиф I, подкрепян от Българското Княжество, този въпрос е решен благоприятно за България през 1883 г.
Екзархията не възприема революционните методи и средства за борба срещу турското владичество. Тя залага единствено на мирните способи за освобождаване от чуждото иго. Разширяването на българската просветна мрежа в Македония и Одринско, културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на македонските и тракийските българи към Екзархията – това са трите стълба в дейността на този религиозен институт.
Българската Екзархия особено настоятелно се бори да придобие черковни права в Македония. До Освободителната война тя има права в Охридската, Скопската и Велешката епархии, в които има и свои митрополити, а населението в Дебърската, Струмишката и Кукушката епархии също е заявило волята си да се включи в епархийския диоцез. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. обаче българските владици са отзовани и задържани от Високата порта в Цариград и църковно-религиозните права на българите са отнети. Ето защо след Берлинския конгрес борбата за редовни епархиални митрополити в Македония е приоритет за Екзархията. Екзарх Йосиф I подава десетки доклади, в които настоява да се възстановят и открият нови български църкви и да се разреши на българските владици да отидат в епархиите си.
Първият успех в това отношение е постигнат през 1890 г., когато главно под натиска на правителството на Стефан Стамболов излиза султанско ираде за два митрополитски берата за Скопската и Охридската епархии. Освен това с ферман е разрешено построяването на българска църква в квартала Фенер в Цариград, както и издаването на екзархийски вестник “Новини” на български език. Пробивът е разширен през 1894 г., когато с получени още два берата и за Велешката и Неврокопската епархии. През 1897 г. при управлението на правителството на д-р Константин Стоилов същата привилегия получават и епархиите на Битоля, Дебър и Струмица. Така в края на XIX в. Екзархията има в Македония седем признати от Високата порта митрополити, а в останалите осем епархии с преобладаващо българско население успява да наложи епархийски наместници, които получават правото да уреждат църковно-училищните въпроси.
В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I и политическата и материална подкрепа на Българската държава в Македония и Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия и поема ръководството на църковно-училищното дело на българския народ в Турция. През 1880 г. е основана Солунската мъжка гимназия “Св. Св. Кирил и Методий”, в която работят изтъкнати просветители, учители и общественици като Кузман Шапкарев, Васил Кънчев, Григор Пърличев, Димитър Матов и др. През класните стаи на Солунската мъжка гимназия минават най-изтъкнатите ръководители на българското националноосвободително движение в Македония. В Солун през 1882 г. се открива и девическа гимназия с директорка дъщерята на Димитър Миладинов – Царевна Миладинова. В Скопие и Сяр педагогически училища подготвят български учители, а в Прилеп работи Духовно училище за свещеници.
Просветен център за българите в Тракия е Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” (1891 г.) и гимназията “Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на века училището “Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия, както и в Македония се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.
Данните свидетелстват, че в навечерието на Балканската война в Македония и Тракия има 1373 български учебни заведения, от които 13 гимназии, 84 прогимнази, а останалите са основни училища. По същото време българските митрополити в тези земи са 7, а архиерейските наместници – 20, които управляват 21 църковни общини. Българската Екзархия разполага с 1180 църкви. Съществен дял в тази родолюбива дейност, крепяща българския дух и национално съзнание в Европейска Турция, има Екзарх Йосиф I.
Целенасочената дейност на Екзархията, активно подкрепяна от местната общественост, подпомагана и закриляна от Българската държава, осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите. Грамотните и просветените по-ясно осъзнават своята национална идентичност, проблемите на общността да се наложи като равна на другите. Българските училища в Македония и Одринско разширяват кръга на просветените и възпитават младежите в народностен дух, родолюбие и единство. В общите усилия за създаване и поддържане на свои учебни заведения, в борбата за опазването им от чужди вмешателства и националистични пропаганди, българите развиват съпротивителните си сили, укрепват своето национално самочувствие и активизират обществено-политическия си живот.
Въпреки своята всеотдайност Българската Екзархия не може да се справи с натиска върху българското единство. Тъй като тя не възприема революционните методи и средства за борба срещу турското владичество постепенно редица българи пристъпват към изграждане на революционна организация по подобие на тази от времето на Възраждането.
Проф. Милчо Лалков разделя революционното националноосвободително движение на българите до Балканската война на 4 етапа: от 1888 до 1893 г. (създаване на организацията), от 1893 до 1899 г. (утвърждаване на организацията), от 1899 до 1903 г. (създаване на четническия институт, масовизиране на ВМОРО и активизиране на ВМК, организиране и ход на Илинденско-Преображенското въстание) и от 1903 до 1912 г. (действията на организацията след Илинденско-Преображенското въстание).
След потушаването на Кресненско-Разложкото въстание съпротивата на българите в Македония и Одринска Тракия не стихва напълно. Продължават да действат чети, сформирани по подобие на хайдушките. Те нямат единна организация, липсва им програма и идеология. Българите трупат опит и в революционните кръжоци на Солунската гимназия и в тайните сбирки на учителите. В края на 80-те години по инициатива на Пере Тошев е направен опит за създаване на революционен център за Македония. В Солунската гимназия е основан Таен революционен кръжок, в който членува и бъдещият идеолог на ВМОРО Гоце Делчев. Приблизително по същото време се основава и революционен кръжок в София под ръководството на Даме Груев, чиято цел е освобождението на Македония. На територията на Княжеството работят още около десетина благотворително-просветни дружества с крайна цел освобождението на македонските българи. В контекста на цялостното развитие на националноосвободителното обединително движение след Берлинския конгрес дружествата и техните печатни органи допринасят за натрупването на значителен организационен опит, за избистрянето на идеите, начините и средствата на борбата, както и на подготовката на дейците на революцията.
На 23 октомври 1893 г. в Солун по инициативата на Даме Груев се провежда съвещание с участието на д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиникилов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев, на което се обсъжда идеята за осъществяване на организирана обществена дейност поради необходимостта от отпор на засилилата се сръбска пропаганда. През 1894 г. ръководното ядро на организацията се конструира в Централен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Даме Груев. Създава се Устав по подобие на този на възрожденския БРЦК в Букурещ. В конспирацията са привлечени и нови хора, предимно ученици от Солунската мъжка гимназия. През 1895 г. Даме Груев спечелва за делото учителите от Одринско Христо Коцев и Петър Генадиев, които полагат основите на местния революционен комитет. Организацията разширява своята мрежа в редица селища и добива масов характер, за което главната заслуга е на Гоце Делчев.
Разрастването на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) поставя за разрешаване редица въпроси от организационен и политически характер. За тази цел през пролетта на 1896 г. в Солун се провежда конгрес.
Солунският конгрес има важно значение за развитието на организацията, която през този период се нарича БМОРК, през 1902 г. се преименува в Тайна Македонско-Одринска революционна организация (ТМОРО), а от 1905 г. се означава като Вътрешна Македонско-Одринска революционна организация (ВМОРО), с което име тя остава в историята. На конгреса в Солун е взето решение за разделянето на организационната територия на революционни окръзи. Солунският комитет е провъзгласен за централен, определено е задгранично представителство на организацията в лицето на Гоце Делчев и Гьорче Петров, разработена е система за връзки и вътрешна координация. В изработения след конгреса Устав и Правилник, е определена целта на организацията – “придобиването на пълна политическа автономност на Македония и Одринско”. Ръководителите на ВМОРО издигат лозунга за политическа автономия от тактически съображения. Те разбират отлично, че ако поставят въпроса за пряко присъединяване на Македония и Одринска Тракия към България, ще се натъкнат на ожесточена съпротива, както от страна на съседните балкански държави, така и на някои от Великите сили. При това положение се приема, че опитът на Източна Румелия може да бъде приложен. Като средство за постигане на своите цели ВМОРО възприема въоръжената борба. Революционните комитети са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население. Член на ВМОРО може да бъде всеки българин, като всички членове се заклеват да се борят за свободата си в Македония и Одринско.
По този начин дейците на Вътрешната организация открито декларират, че ще се борят и с революционни средства за извоюване на автономия, т.е. за приложението на чл. 23 от Берлинския договор.
След Солунския конгрес организацията активизира дейността си. Изгражадт се селски, околийски и окръжни комитети. Начело на всеки комитет стои председател, а връзката между комитетите се осъществява с тайна поща. Всеки революционен комитет създава своя тайна полиция. Формирани са революционните окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски, Одрински.
През лятото на 1897 г. се създават и постоянни агитационни части, които за няколко години се превръщат в мощен институт. Главна заслуга за изграждането на четите има Гоце Делчев, който внася развитие и разширение в техните функции. Четите биват легални, нелегални, ревизорски и чети-школи. Четите масовизират революционното движение: те създават комитети, обучават населението да борави с оръжие и осигуряват защитата му от разбойнически банди, набират и пренасят оръжие, оказват съпротива на чуждите пропаганди. Към края на века най-известните са четите на Хр. Чернопеев, Михаил Апостолов, Мирче Ацев, Кръстьо Българията, Лазар Маджаров и Йордан Пиперката.
С дейността на четите авторитетът и влиянието на ВМОРО сред българското население нараства неимоверно и тя се превръща в истинска държава в държавата, самоуправляваща се по свои закони. Тя прониква дори в патриаршестките селища, а през 1899 г. към нея преминават и членовете на Тайното Екзархийско братство с председател Иван Гарванов, създадено две години по-рано. При създаването ръководителите на братството имат за цел да изградят своя организация, която да измести ВМОРО, като залагат предимно на просветната дейност. Така в края на века ВМОРО се налага като най-важния фактор в националноосвободителното движение на българите в европейските вилаети на Турция.
В първите години на XX в. ВМОРО добива международна известност.
Това до голяма степен налага промени в нейната тактика. През 1902 г. в Устава са нанесени корекции. Извоюването на политическа автономия за Македония и Одринска Тракия остава цел на организацията. В борбата за нейното постигане обаче могат да вземат участие не само българи, но и “всички недоволни елементи” от посочените по-горе области. Член на ВМОРО, съгласно новия Устав, може да бъде “всеки македонец и одринец”, който не е компрометиран с нещо нечестно. Внесените поправки вероятно са направени от тактически съображения с цел да не се изключват от борбата и другите народностни общности в областите. Въпреки това до края на своята дейност ВМОРО си остава чисто българска. Само на отделни места в нейните комитети и чети участват куцовласи. Националните и религиозните противоречия и вражди на Балканския полуостров са твърде силни и в тези области се сблъскват интересите на България, Сърбия, Гърция и Турция. За бъдещето на освободителното движение от особена важност са връзките и взаимодействието на ВМОРО с Българската държава и легалната организация на македоно-одринските дружества.
След Освобождението бежанците от Македония и Одринско в България започват да играят важна роля в освободителните борби на тези области. Те също създават свои организации. Обособяването на единна организация на македонските дружества и комитети в Княжеството обаче има своя предистория, чието начало се свързва със създадената през 1880 г. Македонска дружина. Впоследствие се организират и за различен период от време действат Македонската лига, Българомакедонското дружество, дружеството “Македонски глас”, македонският революционен комитет “Искра” и т.н. Те поддържат вниманието на българската общественост към проблемите на поробените сънародници в Македония. През март 1895 г. македонските дружества и комитети в България провеждат общ конгрес с цел създаване на единна организация. Конгресът организира Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев.
ВМК си поставя същата цел като ВМОРО – придобиване на политическа автономия за Македония и Одринско, призната и гарантирана от Великите сили. Средствата за постигане на тази цел са въздействие върху българското правителство и общественото мнение в Европа чрез печатното слово, митинги, мемоари, т.е. легални средства, но не се изключва и въоръжената борба. Много скоро мирните средства биват изоставени и ВМК подготвя четническа акция в Македония, известна като Мелнишко въстание (юли 1895 г.), в което участват млади офицери, родом най-вече от Македония. Най-сполучливи са действията на подпоручик Борис Сарафов – превзет е град Мелник. Организирана набързо, без предварителната подготовка на местното население и без участието на ВМОРО, акцията е неуспешна и приключва бързо, увеличавайки разногласията по тактиката на ВМК. Стига се до избор на нов върховен комитет с председател ген. Данаил Николаев. По-късно председатели стават Борис Сарафов и ген. Иван Цончев.
Обединението на македонските дружества активизира и тракийските емигранти. През 1896 г. във Варна се учредява дружество “Странджа” от братята Драгуеви, Петко Киряков, Манол Ковачев и др. То обединява българските бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и Родопите. Дружеството има за цел да се бори за културно-просветното издигане на населението в Одринската област, да защитава неговите права с легални средства. Скоро обаче дейците възприемат революционния път на развитие. В пограничните райони се изграждат канали за пренасяне на оръжие, а в Лозенградско и Малкотърновско се създават няколко малки чети. През 1900 г. дружество “Странджа” се обединява с ВМК, който започва да се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК).
Отношенията между ВМОРО и ВМОК са сложни и противоречиви. Редуват се периоди на градивно сътрудничество и единодействие с остри противоборства и кървави разпри. Когато си сътрудничат Вътрешната организация получава от Върховния комитет оръжие, боеприпаси и т.н., а за ръководители на райони в Македония и Одринско се изпращат подготвени във военно отношение лица, които обучават българското население на военно дело.
Противоречията между двете организации не се отнасят до крайната цел. По нея те са единодушни – автономията трябва да бъде етап към обединението с България. Разделят ги въпросите кой трябва да оглави движението и какви да са средствата за постигане на целта. Ръководителите на Вътрешната организация са убедени, че ЦК на ВМОРО трябва да има решаващата дума. Дейците на ВМОК искат своя приоритет при вземането на най-важните решения. И едните, и другите разчитат на Българската държава за освобождението на Македония и Одринско. Но докато Върховният комитет я вижда като решаващ фактор, ВМОРО се стреми към масово движение, което да получи подкрепата на България.
През лятото на 1902 г. в страната се празнува 25-годишнината от Освобождението. Големите тържества на Шипка, съпроводени с показни военни маневри, настройват голяма част от дейците на ВМОК, че условията за революционни акции са назрели и има голяма вероятност за техния успех. Те считат че едно въстание ще принуди Русия и Австро-Унгария, страните с най-голям интерес на Балканите, да излязат с реформен план. Затова през есента на 1902 г. ВМОК организира т.нар. Горноджумайско въстание. Основните сражения се водят в Малашевско, Петричко, Разложко и Мелнишко. В тях участват около 3000 въстаници, но още в началото на ноември въстанието е потушено. От турските ексцесии е засегнато предимно местното население, което дава много жертви. Десетки села са опожарени, над 2000 души емигрират в България. Вътрешната организация не се присъединява към въстанието, защото според нея населението не е готово за решителни действия. Акцията не се подкрепя и от правителството на Стоян Данев. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации.
