Предполага се, че хуните са западен клон на хунну, група номадски племена обитавали земи на север от тогавашен Китай и изтласкани през 3 век към Средна Азия. Благодарение на военното си превъзходство дължащо се на извънредната им тактическа мобилност, наличието на най-голямата конна армия в региона и оръжия като хунския лък, от средата на 4 век хуните започват да подчиняват народите в степната зона от Волга до Панония и се превръщат в заплаха за вече разделената на две Римска империя.
След смъртта на Ругилас той е наследен от Атила и Бледа, синове на брат му Мунджук. По времето на тяхното поемане на властта хуните водят преговори с пратеници на Теодосий II за връщането на няколко племена, избягали в  Източната Римска Империя. На следващата година Атила и Бледа се срещат с посланиците на Империята при Маргус в Горна Мизия и, без да слизат от конете, според обичая на хуните, успяват да постигнат споразумение. Византийците се съгласяват не само да върнат избягалите племена, които биха били от полза във войната срещу вандалите, но и да удвоят дотогавашния данък от 350 на 700 паунда злато, да отворят пазарите си за хунски търговци и да плащат откуп от 8 златни монети за всеки свой затворник при хуните. Хуните остават доволни от договора и се оттеглят на север.

За известно време агресивността на хуните спрямо империята е преустановена. След това през 440 г. под претекст, че Източната Римска империя не плаща навреме данъка, хуните разграбват Мизия, като превземат градовете Виминациум, Сигундуму(Белград) и Сирмиум, след което спират военните действия. През 442 г. Император Теодосий прехвърля част от африканските войски и нарежда отсичането на голямо количество златни монети с които да финансира кампанията срещу номадите. След това решава, че може да отхвърли унизителния договор с хуните.

През следващата година(443) Атила и Бледа атакуват източната империя с огромна войска. Помощ от западната империя така и не идва, а хуните разграбват редица градове сред които са Сердика, Наисус(Ниш), Филипопол . Основната армия на Теодисий е разгромена и хуните правят неуспешен опит за завладяване на Константинопол. Императора е принуден да иска мир и подписва договор, който е още по-тежък от предишния. Той се отказва от една пространна и важна територия, която се разпростира по южния бряг на Дунав от Сирмиум до Нове в диоцеза на Тракия. Другата клауза налага годишния данък да бъде увеличен на 2100 паунда злато, а веднага да бъдат изплатени 6000. Освен това хуните взети за военно пленници трябва да бъдат освободени веднага без забавяне и откуп, а римляните попаднали в плен могат да получат свободата си срещу 12 златни монети на човек. Всеки дезертирал от редиците на Атила на римска територия трябва да бъде върнат на неговия съд.
След сключването на мирният договор скитите се оттеглят на север от Дунав и след две години Бледа умира от неизяснени за нас причини и брат му Атила става самовластен господар.
След мира от 443 г. до 447 г. Константинопол е засегнат от множество бедствия. Тогава се случват едни от най-кървавите зблъсъци между партиите на хиподрума, епидемии и глад върлуват през 445 и 446. На всичко отгоре и четири месечна поредица от земетресения разрушили голяма част от градските стени и предизвикали нова епидемия. Тези нещастия били добре дошли за Атила който през 447 отново атакува империята през Мизия. Византийската армия водена  от гота Арнегисклус пресреща хуните при река Вит и там е разгромен, но все пак причинява тежки загуби на противника. След това скитите необезпокоявани опустошават Балканите, като достигат до Термопилите. Благодарение на бързата мобилизация на гражданството (ръководена от префекта Флавий Константин) във „Вечния град” повредените от природните бедствия стени са поправени и дори са построени нови укрепления. Атила и неговите войски се пренасители на богата плячка и новите условия за мир били поставени. Той  поискал империята да продължи да плаща данък и да освободи територия, достигаща 450 км източно Сигиндунум(Белград) и на 150 км от Дунав. Цели три години продължават преговорите между двете страни. Историкът Приск е изпратен да преговаря като посланик. Той описва столицата в Панония като огромно село в което има само една каменна постройка(банята) и солидни дървени стени. Той е описал и пиршество, на което не липсва лукса на сребърни прибори и чинии, както и на златни бокали. Самият Атила ядял от дървена паница и пиел от дървена чаша. Бил облечен с прости, но чисти дрехи, а мечът му бил красиво инкрустиран със скъпоценни камъни и злато.

За да повдигне още повече духа на своите войници, хунския вожд обявил, че е намерил мечът на Марс. Тъй като номадските народи почитат бога на войната и меча това бил най-подходящия артефакт, които може да повиши и без това високия им боен дух. Историята гласи, че един номадски пастир видял, че една юница от стадото му куца ранена. Той проследил кърваватя диря и тя го отвела до полу заровения меч на Марс. Разбира се той веднага дал оръжието на Атила, който разпространил добрия знак от бога на войната.
Император Теодосий умира през 450 г. падайки от коня си и неговото място на управник заема сестра му Пулхерия. Първото нещо, което тя предприема е да екзекутира евнуха Хрисафий – който дълги години е дърпал конците на Теодосий – пред градските порти за радост на народа. Императрицата избира за свой съпруг шестдесет годишния сенатор Марциан. Той е родом от Тракия и е прекарал 19 години като военнослужещ в персийската и африканската война. Така се издига до трибун и сенатор. Новия император се опитва чрез реформи да потисне корупцията в администрацията. Външната му политика е умерена и една от основните му цели е мир, но той знае, че чрез постоянни отстъпки не може да се постигне сигурен мир. С възкачането си през 450 г. Марциан спира изплащането на данъка за хуните. Същата година Атила е решил да предприеме поход на запад към франките и вестготите, като първоначално се надява на съюз със западната римска империя – управлявана от Влаентиан III – с която традиционно е в добри отношения. Още през 433 Аеций е в изгнание при хуните, и спечелва помоща им срещу готите и багаудите. Това допринася за издигането му,  като предводител на западните римски войски.