Горноджумайското въстание поставя в критично положение ВМОРО. Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Същевременно въстанието катализира намесата на Великите сили в работата на Империята. Опитите за сериозни реформи обаче пропадат. С успех е прокарана само т.нар. “Пъдарска реформа”, според която пъдарите-мюсюлмани, които внасят ужас в християнските села са заменени с местни хора-християни.
След Горноджумайското въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Турция засилва репресивните мерки, като съсредоточава военни и помощни части, които възприемат масови беззакония.
В тази напрегната обстановка в началото на 1903 г. ЦК на ВМОРО провежда конгрес на организацията в Солун. Под председателството на Иван Гарванов конгресът взема решение за въстание, което да избухне през пролетта на същата година и да се разпростре повсеместно из всички революционни окръзи. По една или друга причина отсъстват видните дейци на ВМОРО Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и др. По-късно те решително възразяват срещу масовата въстаническа акция, преценявайки я като преждевременна. Мотивите им са, че организацията не е подготвена нито морално, нито материално, а и международната обстановка не е благоприятна. Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. По-късно Гоце Делчев се среща в Македония със завърналия се от заточение Даме Груев и двамата стигат до извода, че след като организацията е взела решение за въстание и е изпратено по окръзите, връщане назад няма.
В ръководните среди на организацията няма единодушно мнение за методите на бъдещите революционни действия. Гоце Делчев е против едно всенародно въстание и настоява борбата да се води чрез терористични действия, които да не засягат населението, а да бъдат съсредоточени върху турските военни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за перманентна революция, като действията се разпрострат във времето. Д-р Христо Татарчев се обявява за класически тип въстание. В крайна сметка всички се обединяват върху компромисния вариант – вместо масово и повсеместно стратегическо надигане е отделено предпочитание на партизанската и четническата тактика.
Непосредствената подготовка за въстанието започва веднага след Солунския конгрес. Нови чети от Княжеството навлизат в Македония. Крилото на Б. Сарафов във ВМОК протяга ръка за сътрудничество. През април 1903 г. групата на т.нар. “гемиджии” взривява във Солунското пристанище френския кораб “Гвадалкивир”. Техните бомби избухват и под сградата на “Банк Отоман”. Бомбени експлозии избухват и в други краища на Солун. Младите патриоти загиват в сражения с полицията. Обстановката е наелектризирана. В този момент на върховно изпитание Вътрешната организация загубва най-талантливия си организатор и стратег. На път за конгреса на Серския революционен окръг на 4 май 1903 г. край с. Баница е убит Гоце Делчев.
При тази крайно неблагоприятна обстановка в началото на май 1903 г. в с. Смилево, Битолско се провежда конгресът на Битолския революционен окръг. Избран е Главен щаб с членове Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев, които имат пълномощията да подготвят и ръководят въстанието. Щабът на Битолския революционен окръг решава въстанието в този район да избухне на 2 август (Илинден).
На 28 юни в местността Петрова нива в Странджа е открит конгресът на Одринския революционен окръг. Тук е избрано и Главното ръководно боево тяло в състав Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Те определят датата на въстанието – 19 август (Преображение).
Поради гибелта на Гоце Делчев предвиденият за Серски революционен окръг конгрес се отлага и се свиква едва на 2 септември (20 август) 1903 г. в с. Пирин, тогава, когато въстанието в другите революционни окръзи върви към своя край. Решава се въстанническите действия в окръга да започнат на 27 септември (Кръстовден) и да се изразят в четнически и подривни действия.
В другите революционни окръзи – Скопски, Солунски и Струмишки не са свикани конгреси и действията на местните комитети са съобразени с общото развитие на въоръженото въстание.
На 2 срещу 3 август (Илинден) 1903 г. първи на въоръжена борба се вдигат селяните от Смилево, където пребивава въстаническият щаб на Битолския окръг и неговият ръководител Даме Груев. Въстанието обхваща районите на Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско, Росенско и Преспанско. Близо 20 000 войници съсредоточава турското правителство към въстаналите селища. В продължение на няколко дни се провеждат наказателни акции, които принуждават въстаниците да се оттеглят в планините и след известно време да се завръщат, сблъсквайки се в периодични сражения с неприятеля. С тази тактика въстаналите българи продължават боевете до октомври.
Изключително висок боен дух проявяват въстаниците от малкия градец Крушево. Временното революционно управление, наречено “Горско Началство”, провъзгласява Крушевската република, просъществувала десетина дни. Под ръководството на Никола Карев в нейната краткотрайна администрация участват представители на всички националности в града. Въстаниците се оттеглят в планините пред настъпващата 10 000 турска войска.
Въстанието в Одринска Тракия пламва според планираната дата – на 19 август 1903 г. Тук въоръжените действия са сравнително масови и отначало носят успех на надигналите се българи. Въстаниците превземат Ахтопол и Василико. Знамето на свободата се развява и над много села. Въстаниците тържествуват в целия район на Странджа и имат намерение да атакуват Малко Търново, но се забавят, което дава възможност на турците да се укрепят. И в Странджанския край, както и в Крушево, е направен републикански експеримент. Няколко свободни общини образуват Странджанската република. В нея се осъшествят колективно управление, колективен труд и колективно разпределение на благата на този труд.
В останалите революционни окръзи (Солунски, Скопски и Струмишки) освободителното движение не се развива като масово въстание. Типични тук са четническите акции. Четите са както местни, така и прииждащи от България, т.е. изпратени от ВМОК. Четническата активност е най-висока в Серския революционен окръг.
Спазвайки плана, на 27 септември четническите отряди прекъсват телеграфните връзки с Неврокоп. Осъществяват се акции в Демирхисарско, Мелнишко, където действат четите на Яне Сандански и Йордан Стоянов. Ген. Иван Цончев и полк. Атанас Янков водят кръвопролитни боеве в местността Гарваница и за кратко превземат гр. Белица. Четата на Радон Тодев пък защитава изтеглящото се към България мирно население. Четнически действия има и в Разложко, но скоро башибозукът извършва истинска сеч над населението.
Турската армия безпощадно смазва Илинденско-Преображенското въстание след като в близо 240 сражения около 25 000 въстаници дават отпор на 300 000 турски войници. Опожарени са 201 села, останали без покрив са 70 000 души, 30 000 поемат пътищата на емиграцията, повече от 5 000 загиват в битките. Френският вестник “Ла Депеш” пише с възхищение: “Българите знаят да побеждават, знаят да умират!”.
Причините за неуспеха на въстанието са много. То не избухва във всички революционни окръзи, като четите и отрядите действат разпокъсано. Липсва достатъчно оръжие. Налице са разногласия в ръководството по отношение на въстаническата стратегия и тактика. Не е избран подходящият международен момент за масова въстаническа акция. Срещу нея се обявяват и Великите сили, подписали Берлинския договор. България е поставена в трудно положение и не може да подкрепи въстаниците срещу Османската империя, която все още разполага със силен военен потенциал.
Илинденско-Преображенското въстание получава най-широк отзвук в Княжество България. В много градове се провеждат митинги в защита на поробените братя в Македония и Одринско. Митингът в Русе, състоял се в началото на септември 1903 г., дори открито призовава да се обяви война на Турция. В София е организирано траурно шествие, на което се носят знамена с имената на изгорелите села във въстаническите райони и портрети на ръководителите на Вътрешната организация. Професорите от Софийския университет Любомир Милетич и Иван Георгиев предприемат обиколки из Европа. Те посещават Париж, Лондон и Петербург и настояват да се въведат реформи във вилаетите на Европейска Турция. Народното събрание гласува кредит от 500 млн. лв. за подпомагане на бежанците от Македония и Одринско.
Въоръжената борба на българите в Македония и Одринско получава широк отзвук и в чужбина. Особено се вълнува общественото мнение в Русия. Тук въстанието е посрещнато с открито вълнение и сим
Дванадесетата руско-турска война (1877-1878 г.) довежда до Освобождението на България и поставя началото на нов етап в историческото развитие на българския народ. Официалното признаване на българската държавност става на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който обаче разпокъсва българската нация на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибунарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия.
Берлинският договор от юли 1878 г. осигурява своеобразно международно признание на Българската държава и българската нация. Но този договор представлява един несправедлив диктат, който жестоко разпокъсва българската нация, задълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос. Същността на този въпрос се състои в десетилетните борби на българите за освобождение и обединение на всички български земи в целокупно отечество.
Решенията на Берлинския конгрес стават повод за сериозно обществено недоволство сред българите, намерило израз в разгърналата се широка петиционна кампания – изпращане на молби, подписки, прошения, декларации до руските власти и правителствата на западните Велики сили. Редом с тези мирни действия през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, което се явява първата въоръжена реакция срещу Берлинския договор. Въстанието е плод на дейността на комитетите “Единство” в Княжество България и Източна Румелия и на единодействието с българите в Македония. Въпреки първоначалните успехи и изграденото ръководство на въстанието, то завършва без успех. Независимо от това, Кресненско-Разложкото въстание остава в българската история като опит за продължение на българската националноосвободителна буржоазнодемократична революция от Възраждането. В новите условия след Освобождението въстанието се явява първата въоръжена проява на движението за национално обединение. След потушаването на въстанието националната енергия на българския народ се пренасочва към съединистко дело.
В края на 70-те и началото на 80-те години на ХIХ в. въпросът за националното обединение на българите се превръща в смисъл и съдържание на политиката на първите правителства на Княжество България и на властите в Източна Румелия. Тази национална политика достига своя връх през 1885 г. с осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Съединисткото движение намира отражение в мемоари, спомени, писма и документи на участниците и дейците на Съединението. В българската историография то е изследвано задълбочено от Андрей Пантев, Елена Стателова, Илчо Димитров, Стайко Трифонов, Дойно Дойнов, Йоно Митев и др.
Възникването на съединисткото дело е пряк резултат от решенията на Берлинския договор и от сложното политическо, етническо и социално положение в Източна Румелия. Както се посочи, Берлинският договор обособява Източна Румелия като област с административна автономия под военната и политическа власт на султана. Територията й е около 33 000 кв. км, а населението й наброява около 816 000 души. Българите имат изключително мнозинство с 573 000 жители. След тях по се нареждат турците, българомохамеданите, гърците, циганите, евреите, арменците и т.н. По етнически състав провинцията си остава типично българска област. Исторически, икономически и духовно тя също е неразривно свързана с останалите български земи. Доказателство за това е фактът, че именно тук протичат едни от най-активните възрожденски процеси и че тук Априлското въстание от 1876 г. е най-масово и героично.
След подписването на Берлинския договор Временното руско управление (ВРУ) предприема активни мерки за изграждане административната уредба на Източна Румелия. Начело на административния апарат в областта е поставен способния и енергичен ген. Аркадий Столипин. Под негово ръководство институциите в Източна Румелия постепенно придобиват български облик чрез замяна на руските представители с местни жители. С цел утвърждаване и укрепване на българското влияние в областта руските власти предприемат енергични действия за създаване на източнорумелийска полиция. Но нейните сили са недостатъчни да се справят с хилядите въоръжени башибозуци, чакащи оттеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. За да се осигури ефективна отбрана на Източна Румелия, са създадени т. нар. “гимнастически дружества”, в които руските офицери обучават мъжкото население да борави с оръжие. Освен това, по настояването на ген. Тотлебен, руският император Александър II се съгласява оръжието, останало след превъоръжаването на руската армия, да бъде предоставено на местното население. Така на населението на Източна Румелия са раздадени 80 000 пушки, а на редица места в областта са изградени складове с оръжия и боеприпаси. Цялата тази операция е поставена под контрола на ген. Скобелев. Така благодарение на действията на руските власти е предотвратена опасността от превръщането на Източна Румелия в турски вилает и областта запазва българския си облик.
Според решенията на Берлинския конгрес Европейска комисия, съставена от представители на Великите сили и Турция, трябва да изработи в тримесечен срок Органически устав на областта. Тя започва работа в Цариград на 18 септември 1878 г., след което на 21 октомври премества седалището си в Пловдив и продължава да работи. В хода на дискусиите възникват сериозни противоречия между руските представители – княз Церетелев и полк. Шепелев, отстояващи българските интереси, и делегатите на Австро-Унгария, Турция и Германия. След продължителни борби на 14 април 1879 г. е приет Органическият устав на Източна Румелия. Неговите принципи до голяма степен повтарят основните решения на Берлинския конгрес за областта.
Съгласно Органическия устав централна фигура в управлението на Източна Румелия заема главният управител (генерал-губернатор), който е “облечен в изпълнителска власт”. Той се назначава от султана, с одобрението на Великите сили, за срок от 5 години и е отговорен за своите действия пред него. Особено внимание в Органическия устав се определя на Областното събрание, чиито състав е определен на 56 души – 36 се избират пряко от народа, 10 влизат по право и 10 се назначават от генерал-губернатора. Областното събрание има законодателни функции – обсъжда и приема законите. Между неговите заседания функциите му се поемат от Постоянен съвет (Сенат), съставен от 10 души, който контролира дейността на администрацията. Начинът на формиране на Областното събрание в Източна Румелия е значително по-консервативен от този на Народното събрание в Княжеството, където всички депутати се избират чрез преки тайни избори от народа.
Ролята на Министерски съвет в областта играе Частният съвет при генерал-губернатора – т. нар. Директорат. Той се състои от 6 директори – двама чужденци и четирима представители на стопански и политически активната буржоазия в Източна Румелия (като Гаврил Кръстевич, Йоаким Груев и др.). Те ръководят отделните ресори на управлението: вътрешните работи, правосъдието, финансите, земеделието, търговията и обществените сгради, народното просвещение, милицията и жандармерията. Пряк помощник и заместник на генерал-губернатора е главният секретар, който е и директор на вътрешните работи. Първи този пост поема Гаврил Кръстевич.
В административно отношение областта се разделя на 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии). За седалища на окръжните центрове са избрани Бургас, Хасково, Сливен, Пловдив, Стара Загора и Пазарджик. Посочените административни единици се оглавяват от окръжни управители (префекти) и околийски началници. По подобие на Постоянния съвет на Областното събрание един главен съвет, съставен от членове по избор, по право и по назначение, се занимава със стопанската дейност и финансовите проблеми на отделните окръзи. От всеки главен съвет се излъчва окръжна комисия, която контролира работата на префекта. Изборни кметове ръководят градските и селските общини. Отделни съвети в градските общини ръководят финансовите и икономическите дела.
Редом с това Източна Румелия получава правото да сформира свои въоръжени сили – източнорумелийска милиция (войска) и жандармерия (полиция). Първоначално в Главия щаб на източнорумелийската армия се назначават само чужденци. Едва през 1883 г. там е изпратен първия български офицер – майор Сава Муткуров.
Органическият устав урежда една йерархически подредена съдебна система: Върховен съд, окръжни, околийски и кметски съдилища. Функционират още административни и духовни съдилища.
Така очертаната уредба на Източна Румелия гарантира равенство между трите основни според Органическия устав народности: българи, турци и гърци. Техните езици са признати за равноправни в администрацията и ежедневното общуване. Според внесената по предложение на руските делегати поправка обаче, за официален език в отделните части на областта се налага езикът на преобладаващата народност. Така българският език се утвърждава като официален в почти цяла Източна Румелия. Също с помощта на ВРУ, етнически доминиращите българи овладяват ключовите позиции в управлението, в милицията и в жандармерията, придавайки своя народностен облик на провицията, която основателна е наречена “Втора България”.
Регламентираното с Органическия устав управление е доста сложно, но то гарантира принципни либерално условия за развитието и напредъка на областта. Създаденото управление осигурява модерното разпределение и баланс на отделните власти, а Органическият устав гарантира свободата на словото, печата, вероизповеданията, сдруженията, събранията и т.н. Основният закон на областта не ограничава свободата на личността, правото на собственост и равенството на всички пред законите.
За първи генерал-губернатор на Източна Румелия е определен Александър Богориди (Алеко паша). Той е роден през 1823 г. в Котел, завършва право в Париж, дълги години работи като турски дипломатически чиновник в чужбина. Новото му назначение го заварва като представител на Високата порта във Виена. Александър Богориди пристига в Пловдив на 15 май и на новия си пост започва да провежда политика на утвърждаване на българския етнически елемент в областта. В символ на тази неговата политика се превръща демонстративната смяна на феса с български калпак още при пристигането му на гарата в Пловдив. Първите негови действия са свръзани със съставянето на Директорат. Гаврил Кръстевич става негов главен секретар и директор на вътрешните работи. Известни български общественици заемат повечето от директорските постове в централното управление. Българи оглавяват ключовите звена и в местната администрация. На проведените на 17 октомври 1879 г. избори за Областно събрание българите имат мнозинство. От избираемите от народа 36 депутати 3 са гърци, 2 – турци, а 31 – българи (безспорно доказателство за етническия облик на Източна Румелия); от общо 56 члена на Областното събрание 44 са българи. В Постоянния съвет и десетте депутати са българи.
Изграждането на уредбата на областта се извършва в сложна икономическа обстановка. И тук, както в Княжеството, аграрният преврат променя системата на земеползване, но за разлика от българските правителства, властите в Източна Румелия принуждават оземлилите се селяни да върнат голяма част от земите на едрите турски земевладелци. Обратното изкупуване на тези земи завършва в началото на 80-те години на ХIХ в., но превръщането на областта в дребностокова се извършва значително по-късно. Същевременно голяма част от традиционните занаяти в областта изживяват упадък поради конкуренцията на по-евтините промишлени западноевропейски стоки и липсата на държавна закрила. Най-силно разорителните процеси обхващат текстилните занаяти. Развитието на промишлеността в Източна Румелия също се осъществява значително по-бавно, отколкото в Княжеството и обхваща предимно преработвателната и текстилната индустрия. Банковото дело в областта също е значително по-ограничено и се осъществява главно чрез земеделските каси и лихварството. Сериозно затруднена е и търговията. Силен възпиращ фактор в тази насока е съществувалата 7 години (до 1884 г.) митническа бариера между Източна Румелия и Княжество България и загубването на големия турски пазар. Не без значение за икономическото развитие на общността са и миграционните процеси – изселване на значително по брой турско население и заселване на българи, дошли от Одринска Тракия.
В тази сложна икономическа ситуация започва политическият живот на Източна Румелия. Още в самото му начало сред обществените дейци в областта възникват сериозни противоречия относно Берлинския договор и се оформят две течения – “умерени” и “крайни”.
Начело на “умерените” застават екзарх Йосиф, Ив. Ев. Гешов и митрополит Панарет. Те са против несправедливите решения на Берлинския договор, но не подкрепят въоръжените форми на борба. “Умерените” са представители на интересите на заможните слоеве сред населението и на църковния клир и се обявяват за изпращане на прошение до Великите сили с цел получаване на отстъпки.
“Крайните” са ръководени от Константин Величков и Димитър Матеевски. Те са носители на революционно-демократичните идеи на Възраждането и се обявяват за радикални мерки в борбата срещу Високата порта и Берлинския диктат.
От тези две течения се оформят и двете основни политически патрии в Източна Румелия – Народна (съединистка) партия и Либерална (казионна) партия. Начело на Народната партия застават Ив. Ев. Гешов, Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Михаил Греков, д-р Георги Хаканов, д-р Христо Стамболски, д-р Георги Янкулов и др. Те изразяват интересите на едрите земевладелци, банкери и търговци в областта, както и на интелигенцията и на част от участниците във възрожденското националнореволюционно движение. Народната партия се обявява за тесни връзки с Русия. Нейните дейци провеждат активна пропаганда за незабавно съединение с помощта на руските власти. Близките отношения с Русия, както и агитацията за незабавно осъществяване на Съединението, спечелват на партията сериозна политическа подкрепа и до 1881 г. тя се ползва със значителна популярност сред населението.
Другата основна партия в Източна Румелия е Либералната. Нейни лидери са непопулярни в миналото личности, обвързани с туркофилска политика – д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Странски, Иван Салабашев, С. Каблешков, Г. Бенев, К. Хаджикалчов и др. Либералите не са против съединението, но смятат, че моментът още не е дошъл. Ползвайки се с подкрепата на Александър Богориди, либералите изразяват интересите на държавните чиновници, на заможните хора и на тези с европейско образование. Основна насока в програмата на Либералната партия е изграждането на Източна Румелия като “чисто българска област”, с което да се ограничи турското влияние в областта. След извършения през 1881 г. държавен преврат в Княжеството Петко Славейков, Петко Каравелов и Захари Стоянов пристигат в Източна Румелия, което укрепва позициите на либералите и обуславя успехите им на изборите през 1881 и 1883 г.
Необходимо е да се подчертае, че Народната и Либералната партия нямат сериозни различия по вътрешнополитическите въпроси. Техните основни противоречия произтичат от позицията им за времето и начина на извършване на съединението. Борбите между двете партии се изострят през 1884 г., когато петгодишният мандат на Александър Богориди като генерал-губернатор на областта изтича. В сложната ситуация Русия успява да наложи на Високата порта своя кандидат Гаврил Кръстевич и той става новия генерал-губернатор на областта.
Гаврил Кръстевич е роден през 1817 или 1820 г. в Котел. Завършва правни науки в Париж. През 1879 г. става главен секретар на Александър Богориди. Гаврил Кръстевич е и виден участник във възрожденското движение за църковно-национална независимост.
В предизборните си борби през 1884 г. и Народната, и Либералната партия използват лозунга за съединение на Източна Румелия с Княжество България. С подкрепата на Г. Кръстевич и с агитацията за незабавни действия в посока на съединението, Народната партия печели изборите през 1884 г. Но когато идва на власт тя обявява моментът за неподходящ, посочвайки сложната международна обстановка. Поради това дейците й са наречени “лъжесъединисти”. Въпреки това обаче в този период е поставено началото на активното съединистко дело.
Развитието на съединисткото движение е сериозно повлияно от фактът, че в Източна Румелия са заложени редица конфликти на етническа и верска основа. Мюсюлманите в областта се ползват със значителни права, което е умело използвано от Високата порта. Турското правителство изпраща в Източна Румелия ходжи и молли, които призовават мюсюлманското население да не се подчинява на новата власт. В тази връзка в Кърджалийско избухва въстание, чиято цел е отцепване на района и присъединяването му към Османската империя. Но Хасковската дружина решително потушава този бунт. Нов проблем за правителството в Пловдив е т. нар. Тъмрашка република – мюсюлманските села по р. Въча отказват да плащат данъци, не се подчиняват на властите в Пловдив и изгонват изпратените от тях държавни чиновници. Тези села се обявяват за независими, но всъщност се намират под силната пропаганда на турското правителство. Тъмрашката република просъществува до началото на 1886 г.
Първата инициативата за предприемане на конкретни стъпки в посока към Съединението идва от Областното събрание в Източна Румелия. Депутатите Константин Величков и Димитър Наумов пристигат в Княжеството с цел координиране на общите действия на съединисткото движение. На 4 май 1880 г. в Сливен е създаден Централен комитет, който изгражда свои организации и съживява дейността на “гимнастическите дружества”.
Редом с това е организирана мисия на Ст. Панаретов с цел проучване позицията на Англия, където на власт идват либералите на У. Гладстон. Но английското правителство се обявява срещу подготвяното съединение на Княжество България и Източна Румелия. На подобна позиция застава и Русия, и другите Велики сили. Не избухва и очакваната война на Гърция и Сърбия срещу Турция.
Правителството на Драган Цанков в Княжество България също се отнася резервирано към съединистката идея. Поради това осъществяването й е отложено.
В периода 1881-1884 г. пропагандата за съединение в Източна Румелия намира израз на страниците на в. “Съединение”. Идеята на съединисткото дело се поддържа от Народната партия в предизборните й борби срещу либералите през 1884 г. В тази връзка дейците на Народната партия Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов организират дипломатическа мисия в Европа с цел защита на съединистката кауза, но действията им не дават резултат.
В началото на 1885 г. Османската империя засилва репресиите над християнското население в европейските си вилаети. Сведенията за терор над българите дават тласък на съединисткото движение в Княжество България, начело на което застават Димитър Ризов, Димитър Петков и Коста Паница. В много градове на страната възникват т. нар. македонски комитети, чиято цел е освобождението на Македония и присъедияването й към България.
Нов етап в съединисткото дело започва на 10 февруари 1885 г., когато в Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Негов претседател е Захари Стоянов – виден български революционер, публицист и историограф на националноосвободителното ни движение, току-що издал първи том на “Записки по българските въстания”. Секретар на БТЦРК е Иван Андонов. Под председателството на З. Стоянов комитетът приема свои Програма и Устав. Според програмата на БТЦРК негова освовна цел е освобождение и обединение на българския народ чрез съвместни действия на север и юг от Стара планина. Като основен път за обединение се посочва възрожденската идея за “революция морална и с оръжие”. Поставен е и въпросът за “балканска федерация”. Всички това доказва идейната близост между новосформирания комитет и възрожденския БРЦК в Букурещ. В същото време уставът на БТЦРК предвижда освен централен комитет в Пловдив, да се изградят и местни комитети в Пажарджик, Станимака, Хасково и др., което показва, че БТЦРК е своеобразен продължител на делото на ВРО и Васил Левски.
Началният етап от дейността на БТЦРК продължава от февруари до края на юли 1885 г. През този период общественото мнение в Източна Румелия се намира под силното влияние на статиите на З. Стоянов, публикувани във в. “Борба”. Вестникът дори чертае планове за въоръжени акции и сваляне на правителството в Пловдив. Освен това БТЦРК предприема активни действия за разширяване базата на съединисткото дело: организират се тържества по случай бележити дати – годишнини от гибелта на Хаджи-Димитровата чета и от смъртта на Хр. Ботев, установяват се контакти с дейци на македонските комитети в Княжеството; съставени са “възвания”, най-известно от които е това на Илия Куртев, призоваващо за въстание в Македония; организират се митинги; подпомагат се българските чети в Македония. Преломен момент в дейността на БТЦРК и в развитието на съединисткото дело е заседанието на комитета на 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере. На него е избран нов състав на БТЦРК: Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, както и дошлите от Княжеството Димитър Ризов и Коста Паница. Делегатите на събранието вземат решението Съединението да се осъществи само между Княжество България и Източна Румелия. Тази позиция – плод на политическия реализъм – е продиктувана от очакваното сериозно противодействие от страна на балканските държави и Великите сили при евентуални действия в Македония. Освен това се взема решение Съединението да бъде извършено под скиптъра на българския княз, за да се демонстрира общобългарската същност на акцията.
Подготвяното съединение се посреща по различен начин от дейците на Либералната и Народната партия в Източна Румелия. Либералната партия променя своята позиция спрямо съединисткото движение и решава да подкрепи БТЦРК с убеждението, че така може да възстанови авторитета си и да се върне на власт. Народната партия пък се обявява против Съединението, защото смята, че без подкрепата на Русия то е обречено на неуспех. Особено значима е и позицията на княз Батенберг. Съединисткото дело е в синхрон с неговите политически интереси. Вземайки предвид нестабилните си политически позиции в България след провала на режима на пълномощията, острите критики от страна на крайните русофили и влошените взаимоотношения с Русия, Батенберг разбира, че за да оцеле в българския политически живот, трябва да подкрепи разгърналото се патриотично движение. БТЦРК също се нуждае от помощта на българския княз. В тази връзка Сава Муткуров и Димитър Ризов пристигат в Княжеството, за да съгласуват общите действия и плана на акцията.
Но развоят на събитията значително променя предварителния план. На 2 септември 1885 г. избухва въстание в Панагюрище. Под празничния звън на камбаните събралите се около 2000 души скандират “Долу Румелия! Да живее Съединението!”. През следващите дни избухва въстание и в други селища, между които с. Голямо Конаре, начело с Продан Тишков (Чардафон Велики). Скоро пловдивският префект П. Димитров е арестуван. Под напора на събитията в провинцията БТЦРК решава да предприеме конкретни действия. За това съдейства и подготвяното учение на резервистите (запасни войници) начело с Даниел Николаев.
Така на 6 септември 1885 г. вечерта източнорумелийските отряди, командвани от Даниел Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на генерал-губернатора. Въпреки че е предизвестен за тази акция Гаврил Кръстевич не се възползва от правото си да повика турски гарнизони в областта, постъпвайки не като турски чиновник, а като български патриот. За това свидетелстват и думите му: “И аз съм българин! И аз съм за Съединението!”. В Пловдив пред населението и войската е прочетена прокламация, съставена от Захари Стоянов. Създадено е и временно правителство, начело с д-р Георги Странски, в което за главнокомандващ е определен Даниел Николаев. В същото време е обявена мобилизация на населението, с помощта на руски офицери е съставен план и започва подготовка за евентуална война срещу Турция. Редом с това от околните селища в Пловдив пристигат въоръжени отряди, които подкрепят Съединението и се готвят за неговата защита.
Още на 6 септември 1885 г. Временното правителство изпраща телеграма до княз Батенберг, в която настоява той да признае Съединението. На 8 септември 1885 г., изчаквайки развоя на събитията при провеждащите военни учения свои войски в Търново, княз Батенберг обявява, че приема Съединението. На следващия ден, 9 септември 1885 г., придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, тържествено посрещан в селищата през които преминава, княз Батенберг пристига в Пловдив.
Така извършеното Съединение се очертава като общобългарско самостоятелно дело. След съединението България се превръща в една от най-големите и силни държави на Балканите. Редом с това се увеличават възможностите й да оказва по-ефективна материална, дипломатическа и политическа подкрепа на българите, останали под чужда власт. Възникват условия за ускорено социално-икономическо и културно-духовно развитие на Българската държава.
Съединенето предизвиква всенароден ентусиазъм сред българското население, но като нарушение на Берлинския договор става повод за остро международно недоволство.
Още през 1881 г. Германия, Австро-Унгария и Русия възстановяват Съюза на тримата императори. В тайната конвенция към договора те декларират, че няма да възпрепятстват евентуално обединение на Северна и Южна България в границите, определени от Берлинския договор. Но трите държави се обявяват срещу правото на България да присъедини съседна турска провинция, “особено Македония”. Редом с това Русия се задължава да признае анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Тъй като Съединението предшества тази анексия, то предизвиква сериозно недоволство.
При тези условия се очаква, че Русия ще подкрепи акта от 6 септември 1885 г. Но воден от личната си ненавист към Батенберг руският император Александър III се обявява против Съединението. Неговата позиция е продиктувана и от факта, че то е извършено без знанието на Русия. Поради това Александър IIІ нарежда изтегляне на руските офицери от войските в Княжеството и в Източна Румелия, както и на военния министър от кабинета на Петко Каравелов, и призовава за свикване на международна конференция, която да осъди извършеното нарушение на Берлинския договор. Тази позиция се оценява като сериозна грешка на руската дипломация в отношенията й с България.
Друга велика сила – Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя своето поведение в зависимост от дейсвията на руското правителство. Предполагайки че Съединението е подстрекавано от Русия, Англия не подкрепя българската акция. В тази връзка лорд Солсбъри изпраща нота до Германия и Италия за предприемане на общи наказателни мерки срещу извършеното Съединение. Но след като руският император отказва да подкрепи акта от 6 септември 1885 г. английското правителство променя своята позиция. Възползвайки се от възможността да намали руското влияние в България, Англия подкрепя Съединението.
В тази обстановка Франция се обявява за обща акция на Великите сили, като призовава балканските съседи на България да се въздържат от враждебни действия. Германия от своя страна подкрепя руската инициатива за свикване на междунарона конференция.
Особено важна е позицията на Австро-Унгария. През 1881 г. тя сключва таен договор със Сърбия, с който й гарантира подкрепата си за разширяване на южната сръбска граница. Така Австро-Унгария се опитва да неутрализира руското влияние в Сърбия.
В тази тежка за българския народ международна обстановка Сърбия и Гърция също се обявяват против Съединението. Тяхната позиция е продиктувана от страха им от голяма, силна и обединена българска държава, която евентуално може да обърне вниманието си и към Македония. Турция пък заявява на великите сили, че си запазва правото да възстанови статуквото чрез употреба на военна сила.
Опасните намерения на българските съседи са временно неутрализирани от активизирането на европейската дипломация. За да преодолее международната изолация, през втората половина на 1885 г. България разгръща широка дипломатическа офанзива. Българска делегация, начело с митрополит Климент, води разговори с руския император Александър III. От Русия Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а българският дипломатически представител в Букурещ посещава Виена. Междувременно делегация от Източна Румелия – д-р Стоян Чомаков и Иван Хаджипетров посещават турската столица. При тези условия на 24 октомври 1885 г. в Цариград започва конференция, която трябва да реши съдбата на Съединението. Нейната работа обаче е прекъсната от започналата на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война (2 ноември – 7 декември 1885 г.).
Причините, поради които Сърбия обявява война на България, са страхът от обединената и силна българска държава, както и сръбските териториални претенции в Радомирско, Видинско и Трънско. Не без значение е и непопулярната политика на крал Милан в Сърбия.
Сърбия започва войната с 60-хилядна армия, добре организирана и въоръжена с модерно оръжие, благодарение на отпуснатия й от Австро-Унгария заем. Ръководната тактика на сръбската армия, командвана от генерали с боен опит в две войни срещу Турция, са действията с изненада. Крал Милан разделя своите войски на две части. Стратегическата сръбска задача във войната се отрежда на Нишавската армия – тя трябва да настъпи на изток, да превземе София и да разбие на части идващите от южната граница български войски. Спомагателна роля във военните действия има Тимошката армия. Нейната задача е да превземе Видин и да овладее Северозападна България.
В началото на войната българската армия възлиза на 54 000 души. Тя също е разделена на две части: Западен корпус, начело с майор Атанас Гуджев и Източен корпус, командван от майор Даниел Николаев. Сформиран е и северозападен отряд, начело с Атанас Узунов. За участие във войната се подготвят и редица нестроеви части – опълченци, хиляди доброволци, полиция. Поради липсата на достатъчно висши български офицери и при наличието на най-висок ранг в българската армия “майор” Сръбско-българската война от 1885 г. е известна като “война на капитаните срещу генералите”. В нейното намечерие българската армия няма достатъчно боен опит, а голяма част от нея е разположена на южната ни граница, очаквайка нападение от Турция.
Още в първите дни на своето настъпление сърбите са спрени от малобройните български части по западната граница. В хода на сръбското напредване, на 3 ноември 1885 г., е свикан Коронен съвет, на който се обсъжда въпросът къде да се даде решително сражение на сърбите. Княз Батенберг предлага българските войски да заемат позиции при Вакарел, като по този начин ще бъде предотвратена възможността българските войни, идващи от южната ни граница, да бъдат разбивани на части от сърбите. Но това предложение има и сериозен недостатък – така София би се предала без бой. Поради това надделява становището на командира на артилерията Олимпи Панов, който смята, че решителното българо-сръбско сражение трябва да се състои на Сливнишките възвишения пред столицата.
Започната война със Сърбия е посрещната с всенароден ентусиазъм и патриотизъм. За българите тя е война в защита на Съединението. От доброволците-ученици Генералният щаб на българската армия създава Ученически батальон. Сформиран е и Студентски легион, както и Доброволчески батаьон от четници и бежанци от Македония.
Решителни за развоя на войната са тридневните боеве при Сливница – 5-7 ноември 1885 г. От основно значение за българските действия е преходът на българските войски от южната ни граница още преди началото на решителните сражения. От Пловдив до Саранбей българските войни са превозени с влак, след което продължават предвижването си пеш под непрестанните зимни бури и тежки виелици. Издръжливостта и героизмът на българският войник надминават всички очаквания. Частите от южната граница извършват безпримерен поход до София, където са посрещнати тържествено от министър-председателя Петко Каравелов. Той ги изпраща в последствие по шосето за Сливница. Достигнали до бойното поле, те веднага се хвърлят в сраженията. На 5 ноември започват ожесточени и тежки боеве. Още този ден родмистър Атанас Бендерев, командир на северния сектор на позицията, хвърля своя отряд в стремително преследване и разбива сърбите при Мека цръв. На 6 ноевмри боевете се водят с променлив успех. Кап. Зафиров отблъсква сърбите при Комшица, което внася смут в сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и се установява в Пирот. В същото време Моравската дивизия заплашва да нанесе съкрушителен удар върху българския фланг. На тази многобройна сръбска сила – 8000 души – българско главно командване поставя отряда на кап. Стоян Кисьов, наброяващ около 2500 души. Той е разбит при Брезник, но успява да спре сръбското настъпление с един ден, което се оказва от решаващо значение. На 7 ноември сърбите са разбити при височините Три уши и след кръвопролитни сражения са принудени да отстъпят. На южния сектор на позицията новосформираният отряд на кап. Стоян Попов разбива Моравската дивизия при Гургулят. Така Сливница е спасена. Героизмът на нейните защитници е възпят от Иван Вазов в стихотворението “Новото гробище над Сливница”.
През следващите дни българите постигат значителни успехи. На 10 ноември е превзет Драгоман, а не след дълго пада и Цариброд. Крал Милан отчаяно моли европейските държави да спрат българското напредване и заповядва на войските си да защитават Пирот. На състоялите се тук на 14 и 15 ноември сражения сърбите са разгромени и се оказват неподготвени да спрат по-нататъшното българско настъпление.
Докато България и Сърбия водят тежка битка при Сливница, незначителният отряд на Ат. Узунов смело отблъсква сръбското напредване в северозападна България. Със своите енергични и неочаквани действия българската войска внася смут в сръбското военно командване. Сърбите са разбити при Белоградчик и едва на 9 ноември обсаждат Видин, но не успяват да го превземат поради героичната отбрана на неговите защитници.
Така Сърбия е изправена пред пълен разгром. За да не допусне по-нататъшно българско настъпление, дипломатически представител на Австро-Унгария в Белград на 16 ноември 1885 г. посещава Главната квартира на българската армия и иска незабавно прекратяване на бойните действия. В противен случай той заплашва, че българите ще срещнат отпора на австрийските войски.
Така на 7 декември 1885 г. е сключено примирие между България и Сърбия. Окончателният мирен договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ и с него се възстановява положението от преди войната.
След българската победа във войната Цариградската конференция се опитва да намери начин за признаване на Съединението. По внушение на Англия Високата порта търси сближение с българските власти и след продължителни преговори на 20 януари 1886 г. е сключено споразумание. То предвижда: княз Батенберг да бъде назначен за генерал-гулернатор на Източна Румелия за срок от 5 години; сливане на администрацията и войската на Княжество България и Източна Румелия; оказване на отбранителна помощ при необходимост. Освен това България се задължава да отст
Идеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция. Най-важният от тях е създаването на Българската екзархия през 1870 г.
Кулминация на усилията на възрожденските българи за извоюване на държавна независимост е Априлското въстание от 1876 г. Опитът за самостоятелно освобождение обаче завършва без успех. Същевременно Априлското въстание изиграва изключителна роля за по-нататъшния развой на Източната криза (1875-1878 г.). Голямата жестокост, с която турците потушават въстанието предизвиква възмущението на цялата европейска общественост. Принудени от общественото мнение, правителствата на Великите сили и най-вече на Русия се намесват открито в Източнвата криза. След неуспеха на опитите за нейното мирно разрешаване, единствен възможен за Русия изход остава войната с Турция. Така в резултат на 12-тата руско-турска война (1877-1878 г.) и сключените след нея Санстефански (19 февруари/3 март 1878 г.) и Берлински (1/13 юли 1878 г.) договори се полага началото на Третата Българска държава.
Първите стъпки в нейното развитие са обект на особен интерес от страна на българската историография. Още през 1910 г. излиза първи том на “Строители на съвременна България” от Симеон Радев, посветен изцяло на възстановяването и уредбата на Българското княжество по времето на Александър Батемберг. На Временното руско управление е посветена едноименната монография на Горан Тодоров. Съпротивата срещу Берлинския договор и Кресненско-Разложкото въстание е изследвано от Дойно Дойнов и патриарх Кирил. Основни са също трудовете на Евлоги Бужашки, Мария Манолова, Зина Маркова, Елена Стателова, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Стойко Трифонов и др.
По силата на Санстефанския договор България се създава като автономно, трибутарно спрямо Османската империя Княжество със собствено правителство и войска. Границите му обхващат цяла Северна България без Северна Добруджа, Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, Македония без Солунската област и Халкидическия п-в – общо 170 000 кв. км. Договорът предвижда руски войски да останат в страната за срок от 2 години. Заради участието си във войната Румъния получава Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко и част от Пиротско. Южна Бесарабия се предава на Русия.
В общи линии Санстефанският договор отговаря на етническите и исторически права на балканските народи. Но за руската дипломация е пределно ясно, че този договор няма реална стойност. Русия няколко пъти поема обещания пред Англия и Австро-Унгария (преди и по време на войната), че промените в Европейския югоизток ще бъдат одобрени от всички европейски сили. Не случайно договорът от Сан Стефано има “прелиминарен” характер, ясно фиксиран в самия текст.
След сключването на този договор Русия започва поредица от тайни и явни преговори с Англия, Австро-Унгария и Германия относно свикването на конгрес на Великите сили. Такъв се провежда от 1/13 юни до 1/13 юли 1878 г. в Берлин под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк. В неговата работа участват представители на шестте Велики сили, Турция, а също и на Румъния, Сърбия и Черна гора. Окончателните решения обаче се вземат само от Великите сили.
Берлинският договор напълно прекроява границите на Балканите и България, очертани в Сан Стефано. Според него територията на Княжество България включва само Северна България и Софийският санджак – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. Изработването на Органическия му устав е представено на “българските първенци”, но изборът на княз трябва да бъде потвърден от Великите сили. Княжеството се задължава да носи бремето на всички търговски договори, сключени от Империята дотогава. Срокът на пребиваване на руски войски Българската държава е определен на 9 месеца.
На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия. Турция признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора.
С тези си решения Берлинският конгрес официално бележи възстановяването на Българската държава. Но във финалната развръзка на Източната криза българската кауза става напълно подвластна на волята на Великите сили, на техните глобални интереси и противоречия. Именно поради това Берлинският договор на практика обезмисля дълголетните политически борби на възрожденските българи, като разкъсва на пет части българското етническо пространство.
Въпреки това, с цената на кръвта на хиляди руски войници и български опълченци, част от българската нация получава възможност за свободно и независимо развитие. Създават се реални предпоставки за приобщаване на българите към модерния европейски свят и за изграждане на една нова, демократична и отговаряща на духа на времето държавна уредба.
Освобождението на България от руската армия предопределя активното политическо и административно присъствие на Русия в българските земи в периода от лятото на 1877 г. до май 1879 г. Това присъствие се разгръща в система от институции и начинания и остава известно в историческата наука като Временно руско управление (ВРУ). То се реализира в четири основни етапа: подготвителен (ноември 1876 – април 1877 г.), военно-временен (април 1877 – февруари 1878 г.), мирно-временен (март – юни 1878 г.) и заключителен (юли 1878 – май 1879 г.).
Още през есента на 1876 г. руското правителство разбира, че при евентуално руско-турска война е необходимо да се осигури ефективно управление на освободените български територии. Така първият (подготвителен) етап на ВРУ започва през ноември 1876 г., когато към руската армия се създава “Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. Тя се ръководи от опитния администратор княз Владимир Черказки. “Канцеларията” привлича за съветници авторитетни и образовани българи като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф. Марин Дринов, Тодор Икономов, както и руски общественици като Сергей Лукиянов и ген. Дмитрий Анунчин.
Първоначално “Канцеларията” започва да събира разностранна информация за българското общество: историческа, културна, стопанска, етнологическа и т.н. Върху основата на натрупаните сведения се обсъждат различни идеи за бъдещата държавна уредба на България. Княз Черказки и неговите сътрудници изготвят различни нормативни актове за местното и централното управление и започват да ангажират руснаци и българи (най-вече от средите на “старите”) за бъдещи административни кадри.
Военновременният етап на ВРУ започва с активните руски действия на Балканите (юни 1877 г.) и завършва с подписването на Санстефанския мирен договор. През този етап започва и фактическото изграждане на българската държавна уредба. Неговата цел е изграждането на административни, финанстови, съдебни и полицейски органи в новоосвободените земи. До края на войната са създадени 8 губернии и 56 окръга. За губернатори се назначават руски висши офицери, а губернатор на Свищовската губерния става Найден Геров. Повечето от вицегубернаторите са българи. Руската армия има твърдото намерение да привлича българското население в управлението на държавата. Така от заетите общо 3000 места в административните структури само 250 са руски.
Основна грижа на “Канцеларията” е изграждането на местна власт. Княз Черказки се съобразява с възрожденските демократични български традиции и затова създадените съвети за местно управление и съдебен контрол са изборни. Същевременно княз Черказки проявява предпочитание към учатие на по-заможни българи в тези органи. Под ръководството на “Канцеларията” по места се формира полицейска стража. Като цяло административната дейност на “Канцеларията” е подчинена на създадени от нея “Временни правила”.
През военно-временния етап на ВРУ са ликвидирани някои турски данъци, с което се облекчава положението на българите. На мястото на “десятъка” е въведен поземлен данък. Премахната е порочната система за откупуване на данъците. В селищата се установява ред и гражданска дисциплина. Започват да функционират първите пощенски станции. Налагат се правила, отговарящи на демократичните тъждения на възрожденския българин, съобразени и с руското законодателство, и с някои модели на модерното европейско административно устройство.
Хронологическите граници на мирновременния етап на ВРУ са от сключването на договора от Сан Стефано до сключването на Берлинския договор. В деня на подписването на Санстефанския мир тежко болният княз Черказки умира.
Скоро след това “Канцеларията” е закрита. Управлението на българските земи е поверено на специален руски императорски комисар с широки правомощия. За такъв е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който заема длъжността си през май 1878 г. Той започва да управлява с помощта на Съвет на императорския комисар (Централно управление) със седем Отдела (министрества). В този Съвет участва и Марин Дринов като ръководител на Отдела на просвещението. Седалището на княз Дондуков символично се премества от Търново в Пловдив. През този етап на ВРУ се ускорява изграждането на централните и местните органи на управление. Постепенно руснаците започват да отстъпват местата си на български чиновници. На различни длъжности са назначени над 2000 българи.
Особено внимание е обърнато на въпроса за създаване на българска армия. Нейните основи се полагат на 31 март 1878 г. с формирането на българска “Земска войска”. За около година военно обучение преминават около 30 000 българи.
През мирновременния етап на ВРУ основно се реформира данъчната система. Току-що изградените органи на властта се разширяват, доусъвършенстват и укрепват. Даден е тласък на търговията – вътрешна и външна. Губернските, окръжните и селските съдилища се попълват с български кадри. Този епат на ВРУ е най-съзидателният.
Заключителният етап на ВРУ протича от сключването на Берлинския договор до май 1879 г. Дейността на княз Дондуков е съобразена с намаления срок на пребиваване на руски войски в Княжеството от 2 години на 9 месеца. През този етап се доизграждат всички административни звена на държавния организъм. Изграденият през предишния етап Съвет на императорския ковисар напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. Седалището на княз Дондуков се премества от Пловдив в София.
Руските власти обръщат особено внимание на териториите, които според Берлинския договор трябва да образуват провинцията Източна Румелия. Там българите застават начело на всички звена на административните структури. Под ръководството на ген. Аркадий Столипин руски офицери подготвят населението за военна защита при евентуално навлизане на турски части (както предвижда Берлинският диктат). Българите са снабдени с голямо количество оръжие.
ВРУ полага усилия и за успешното развитие на българската икономика. През май 1879 г. е открита Българската народна банка с капитал от няколко милиона лева. Руските власти подпомагат завземането на земите на избягалите турски чифликчии от страна на българските селяни, които започват да развиват активно селскостопанско производство.
На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище. През пролетта на 1880 г. завършва и първият випуск офицери за българската армия. Успоредно с войската се изгражда и професионална полиция.
По инициатива на Марин Дринов е проведена реформа и в учебното дело. Училищата се поставят под единно управление и учебни планове, назначават се училищни инспектори, доосвобожденската училищна мрежа се възстановява почти навсякъде, а се откриват и нови гимназии. Броят на учениците значително нараства. През януари 1879 г. е открита и Народната библиотека, а след нея възникват много нови читалища и библиотеки в отделни селища.
Княз Дондуков обръща специално внимание на българските църкви, като им отпуска значителни средства за възстановяване на щетите, нанесени им по време на Априлското въстание и за тяхното по-нататъшно поддържане. Премахнат е и тежкият данък “владичина”. Не е подминато и медицинското дело – откриват се няколко болници и аптеки, които трябва да осигурят здравеопазването на населението.
Проф. Милчо Лалков определя историческата оценка на ВРУ като “трайно положителна”. Отношенията между освободители и освободени не се изкористяват; напротив – руската администрация в България добронамерено подготвя българите за самостоятелното им държавно съществуване. ВРУ гарантира независимостта на Княжеството, въпреки васалното му положение спрямо Високата порта. Руснаците правят всичко възможно за запазване на бълграския характер на Източна Румелия. Руските власти създават условия за окончателното ликвидиране на турския феодализъм и превръщането на България в буржоазно-демократична държава.
Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват българската нация и оставят извън границите на Княжеството близо 150 000 кв. км, населени с близо 2,5 милиона българи. По време на Възраждането българската нация има най-глям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава. Страданията и разочарованието на българите, останали под робство, се оказва силен морален фактор, който обединява поданиците на Княжество България в благородната амбиция за постигане на национално обединение. Несправедливият диктат от Берлин покрусява не само възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединила в своите граници всички българи. Той поставя след себе си унижението на васалната зависимост, обвързала Третата българска държава със султана. Върху нея се стоварват всички финансови и икономически задължения, които Османската империя изпълнява от столетия по силата на неравноправните капитулационни договори със западноевропейските държави. В Княжество България продължава да действа и остарялата турска митническа система, която дава сериозни преимущества на чуждите търговци.
Ето защо борбата срещу Берлинския договор се превръща бързо в общонационално дело, в справедлива кауза за всеки родолюбив българин. Още след подписването на Санстефанския договор, когато пламва надеждата за голяма и свободна България, сред населението започва широка петиционна кампания за неговото ускорено осъществяване. Особено дейни в изпращането на изложения, писма и петиции до европейските столици са македонските и тракийските българи под ръководството на Кузман Шапкарев и Методи Кусев. Останалите извън Санстефанска България българи в Пиротско и Одринска Тракия остро протестират пред ВРУ в България.
Общонационалното единство с особена сила проличава в т. нар. Сенклеров бунт от пролетта на 1878 г. Бившият английски консул във Варна Сенклер вдига на бунт част от мюсюлманското население в Родопите. Към метежа се присъединяват остатъци от турските войски и черкезки банди. Сенклер цели да дискредитира пред западната общественост освободителната мисия на Русия и да предизвика оставането на Хасковско и Харманлийско в османските граници (Санстефанският договор им отрежда място в българските гранични предели). Въстанието е потушено от руските сили и с активната подкрепа на родопските българи, сред които с четата си се отличава войвода Петко Киряков.
Катастрофалните за българите решения на Берлинския договор предизвикват всенародно недоволство. Отново се надига широка протестна петиционна кампания. По-активно настроените българи не се задоволяват с писмени протести и решават да продължат националоносвободителната борба от епохата на Възраждането. Тя се организира посредством комитетите “Единство”. Инициатори за създаването на такива комитети са най-често участници в национал-революционното движение, но също и висши духовници и имотни българи. Още през юли 1878 г. Димитър Матеевски създава в Пловдив Таен комитет, който през октомври 1878 г. се преустройва в комитет “Единство”. Първият комитет “Единство” се създава на 29 август 1878 г. в Търново. Негови учредители са Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Хр. Караминков, Георги Живков, архимандрит Стефан и др. Тяхната идея е една: въоръжена борба срещу решенията на Берлинския договор и постигане на национално обединение. За кратко време комитети “Единство” възникват из цялото Княжество – Русе, Габрово, Ловеч, Горна Оряховица, Разград и др., като за централен се определя Софийският.
Комитети “Единство” възникват и на много места в Източна Румелия, където активна организаторска работа извършват Димитър Матеевски и Иван Андонов. В Пловдив се създава Централен комитет, начело на който за кратко време стои екзарх Йосиф I. Комитетите “Единство” в Източна Румелия обединяват усилията на българите за отстояване на реалната автономия на областта, а не превръщането й в турска провинция. Затова Марин Дринов и Ив. Ев. Гешов изработват “Мемоар” до Великите сили, в който заявяват, че ако Портата изпрати гарнизон в Източна Румелия, то българите “ще отговорят на насилието с насилие”. Делегация в състав Григор Начович, Димитър Греков и Тодор Икономов го връчва на посланиците на Великите сили в Цариград. Започва и подготовката за въоръжен отпор. Възникват “гимнастико-стрелкови” дружества, в които руски офицери въоръжават и обучават на военно дело всички боеспособни българи. Българите от Източна Румелия демонстрират непоколебим дух да се жертват за свободата на отечеството. В крайна сметка в областта не се изпращат турски войски.
Борбата срещу Берлинския договор према най-остри форми в Македония. Предвиждащите реформи в Македония членове 23 и 62 от Берлинския договор никога не влизат в сила. Непосредствено след войната турските власти ликвидират в тези земи някои от привилегиите на българите, извоювани през Възраждането. Зачестяват посегателствата върху българските училища, църкви и общини, които губят своята относителна самостоятелност. Подложени на грабеж и терор, голяма част от македонските българи виждат спасение единствено във въоръжената борба.
Решението за въстание в Македония е взето, когато в Кюстендил пристига бившият охридски митрополит Натанаил – виден обществен деец от годините на Възраждането, съратник на Раковски и Левски. Натанаил Охридски търси съдействието на славянофилските кръгове в Русия и на комитетите “Единство” в Източна Румелия. Софийският комитет изпраща в Кюстендилско две чети от руски доброволци под ръководството на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.
На 8 септември 1878 г. в Рилския манастир инициаторите на въстанието организират събрание. Присъстват Натанаил Охридски, руски представители, местни дейци като Димитър Попгеоргиев, Ильо Марков и Михаил Сарафов от търновския комитет “Единство”. Те създават въстанически щаб и изработват началния план на въстанието. Привлечени са няколко действащи в Македония чети. Организационната подготовка се съсредоточава най-вече в районите на Пирин и Рила, а в другите райони на Македония спорадично действат отделни чети.
Ръководен въстанически център обаче не се оформя. Липсва ясна и отчетлива програма, както и здрава организация между всички въстанически ядра в Македония. В хода на подготовката на въстанието възникват и противоречия между Натанаил Охридски и Стефан Стамболов относно въстаническата стратегия: Натанаил е привърженик на четническата тактика, а Стамболов настоява за повсеместно въстание.
Въпреки това на 5 октомври 1878 г. въстанието избухва и въстаниците бързо овладяват Кресна. По време на първите боеве се формира и въстаническо ръководство. За “атаман” е определен Адам Калмиков, началник на въстаническия щаб става Д. Попгеоргиев, а главен войвода – Стоян Карастоилов. През есента на 1878 г. въстанието се развива успешно. Освободено е почти цялото поречие на р. Струма, а през ноемри 1878 г. са овладени Разлог и Петрич.
С настъпването на зимата обаче се проявяват и слабите страни на въстанието. Комитетите “Единство” все по-трудно осигурявант снабдяването с оръжие и боеприпаси. ВРУ в България се дистаницира от въстанието, тъй като Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Сред ръководителите на въстанието се задълбочават разногласията, свързани с неговата стратегия. Софийският комитет “Единство” настоява за бързи действия, за да се предизвика намесата на Великите сили. Въстаническият щаб, начело с Димитър Попгерогиев счита, че е необходимо да се водят планомерни действия, а въстанието да се разшири едва след като се укрепят освободените селища. В разприте между въстаническите ръководители загива Стоян Карастоилов, а Димитър Попгеоргиев губи ръководния си пост.
Въстаническите редици постепенно отслабват и въстанието е окончателно потушено от турските войски през май 1879 г. Суровите репресии не прекършват обаче волята на останалите в Османската империя българи. Те вярват, че Европа е разбрала и е оценила по достойнство тяхната героична решимост да се борят срещу несправедливия Берлински договор. Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското националноосвободително движение от епохата на Възраждането. То се явява първият опит на българите да постигнат след 1878 г. националното си обединение със силата на оръжието.
Берлинският договор само най-общо определя държавното устройство на Княжеството като конституционна монархия. Според него ВРУ трябва да подготви Учредително събрание от “български първенци”, които да приемат Органическия устав на Княжеството. Намесата на Петербург в неговото изработване се ограничава с подготвения за обсъждане проект на руския юрист Сергей Лукиянов (началник на Съдебния отдел в Съвета на княз Дондуков). През септември-октомври 1878 г. Лукиянов изработва този проект, като се допитва до видни български общественици, предимно от кръга на “старите”. Този първи вариант за българския Органически устав има консервативен характер: князът разполага с голяма власт, предвижда се съществуването на Държавен съвет, в Народното събрание влизат депутати по право, назначени от княза и избрани от народа.
През декември 1878 г. проектът на Лукиянов е представен пред руското правителство, което внася значителни поправки в демократичен дух – разширяват се правата на парламента, гарантира се свободата на словото и сдруженията и т.н. Тези промени, осъществени от правителството на една абсолютна монархия, изразяват желанието на руската власт да закрепи своя ореол на освободителка пред българите, като им обезпечи демократични права. Същевременно руското правителство се страхува от прекомерно засилване на монархическия институт в България, което би създало проблеми, ако князът е с прозападна ориентация. По този начин руснаците целят и да дадат отговор на западната общественост, която ги обвинява, че целят да превърнат България в руска провинция. С оглед на това княз Дондуков получава инструкции да гарантира пълна свобода на Учредителното събрание при обсъждането и приемането на Органическия устав на Княжеството.
На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново се открива Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 души. Пряко от народа са избрани 88, 117 стават депутати по право, 19 са назначени от княз Дондуков, а 5 са представители на организации и дружества.
Събранието е открито с реч на княз Дондуков. Той ясно заявява, че предложеният конституционен проект е само “програма за улеснение” и че крайният избор “принадлежи Вам и единствено Вам”. След това княз Дондуков напуска Търново, защото не иска да дава повод на западните държави и Турция да го обвинят, че оказва натиска върху депутатите.
Решенията на Берлинския конгрес се превръщат в първостепен проблем пред народните представители. Повече от месец след официалното откриване на Народното събрание депутатите обсъждат националния въпрос. Силно влияние върху тях оказват “депутатите-сираци” от Македония, Одринско и Източна Румелия. Оформат се две основни концепции за действие. “Умерените” (Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.) настояват Учредителното събрание да започне своята работа. “Крайните” (Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков, Стефан Стамболов) считат, че трябва да се отложи приемането на Органическия устав, докато не се реши “общонационалния въпрос”.
Позицията на “клайните” обаче няма никакви реални шансове за успех. Берлинският договор е гарантиран от подписите на всички Велики сили. Пред безпощадната действителност и под натиска на Русия Учредителното събрание се заема с основната си задача – създаване на Органически устав. (Все пак е гласуван един протестен “Мемоар” до Великите сили).
Раждането на Конституцията е съпътствано от остра идейна борба между представителите на двете основни политически движения в Учредителното събрание – либерално и консервативно. Корените на това разделение се крият в особеностите на българското възрожденско общество, разделено в политически аспект на “млади” и “стари”. “Младите” се трансформират в либерали, а “старите” – в консерватори.
Либералите произхождат от огромната дребнособстевническа маса на българското възрожденско общество. С конституционните си идеи те изразяват интересите на селяните и градските дребни стокопроизводители. Либералите пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже и се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Либералите вярват в политическите качества на българина и смятат, че нацията маже самостоятелно да изгради своята държава. Те настояват за еднокамарен парламент, пред който да отговаря всяко правителство. Демократичните възгледи на либералите проличават от исканията им за забрана на съсловното разделение, за неприкосновеност на частната собственост. Те се противопоставят на всички наказания извън закона, както и на конфискуването на имотите. На практика либералите се стремят да приложат към българската действителност демократичните идеи на Великата френска революция и либералните начала на английския парламентаризъм. Водачи на либералите са Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов и Петко Славейков.
Консерваторите произлизат от заможните своеве на българското общество: богати търговци, едри земеделци, лихвари, висши духовници, част от някогашните чорбаджии и т.н. Те не вярват в политическата култура на свободните българи и затова искат да наложат силна монархическа власт, олигархически принципи на управление и здрава административна власт. Техните идеи са взаимствани от политическата теория и практика на много от западноевропейските държави. Лидери на консерваторите са Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.
В хода на дискусиите Събранието избира комисия от 25 члена, на която възлага да изработи принципите на Органическия устав. В комисията консерваторите имат мнозинство и в руския конституционен проект са направени редица поправки в консервативен дух.
Рапортът на тази комисия от 21 март 1879 г. изразява в синтезиран вид политическите виждания на консерваторите. Той предвижда силна княжеска власт и имуществен или образователен ценз на избирателите. В Рапорта се настоява и за двукамарен парламент като във втората камара (Сенат) половината от членовете да се назначават от княза, а другите да се избират от народа и висшето духовенство. Задачата на Сената е “да сдържа увлеченията на Народното събрание”.
Тези предложения са подложени под остра критика от страна на либералите. Петко Каравелов и Петко Славейков твърдо отстояват принципите на народоуправлението и отхвърлят конституционните идеи на консерваторите.
В икономическата сфера възгледите на двете идейно-политически течения в Учредителното събрание не се различават съществено. И либералите, и консерваторите подкрепят частната собственост, свободното развитие на предприемачеството и производителните сили и протекционистичната защита на родното производство. Българските консерватори, за разлика от техните европейски идейни събратя, не са реакционни и ретрогранни, защото признават необходимостта от стопански и цялостен обществен напредък. Разбира се, както в техните редици, така и в редиците на либералите съществуват нюанси, изразени в разделението на умерени и крайни. Драган Цанков оглавява групата на умерените в течението на либералите, а Каравелов и Славейков се числят към крайните. Умерени консерватори са Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а групировката на крайните е водена от Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович и др. Вътрешното разделение в двете политически течения обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации.
Огромното мнозинство на либералите в Учредителното събрание предопределя съобразеността на приетата на 16 април 1879 г. Конституция с техните политически виждания. Те заменят названието “Органически устав на Княжество България” с “Конституция на Княжество България”. Тя остава известна в историята под името Търновска конституция.
Според Търновската конституция Княжеството е наследствена конституционна монархия с еднокамарен парламент. Тя предвижда разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. Основен държавен орган е Народното събрание, което бива два вида: Обикновено народно събрание (ОНС) и Велико народно събрание (ВНС). Най-важните функции на ОНС са: обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет, държавните заеми, данъците и т.н. ОНС избира правителство, което е отговорно пред него. ВНС се свиква при промяна на Конституцията, избор на княз или регентство, промяна на държавните граници и включва удвоен брой депутати. Избирателно права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а депутати могат да станат само навършилите 30 г. Регламентирано е демократично местно управление. За официална религия е обявено Източното правослание.
Търновската конституция предвижда и широки правомощия за княза. Неговата личност е “свещена и неприкосновена”. Според Конституцията върховната изпълнителна власт принадлежи на княза. Всяко негово разпореждане придобива законна сила с подписа на съответния министър. Князът получава правото да разпуска по свое желание парламента и да уволнява министри. Князът утвърждава приетите от Народното събрание закони и има право на вето над тях. Монархът е и върховен главнокомандващ на българските въоръжени сили. Неговото име винаги се споменава като задължителна юридическа формула от съдебните инстанции. Той е върховен представител на страната в международните отношения.
Търновската конституция съдържа редица принципи в либерално-демократичен дух. Тя прокламира свободата на словото и печата (с изключение на църковните книги), на сдруженията и събранията. Частната собственост е обявена за неприкосновена. Забранено е разделянето на съсловия. Началното образование е обявено за безплатно и за задължително.
Като цяло Търновската конституция е една от най-демократичните за времето си. В нея надделяват буржоазно-демократичните идеи на тогавашното време. Защитавайки свободата на личността, Търновската конституция създава необходимите предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството. “Голямото начало на малкото княжество” – така по-късно определят в историографията Търновската конституция, защото тя хвърля мост между младата българска държава и напреднала Европа.
Конституцията обаче има и съществени недостатъци. Нейните създатели не успяват да регламентират една точна мяра в “триъгълника на властта”: княз-парламент-правителство, както и в разделението на изпълнителната и законодателната власти. Тези нейни дефекти позволяват укрепването на монархическия институт до степен на личен режим и създават условия за изкористяване дейността на парламента.
Учредителното събрание е разпуснато веднага след като приема основния закон на Княжеството. На 17 април 1879 г. е открито първото Велико народно събрание с единствената задача да избере български княз.
Съгласно Берлинския договор българският княз не трябва да бъде член на управляваща династия в Европа. Руското правителство се стреми да предложи на българите кандидатура, която да е еднакво приемлива за него и за останалите Велики сили. Изборът пада върху хесенския принц Александър Батенберг, който е роднински връзки с почти всички по-големи европейски дворове: той е син на немски аристократ с австрийски генералски пагони и полска аристократка от френски произход, племенник на руската императрица, брат на двама женени в английския кралски двор немски офицери. На 17 април 1879 г. Първото ВНС единодушно го избира за български княз. След обиколка на европейските столици на 26 юни 1879 г. Александър Батенберг полага клетва пред Конституцията.
Княз Александър I е роден през 1857 г. във Верона. Получава военно образование и взема участие в руско-турската война 1877-1878 г. като офицер в руската армия. След абдикацията си през 1876 г. той се оженва за графиня Хартенау и служи в австро-унгарската армия. Умира през 1893 г. и по негово желание е погребан в София.
Воден от политическите си убеждения, на 5 юли 1879 г. Ал. Батенберг назначава за пръв български министър-председател консерватора Тодор Бурмов.
Тодор Бурмов (1834-1906) е роден в с. Нова махала, днес квартал на Габрово. Завършил духовна семинария в Киев, той притежава голям журналистически талант и е виден участник в църковно-националното движение. Той става и първият губернатор на София.
С приемането на Търновската конституция, изборът на български княз и съставянето на първото българско правителство започва действителния политически живот на Третото Българско царство. ВРУ и демократичната основа на Конституцията създават благоприятни условия за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството.
Кресненско-Разложкото въстание по ясен начин демонстрира непримиримонстта на българите към клаузите на Берлинския договор. Пред “строителите на съвременна България” се очертават три главни задачи: да изградят Княжеството като демократична държава, да го превърнат в политически субект в сферата на международната политика и да постигнат национално обединение на българите в Мизия, Тракия и Македония.
Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизирането на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в периода на зрялост през 50-те години на ХIХ в., което води до един нов етап в политическите борби на българския народ – етапа на организираното националноосвободително движение.
Неговото начало се свързва с името на Георги Раковски (1821-1867), който пръв започва да изработва планове за освобождение на България чрез всенародно въстание. В резултат на дейността на Л. Каравелов (1834-1879) и Васил Левски (1837-1873) започва и същинската част на българската национална революция. Създават се Българският революционен централен комитет (БРЦК) и Вътрешната революционна организация (ВРО). Вследствие обаче на провала на на ВРО в Арабаконашката акция (22 септември 1872 г.) и залавянето и гибелта на Апостола (6 февруари 1873 г.) революционната организация изпада в криза. В началото на 1875 г. Л. Каравелов се оттегля от активна политическа дейност, а все по-важна роля в живота на революционната емиграция започва да играе Христо Ботев (1848-1876). В този момент политическата ситуация на Балканите започва бързо да се променя.
В края на 1874-а и началото на 1875 г. Османската империя започва да изпитва сериозни финансови затруднения. Високата порта не е в състояние нито да изплаща огромните си дългове към западноевропейските банки, нито да покрие бюджетния си дефицит. За да попълни държавната хазна, турското правителство пристъпва към увеличаване на всички преки и косвени данъци, събирани от подвластното население, като особено чувствително нарастват десятъкът и данакът “бедел” (военен данък, събиран от мъжете немюсюлмани). Новите данъчни тежести пораждат широко социално недоволство сред християнското население, което способства за постепенното революционализиране на балканските провинции на Османската империя. През пролетта на 1875 г., първо в Херцеговина, а малко по-късно и в Босна, избухват спонтанни бунтове, които прерастват във въстанически действия за отхвърляне на османското владичество. Правителствата на Сърбия и Черна гора открито демонстрират подкрепата си към въстаниците. Славянофилските кръгове в Русия също разгръщат широка кампания за оказване помощ на двете разбунтували се области, а на страниците на западноевропейския печат множина общественици и политици проявяват симпатия към освободителните борби на балканските народи. Така Източният въпрос навлиза в нова критична фаза – т. нар. Източна криза (1875-1878).
При така създадената ситуация революционно настроената българска емиграция в Румъния преценява, че съществуват всички благоприятни предпоставки за организиране на “всеобщо въстание” и в Българско. Във в. “Знаме” Хр. Ботев пише: “…сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода…”. На 12 август 1875 г., по инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов, в Букурещ е свикано поредното комитетско събрание, което изработва конкретен план за въстание още през месец септември. Но времето за подготовката на замисленото всенародно въстание се оказва крайно недостатъчно, а повечето от предвидените в предварителния план на Българския революционен комитет (БРК) инициативи остават нереализирани. Така на уречения ден – 16 срещу 17 септември 1875 г., опит за въстание е направен само в района на Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско.
Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция. Взаимните обвинения и личните противоборства отново вземат връх в отношенията между членовете на БРК. На 30 септеври 1875 г. Христо Ботев подава оставка и прекратява издаването на в. “Знаме”. На 1 октомври 1875 г. в Букурещ е свикано ново общо събрание, което преценява, че провалът се дължи на липсата на войводи и възлага на Филип Тотю и Стефан Стамболов да продължат подготовката за ново въстание. След събранието обаче Букурещкия комитет престава да функционира.
Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтиква по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към формиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събират около 15-17 души, които са убедени, че задълбочаващата се Източна криза и продължаващото въстание в Босна и Херцеговина предоставят изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. Водени от искреното си желание да помогнат за освобождението на своя народ, те пристъпват към изработване на цялостен план за бъдещото въстание, като за целта създават и свой революционен комитет. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК).
Дейността на Гюргевския революционен комитет и провеждането на замисленото и осъществено от него през 1876 г. въстание са изследвани от много български и чужди историци, като най-голяма научна стойност имат научните трудове на Димитър Страшимиров (“История на Априлското въстание”), Христо Гандев (“Априлското въстание 1876”), Иван Хаджийски (“Психология на Априлското въстание”), Александър Бурмов, Йоно Митев, Христо Йонков и Дойно Дойнов, Николай Жечев и Константин Косев, написали монографията “История на Априлското въстания 1876”. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с възникване на ГРК, имат и спомените на Захари Стоянов (“Записки по българските въстания”), Стоян Заимов (“Миналото”), Никола Обратенов (“Спомени по българските въстания”), Иваница Данчев и др. оцелели след Освобождението участници в Априлското въстание.
Приема се, че заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават до към Коледа. Централна роля в новия комитет играе Стефан Стамболов, а Стоян Заимов изпълнява функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъкват Георги Бенковски, Никола Обретенов, Георги Обретенов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев, Никола Славков, Димитър Горов. Работата на комитета протича в напълно демократичен дух и при строго спазване на конспирацията, включващо липсата на каквито и да е протоколи.
Членовете на новосъздадения революционен комитет са единодушни, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочва към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозакорско въстание, гюргевските дейци решават да разделят територията на страната на революционни окръзи, в които да се премине към възстановяване на старата комитетска мрежа на В. Левски. Повечето изследователи приемат, че окръзите са четири: Първи – Търновски (централна Северна България, Габрово и Севлиево), Втори – Сливенски (Сливен, Ямбол, Котел), Трети – Врачански (Северозападна България, Софийско, Македония) и Четвърти – Пловдивски (Пловдив, Панагюрище и околностите). Според някои нови изследвания ГРК замисля и създаването и на Пети – Софийски окръг, включващ Софийската област и Македония, който да облекчи работата на Врачанския.
За главен апостол на Търновския окръг е избран Стефан Стамболов, а негови помощници стават Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев (Македончето). Във Втори Сливенски окръг главен апостол е Иларион Драгостинов, а негови помощници са Георги Обретенов и Стоил войвода. Ръководството на Врачанския окръг се състои от главния апостол Стоян Заимов и помощниците му Георги Апостолов и Иваница Данчев. Начело на Пловдивския окръг застава Панайот Волов, с помощник Георги Бенковски, а за Софийския окръг (или Софийската област и Македония от Врачанския окръг) трябва да отговарят Никола Обретенов и Никола Славков. Последните двама обаче не успяват да достигнат до предназначения им район, тъй като Никола Славков е заловен от турските власти почти веднага след престигането си, а Никола Обретенов, над който също надвисва опасност от арестуване, се задържа известно време във Врачанско, но много скоро се принуждава да се върне във Влашко.
Според плановете на ГРК предстоящото въстание трябва да обхване предимно планинските райони – Стара планина, Средна гора, Пирин, Западните Родопи, Странджа, като в освободените селища се предвижда създаването на временно гражданско управление. Главните проходи трябвало да бъдат добре укрепени, за да не се допусне преминаване на турските войски през тях. Предвижда се изграждането на 24 опорни пункта, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. В плана на въстанието заляга и идеята за организиране на диверсионни акции по ж. п. линиите Одрин-Белово и Русе-Варна и прекъсване на телеграфните връзки. Едновременно с това трябвало да се подпалят Одрин, Пловдив, Пазарджик, София, Търново, Русе и др. селища. Всички тези действия имат за цел да предизвикат паника сред мюсюлманското население и да парализират местната турска власт.
Поучени от провала на Старозагорското въстание, членовете на ГРК отделят специално внимание на предварителната военно-техническа и пропагандна подготовка на замисленото ново въстание. Важна роля в това отношение според тях се пада на местните комитети, които трябвало да направят цялото население съпричастно към освободителното дело. Надежди се възлагат и на българите, намиращи се на служба в руската и сръбската армия, които с опита и с военните си знания са изключително полезни за подготовката на въстаниците. За целта ГРК изпраща призив към младите български офицери да се завърнат в родината си и да се включат активно в борбата срещу Високата порта. Разчита се също и на многобройната българска емиграция в Румъния и Южна Русия, която може да окаже значителна материална подкрепа за подготовката на въстанието, а в решителния час – и да организира прехвърлянето и на предварително екипираните чети. Предвижда се да се направи цялостен опис на наличните ресурси на всеки окръг. Особено внимание се отделя се отделя на съгласуваността между отделните окръзи в решителния час. ГРК обсъжда различни наставления за въстаниците и дори подготвя текста на въстаническата клетва.
Изработената от гюргевските апостоли тактика отчита и международната обстановка на Балканите с цел евентуалното решаване на българския политически въпрос в контекста на глобалния Източен въпрос. ГРК разчита, че широкото по размах въстание неминуемо ще привлече вниманието на Великите сили и ще ги принуди открито да се намесят в борбата на българите за освобождение. Напълно реална е и възможността за координиране на въстаническите действия в Българско с евентуална военна кампания на Сърбия и Черна гора срещу Турция.
Замисленото от ГРК въстание трябва да избухне през пролетта на 1876 г., но точна дата не се фиксира, поради евентуалните извънредни обстоятелства в хода на подготовката. Затова събралите се в Гюргево апостоли посочват три възможни дати – 18 април, 1 май или 11 май 1876 г. Всеки окръг трябва да прецени към коя от трите дати ще има готовност за обявяване на въстанието, след което ръководителите на окръзите да координират помежду си общата дата за начало на въстанието.
В навечерието на Коледа планът на ГРК е окончателно готов и определените за вътрешността на страната апостоли започват да се прехвърлят нелегално в България. Самият комитет се саморазпуска, а връзката с емиграцията е възложена на Димитър Горов, Иван х. Димитров и Янко Ангелов.
Подготовката на въстанието в различните окръзи зависи от много фактори, но най-вече от организационно-агитаторските способности на главните апостоли и техните помощници, от активността на населението, от числеността на турските военно-полицейски сили.
Измежду апостолите на Първи окръг най-рано започва своята дейност Георги Измирлиев. Малко след него в Търново пристигат Христо Караминков и Стефан Стамболов, който преминава в България едва през месец февруари 1876 г., тъй като непосредствено след като заседанията на комитета в Гюргево завършват, той отива в Букурещ, за да се срещне с намиращите се там емигрантски дейци. Първоначално ръководителите на търновския окръг насочват вниманието си към възстановяване на комитетската мрежа от времето на Левски, а впоследствие и към нейното разширяване. С помощта на Никола Кабакчиев (Търново), Стефан Пешев и Йонко Карагьозов (Севлиевско), Сидер Грънчаров (Горна Оряховица), Бачо Киро Петров (Бяла черква), Христо Патрев (Трявна), Иван Семерджиев, Цанко Дюстабанов, Никола Генчев, Христо Иванов-Големия и др. верни на революционните дело комитетски функционери, е разгърната широка пропагандна и подготвителна работа. Привлечени са военни специалисти като Петър Пармаков и поп Харитон Халачев. Започва и събирането на пари за закупуване на оръжие. В отделни селища се извършват тайни военни упражнения на мъжкото население, изграждат се бази с хранителни продукти и боеприпаси. Територията на Първи окръг е разделена на райони, като за всеки район са назначени опитни във военно отношение лица. За да се избегнат ненужните рискове, центърът на окръга е преместен от Търново в Горна Оряховица.
Най-добре подготовката на въстанието се осъществява в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успяват да разрешат изключително важния въпрос за снабдяване на населението с оръжие. Редица селища от района на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тулча остават извън периметъра на апостолската активност, а предвиденото за 24-25 април общо събрание на представителите на окръга не се провежда поради преждевременното избухване на Априлското въстание.
Сериозни затруднения в подготовката на предстоящото въстание възникват и във Втори окръг. Първоначално в Сливен пристига Георги Икономов, който сформира окръжен комитет и пристъпва към възстановяване на местната комитетска структура. Стоил войвода пък изгражда четническа база в Балкана. В района на Странджа активна дейност развива Сава Катрафилов, а в Бургаско – Стоян Шивачев. През март 1876 г. в Сливен пристигат и Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Посъживяват се и комитетите в Карнобат, Ямбол, Котел. Това дави видим тласък в подготовката на въстанието, но скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникват сериозни разногласия относно тактиката на бъдещите бойни действия, тъй като Стоил войвода защитава четническата тактика, а Иларион настоява за масово въстание. Тези спорове се отразяват неблагоприятно на върху цялостната подготовка на въстанието в Сливенския окръг. Големите турски военни поделения в тези земи също спират нейния прогрес.
В Трети Врачански окръг подготовката започва още през есента на 1875 г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските” събития, Стоян Заимов и Иваница Данчев предприемат разузнавателна обиколка из Врачанско. Тогава е възстановен революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол на окръг, Стоян Заимов посещава и Оряхово, Лом, Берковица, Бяла Слатина. Революционната пропаганда обхваща и др. селища. Започва набирането на средства за закупуване на оръжие (без особен успех), установена е и постоянна връзка с емиграцията във Влашко. Стоян Заимов изработва дори и “Закон”, който трябва да изпълнява ролята на военен устав на въстаниците. Като цяло обаче, наплашеното от турските репресии население в Трети окръг не се включва достатъчно активно в подготовката на предстоящия бунт.
В Софийската област и в Македония (Пети революционен окръг или част от Трети) фактическа подготовка за въстание не се провежда, тъй като Никола Славков е арестуван веднага след пристигането си, а Никола Обретенов скоро след това (поради опасност от арестуване) емигрира във Влашко.
Най-резултатна се оказва предварителната работа на апостолите в Четвърти Пловдивски окръг. Панайот Волов и Георги Бенковски пристигат в определения им окръг още през месец януари 1876 г. и веднага пристъпват към практическо осъществяване на замислите на ГРК. Постепенно като помощник-апостоли са привлечени Захари Стоянов (1850-1889), Тодор Каблешков (1851-1876) и пристигналия от Сливен Георги Икономов. В организаторската работа се включват и местни дейци като Павел Бобеков (Панагюрище), Никола Караджов (Клисура), Васил Петлешков (Брацигово), Петър Горанов (Батак), Спас Гинев и Петър Бонев (Перущица) и др. С тяхното енергично съдействие Волов и Бенковски успяват за кратко време да изградят широка комитетска мрежа, която обхваща цялото Средногорие, тракийските села, северните части на Родопите, Банско-Разложкия край, района на с. Разловци, Пиянечко (общо 10 градски и 82 селски комитета). В хода на подготовката като неофициален главен ръководител се налага Георги Бенковски (ок.1842-1876), който проявява изключителни агитаторски и организаторски способности. Поради наличието на твърде много турска полиция в Пловдив, апостолите преценяват за удачно да изместят ръководния център на окръга в Панагюрище.
Самата подготовка на въстанието в Четвърти окръг е ярко отразена в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Мъжкото население е организирано в бойни отряди, местни майстори започват изработването на топове от черешови дънери и саби, леят се куршуми и се подготвя барут. Започва и контрабандно търсене на оръжие (Г. Бенковски “искал 5 хиляди пушки”). Подготвят се укрепени лагери в планинските местности и складове с хранителни запаси и боеприпаси. Изготвени са въстанически униформи и знамена. Създава се тайна поща и въстаническа полиция. Революционната прапаганда обхваща всички социални слоеве и в навечерието на въстанието населението на целия окръг е готово масово да се включи в борбата за отхвърляне на турското владичество. Особена заслуга за видимото политическо активизиране на българското население в Четвърти окръг имат Панайот Волов, Георги Бенковски и техните помощници, които много умело използват различни пропагандни прийоми, като съзнателно разпространяваните слухове, че Сърбия и Черна гора чакат само българите да вдигнат въстание, за да обяват война на Турция, или пък широко популяризираното тълкуване на буквеното изписване на годината 1876-а, което означавало “Туркия ке падне” и т.н. Разпространява се и слухът, че така или иначе през пролетта на 1876 г. турците ще извършат масови кланета над българите.
На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите на Четвърти окръг свикват събрание, в което участват пратениците на 55 “частни” комитети от територията на окръга. Събранието има за цел да се обсъдят най-важните въпроси относно ръководството и тактиката на предстоящото въстание. След бурни разисквания събранието предоставя на апостолите широки пълномощия сами да обявят въстанието и да назначават войводите. За център на въстанието в окръга е утвърдено Панагюрище, а по настояване от страна на Панайот Волов Г. Бенковски е обявен за главен апостол. Специално внимание е отделено и на отношението към мюсюлманското население. Всички участници в събранието полагат и тържествена въстаническа клетва.
След като събранието в Оборище завършва, апостолите на Четвърти окръг се отправят към Панагюрище, за да уточнят окончателно и последните детайли от своя план. Най-важното решение, което те вземат там, е въстанието да се обяви на 1 май 1876 г. При извънредни обстоятелства то може да започне и по-рано.
Подготовката за въстанието на българската емиграция в Румъния и Южна Русия е твърде слаба. Създаденият в Одеса “Комитет за освобождение на България” не се справя успешно със задачата си да активизира емиграцията в Русия. Опитите за координиране с Белград също са неуспешни. Особено неблагоприятно се отразява липсата на организаторски център и фактът, че голяма част от емиграцията се отнася резервирано относно правомерността на въстание в българските земи. Поради това подготовката на емигрантските чети остава в един начален етап, а събраните средства са недостатъчни.
Междувременно един от присъствалите на събранието в Оборище – Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти в Пазарджик и Пловдив за готвения бунт. Пловдивският управител веднага изпраща доклад до правителството и нарежда да бъдет арестувани главните апостоли в Копривщица и Панагюрище.
На 19 април в Копривщица пристигат заптиета на чело с Неджиб ага с задача да арестуват Тодор Каблешков и по-активните местни дейци. Предупреден за надвисналата опасност, ревоюционният комитет в Копривщица провежда спешно заседание и решава да действа. На следващия ден – 20 април, църковните камбани забиват тържествено, а най-верните комитетски съзаклятници, облечени в униформите си, нападат конака. След кратка престрелка конакът е превзет и докато Неджиб ага търси спасение към Клисура, българското население вече ликува.
Веднага след освобождението на Копривщица Каблешков изготва писмо до Панагюрище, с което уведомява ръководството на Четвърти окръг за преждевременното обявяване на въстанието. Това писмо остава известно в историята под името “Кърваво писмо”, тъй като върху него е нарисуван с кръв християнският кръст. Подобни съобщения са изпратени и до апостолите на останалите окръзи.
Още същия ден “Кървавото писмо” е получено в Панагюрище и без никакво колебание Бенковски и Волов решават да последват примера на Копривщица. Под ръководството на Павел Бобеков група панагюрски въстаници нападат конака и завземат града. За комендант на града е назначен Иван Соколов, а самият Павел Бобеков застава начело на сформираното Привременно правителство. По нареждане на Бенковски куриери тръгват из селищата на окръга, за да вдигат населението на въстание, като за целта е изготвено и специално “Възвание”. Призив за подгрепа и координиране на въоръжените действия е пратен и към ръководителите и на останалите три революционни окръга.
Събитията от 20 април бързо намират последователи и в селата Мечка, Стрелча, Поибрене, Мухово, Петрич. През следващите дни въстанието обхваща почти цялото Средногорие, района на Пещера, Брацигово, Батак, Перущица. Създаденият от Бенковски конен отряд (“Хвърковатата чета”) напада гара Белово, разрушава ж. п. станицията и прекъсва линията и телеграфа. На 22 април в Панатюрище е организирано и тържествено освещаване на “главното знаме” на Четвърти окръг, което е извезано от учителката Райна Попгеоргиева.
Масовото надигане на българското население в Копривщенско и Панагюрско отначало стресва турските власти, но скоро всички правоверни са призовани на свещена война срещу българите. Башибозук и редовна войска плъзват към въстаналите селища. Първа пада Стрелча. След тежки сражения, на 26 април, ордите на Тосун бей завладяват и Клисура. Конна чета начело с Панайот Волов се опитва да помогне на беззащитното население, но градът вече е ограбен и напълно опожарен. Същия ден започват отбранителните боеве и за Панагюрище, което е завладяно и разорено на 30 април. Сходна е съдбата на всички надигнали се средногорски селища. Единствено Копривщица успява да избегне разорението срещу голям откуп.
Оцелелите от Панагюрище и Копривщица въстаници, между които са Панайот Волов, Тодор Каблешков, Георги Икономов и Павел Бобеков, сформират малка чета, с която се опитват да се прехвърлят в Търновско. По пътя обаче четата е разбита, Волов и Икономов загиват във водите на р. Янтра. Тодор Каблешков попада в ръцете на врага и по-късно се самоубива.
Докато башибозукът започва да вилнее из средногорските села, бунтът обхваща и Родопската област. На 21 април въстанието е обявено в Брацигово. Ден по-късно то избухва в Батак, а на 23 април “Кървавото писмо” е получено и в Перущица. Околните села също се надигат. През следващит дни обаче редовна войска и големи отряди от башибозук обграждат родопските селища и с изключителна жестокост смазват въстанието. Повече от седмица продължава отбаната на Перущица, Брацигово и Батак. На 5 май Батак се превръща в купчина развалини, а потърсилите спасение в черквата “Св. Неделя” жени и деца са безпощадно изклани от армията на Ахмед ага Барутанлията. Загиват над 3 хиляди мъже, жени и деца, а по-късно английският кореспондент Дж. Макгахен обрисува града с думите “Навред ужаси, ужаси и само ужаси”. На 7 май пада и Брацигово, като ръководителят на местните въстаници Васил Петлешков е заловен и подложен на нечовешки изтезания.
Паметна саможертва и съпротива проявяват и защитниците на Перущица. Притиснати от редовната турска армия, въстанниците се опитват да бранят всяка къща и улица. Когато всичко е вече изгубено, последните защитници на Перущица се събират в училището, църквата и околните две къщи, където се сражават до последната възможност. За да не попаднат в ръцете на врага, Кочо Чистеменски и Спас Гинев убиват семействата си, а след това слагат край и на своя живот. Техният пример последват и Иван Тилев, Георги Мишев и др. На 1 май 1876 г. въстанието е окончателно потушено.
По същото това време Хвърковатата чета на Бенковски се насочва към Златишко, но след като разбира, че въстанието в цялото Средногорие е вече потушено, четниците се разпръсват. Бенковски, с група предани съмишленици, тръгва на север. На 12 май обаче, попадайки на засада в местността Костина, Тетевенско, Георги Бенковски е убит.
Известието за започналия преждевременно в Копривщица бунт изненадва комитетските дейци в останалите революционни окръзи, поради което въстанието в тях така и не получава широк размах. След получаване на “Кървавото писмо” апостолите в Търновски окръг решават да обявят въстаниетона 28 април, но ден преди това в Горна Оряховица са заловени Иван Семерджиев, Георги Измирлиев и др. местни дейци. Властите извършват арести и в Търново, Севлиево, Троян. Все пак въстанието на територията на Първи окръг е вдигнато, като най-напред то обхваща района на Бяла черква, Михалци и Мусина. Под ръководството на поп Харитон тук се сформира чета от около 200 души, която на път за Габровския Балкан преминава през Дряновския манастир. Редовна турска армия обгражда манастира и в продължение на 9 дни (29 април – 7 май) се водят тежки боеве. След раняването на поп Харитон и гибелта на неговия помощник Петър Пармаков, четата прави опит да пробие обсадата. Няколко групи въстаници успяват да се промъкнат, но впоследствие повечето от тях, между които и Бачо Киро, са заловени.
Подобна е съдбата и на другите две чети, създадени в Първи окръг – четата на Цанко Дюстабанов (от около 200 души), която се сформира в Соколския манастир и тревненската чета, начело с Христо Патрев (от 120 души). Особено активно във въстанието се включва и населението на севлиевските села Батошево, Кравеник и Ново села. Навсякъде обаче властите използват редовна армия и това предопределя съдбата на народния бунт в целия търновски окръг.
Във Втори окръг също не се стига до масово въстание. Още преди пристигането на “Кървавото писмо” в Сливен, турските власти арестуват по-изявените комитетски дейци в града, а на предварително уговорения ден – 3 май, от Сливен се събират едва 10 въстанника. Тогава Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се присъединяват към сформираната от Стоил войвода чета, наброяващо около 70 души. След няколкодневен поход, сражавайки се срещу преследващите я турски части, четата е разбита.
Апостолите на Врачански окръг научават за преждевременното избухване на въстанието едва на 24 април. Въпреки това те решават да изчакат предварително избраната дата – 11 май 1876 г. Пристигналата допълнително обаче във Враца войска ръзколебава Стоян Заимов и местния комитет. В крайна сметка се решава да се изчака пристигането на Ботевата чета, която трябва да се насочи към Враца. На 18 май сигналът за начало на въстанието в града е даден, но събралите се съзаклятници бързо се разпръсват.
Изолирани въоръжени действия има и в района на с. Разловци, Източна Македония (под ръководството на Димитър Георгиев-Берковски), но и тук башибозукът и редовната войска имат пълно превъзходство над зле въоръжените български въстаници.
Епилогът на Априлското въстание през 1876 г. е отбелязан с преминаването в България на четата на Христо Ботев. Създаването на голяма емигрантска чета, която трябва да подпомогне в решитления час въстанието в страната, е заложено като важен компонент в плановете на ГРК още през есента на 1875 г. През пролетта на 1876 г., когато подготовката на въстанието в четирите окръга навлиза в заключителната си фаза, останалите в Румъния комитетскщи дейци пристъпват към набиране и екипиране на доброволци за бъдещата чета. Особено активна роля в това отношение играят Димитър Горов, Никола Обретенов, Георги Апостолов, Христо Ботев. За водач на четата организаторите предвиждат да поканят първоначално Панайот Хитов или Филип Тотю. И двамата войводи обаче отхвърлят плановете на ГРК, тъй като по това време те убедено вярват, че едно самостоятелно българско въстание ще бъде обречено на провал. Затова и Хитов, и Филип Тотю предлагат да се изчака избухването на подготвяната от Сърбия война срещу Турция. След отказа на старите войводи ръководството на четата е поето от Христо Ботев.
В началото на месец май подготовката на четата приключва. Тя наброява около 205 души. Неин знаменосец е Никола Симов (Куруто), а военен комендант – Никола Войновски. В изпълнение на предварително изработения план четниците са разпределени на няколко групи из големите дунавски пристанища. На 16 май те се качват на австрийския пътнически кораб “Радецки” и на 17 май, когато корабът се доближава до с. Козлодуй, четниците се въоръжават и принуждават капитана да спре до българския бряг, за да могат да слязат. Ботев изпраща телеграми до западноевропейските вестници “Journal de Geneve” и “La Republique Francasse”, в които изразява увереност, че европейският свят ще протегне “приятелска ръка” към българите. От Козлодуй започва безсмъртният поход на Ботевата чета. След първите първите сблъсъци с черкези и башибозуци при с. Баница и Милин камък на 18 май, четата се насочва към Врачанския Балкан. Противно на очакваната помощ от врачанските апостоли, към четата се присъединяват само двама души. На 20 май, при неизяснени обстоятелства, Христо Ботев пада убит край връх Вола в местността Йолковица. Гибелта му всява смут сред въстаниците. През следващите дни четата се разделя на няколко по-малки групи, всяка от които трябва да се придвижва към Троянския Балкан или Тракия, но изморените и обезсърчени въстаници са лесно разпръснати и впоследствие или изловени, или избити от преследващите ги башибозуци. Само десетина души от тях успяват да се спасят, емигрирайки във Влашко.
Едновременно с четата на Ботев, на 16 срещу 17 май 1876 г. край Тутракан в българските земи се прехвърля и малката чета на Таньо Стоянов. Целта на тази чета, състояща се от около 20 души, е да се придвижи възможно най-бързо до Сливенския Балкан, където да окаже помощ на местните въстаници. В района на Поповско обаче четата води няколко тежки сражения, при които е разбита, а самият войвода Таньо Стоянов пада убит.
С гибелта на двете емигрантски чети завърва Априлското въстание. Но разправата над разбунтувалото се българско население продължава. След жестоките кланета при потушаването на самото въстание, последват масови издевателства и грабежи в десетки селища и цяла Румелия. В големите градове – Търново, Русе, Пловдив, Видин, властите създават извънредни съдилища, пред които са изправени стотици арестувани българи. Мнозина от тях са осъдени на смърт, а други – на заточение. Окончателната равносметка от Априлското въстание включва убийството на над 30 хиляди души, опожаряването на 80 селища и разграбването на други 200.
Характерът на Априлското въстание от 1876 г. най-точно определя К. Косев – “екстремално проявление на цялостния възрожденски процес”. То е връхната точка в българското националноосвободително движение. В него вземат участие всички социални слоеве, поради което то може да се характеризира като общонародно. По думите на Н. Генчев буржоазията се явява водеща ръководна сила във въстанието.
Априлското въстание е най-мащабното проявление на нейното желание да предизвика радикален поврат в политическото положение на българския народ. Ето защо според Н. Генчев най-същностната причина за провала на Априлското въстание е, че в историческите условия, в които се развива българското възрожденско общество, то не успява да създаде икономически силна и политически подготвена буржоазия, която да доведе до победен край националната революция.
Причините за неуспеха на Априлското въстание от 1876 г. са много. Обективно погледнато, силите на българските въстаници са неравностойни на огромния военен потенциал на Високата порта. Но не в малка степен, неуспехът на Априлското въстание се дължи и на недостатъчната подготовка на българското население, на краткотрайната подготовка на въстанието, на липсата на оръжие, на лошата координация в действията на отделните революционни области и комитети, на многото предателства, които съпътстват въстанието още от самото му избухване. Обиширни райони от българските земи като Добруджа, Македония, Софийско остават извън обсега на дейност на гюргевските апостоли. Въпреки последователната пропаганда, значителни групи от тогавашното българско общество остават пасивни. Емиграцията като цяло също се включва слабо в подготовката и хода на самото въстание. Всичко това изиграва решаваща роля за съдбата на започнатото от ГРК дело и в крайна сметка то претърпява неуспех. От политическа гледна точка обаче въстанието постига своята главна цел – да привлече вниманието на Великите сили към българския въпрос и да ги принуди да се намесят за неговото разрешаване. Като връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение през Възраждането, Априлското въстание показва не само жертвоготовността на българите да воюват с оръжие в ръка за своята свобода. Въстанието демонстрира политическата зрялост на българското възрожденско общество и неговата ясна воля за самостоятелно развитие.
Героизмът и саможертвата на българския народ, както и изключителната жестокост, с която Априлското въстание е смазано, предизвикват широк международен отзвук. Чуждите дипломати и журналисти, които от близо следят кървавите събития в България, подробно запознават своите правителства с истината за положението на страдащите българи. В най-четените европейски вестници са публикувани над 3 хиляди статии в подкрепа на българската кауза. Представители на демократичната общественост в големите страни организират митинги, протестни събрание и шествия, на които изказват съчувствие към подвластното християнско население в Османската империя и настояват за смяна на политиката спрямо Високата порта. В Цариград е съставена специална международна анкетна комисия с участието на княз Алексей Церетелев – секретар на руското посолство в Цариград и управляващ консолството в Одрин, Юджийн Скайлер – секретар на американското посолство в Цариград и журналистите Дж. Макгахан и К. Шнайдер. Комисията посещава районите на въстанието и в подробен доклад излага разобличителни доказателства за извършените от турците масови зверства.
Материалите на международната анкетна комисия намират особено силен отзвук във Великобритания, където впечатленията на Дж. Макгахан се появяват на страниците на в. “Дейли Нюз”, а опозицията, начело с Уйлям Гладстон, предприема масирана атака срещу външната политика на Дизраели. Самият Уйлям Гладстон публикува своите памфлети “Българските ужаси и Източния въпрос” и “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876”. В кампанията срещу Портата се включват Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд и др. известни английски политици и общественици. И във Франция редица изтъкнати публицисти като Ив дьо Вестин и Емил дьо Жирарден отпечатват множество материали в защита на пострадалото българско
Опустошителните османски завоевания от втората половина на ХIV в. предизвикват сериозен упадък в духовния живот на българското общество. С превземането на Търновското (1393 г.) и на Видинското царство (1396 г.) най-големите средища на средновековната българска култура са унищожени. Значителна част от образованите българи са избити, други са поробени или насилствено преселени в Мала Азия, а трети емигрират в съседните славянки страни. Просветата и книжовността замират, а културното общуване с останалия европейски свят е задълго прекъснато. Действително, към средата на ХV в., когато кошмарът от завоеванието е постепенно преодолян, в отделни манастири започват да се долавят симптомите на едно, макар и бавно, съживяване, но насилственото налагане на османската власт по българските земи поставя за дълго своя негативен отпечатък върху духовното развитие на българския народ.
Едва през ХVIII и първата четвърт на ХIХ в., под влияние на комплекс от вътрешни и външни фактори, се създават благоприятни предпоставки за духовната пробуда на българския народ. Постепенно стремежът към знание и духовна еманципация придобива все по-осъзнат и целенасочен характер, за да приеме през втората четвърт на ХIХ в. формата на организирано общонационално движение за изграждане на модерно светско училище.
Движението за новобългарска просвета и процесът на формиране на възрожденската култура хронологически обхващат цялата възрожденска епоха. От средата на 20-те години на ХIХ в. до Кримската война (1853-1856) се формират основните елементи на възрожденската просвета и култура. Техен разцвет е периодът от края на Кримската война до Освобождението през 1878 г.
Интересът към историята на българското възрожденско училище се заражда още през самото Възраждане, като свои наблюдения изразяват Васил Априлов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Петко Славейков и др. изтъкнати възрожденски дейци.
От следосвобожденските изследователи по този проблем работят