Сестрата на Валентиан – Хонория е издигната в титлата Августа , което я прави недостъпни за никой жених. Тези мерки са наложителни понеже евентуалния съпруг на красивата девойка е можел да предяви претенции към наследството на империята и така да я разклати още повече. Въпреки взетите предпазни мерки либидото на подрастващото момиче се оказва по-силно от забраните и тя забременява вероятно от нейния шамберлан Евгений. Майка и императрица Плацидия изпраща опетнената си дъщеря на заточение в Константинопол. Отегчена, нещастна и низвергната благородната дъщерята изпраща пръстена си на могъщия вожд на скитите Атила. Това дава правото на хунския владетел да поиска от Западната империя ръката на  Хонория, но получава негативен отговор.
След смъртта на царя на франките около 450 г. за престола се борят двамата му сина. Атила поддържа по-големия син, а Аеций по-малкия. Това води до разрив във отношенията между двете велики личности.

Хунския вожд събира огромна войска която според преувеличените твърдения на Йорданес наброява половин милион души и през 451 г. се отправя на запад обявявайки готовнот да се съюзи както с вестготите така и с римляните. Хуните стигат там където Некар се влива в Рейн и към тях се присъединяват войските на по-големият брат. Превземат Мец и обсаждат Орлеан. През това време Аеций събира войска, която включва римляни, бургунди и франки. Кралят на вестготите Теодорих I първоначално има намерение да чака ‘Бича Божий” и армията му на своя територия но красноречивия сенатор Авит го убеждава, че има шанс да победи скитите само ако обедини армията си с тази на римляните. Съюзниците прогонват хуните от обсадения Орлеан и ги гонят до Молан, където се състои и решаващата битка. Сражението е спечелено от готско-римският съюз, въпреки смъртта на Теодорик. Някои автори твърдят, че в тази епична битка са паднали между 200 000 и 300 000 войни. Най-вероятно цифрата е далеч по-малка, но със сигурност е била огромна за времето си.

През следващата 452 г. Атила отново предявява претенции към ръката на Хонория. След поредния отказ той преминава Алпите, нахлува в Италия и обсажда Аквилея с огромна войска. Стенобойните машини на скитите са изработени от пленени римски майстори. Обсадата продължава малко повече от три месеца след което Атила срива със земята града. Следващите разрушени градове са Алтинум, Конкордиа, и Падуа. Градовете във вътршнстта – Ваченца, Верона и Бергамо са разграбени. Тъй като Милано и Павия се покоряват без съпротива на разграбването Хуните не палят града и не избиват населението му. Малодушния император Валентиан бяга от Равена в Рим уплашен от наближаващия враг. Само Аеций на челото на малобройна войска се опитва да забави хуните докато дойде несигурната помощ от изток. Плашливия внук на Теодосий и Сенатът изпращат делегация съставена от консула Авиен, префекта Тригетий и Папа Лъв I  да се опитат да спрат с молби Атила. Те го пресрещат при река По и започват преговори. Спори се по въпроса защо номада се е съгласил да оттегли войските си въпреки изглеждащия сигурен триумф. Според едни автори е защото войската му страда от чума и болести или точно обратното изнежила се е от мекия климат, обилната храна и бойният и дух е паднал. Трета теория гласи, че като е узнал за скорошната смърт на Аларик I след разграбването Рим, Атила се е уплашил да не би да го сполети същата съдба. Едно е сигурно той се съгласява да сключи мир ако му предадат Хорония и прилежащата и зестра. Когато изтегля войските си от Италия Атила заплашва империята че ако закъснее с предаването на бъдещата му съпруга ще се върне и този път ще покори цяла Италия.

След завръщането си в Панония „бичът божии” се сдобива с ново попълнение за претъпкания си харем. Новата му булка се казва Илдиго и е готка. През ноща след празненството по повод поредния му брак, Атила си ляга и получава силен кръвоизлив от носа и умира удавен в кръвта си. Като научават за смъртта на великия вожд, войните му отрязват косите си и си нанасят порезни рани, като по този начин изразяват скръбта си. Йорданес казва, че те го направили понеже „за най-великите воини трябва да се скърби не с женски ридания и не със сълзи, а с кръвта на мъжете“. Легендарния скит е погребан в троен ковчег – от злато, сребро и желязо – с трофеи от победите си, а тези, които го погребват, са убити, за да се запази в тайна мястото на гроба му.

Въпреки многото разрушения причинено от „бича божии”  той е станал причината за създаването на малката република Венеция, която възражда във феодалното съзнание на Европа изкуствата и духа на търговската промишленост. Знаменитото име Венис или Венеция по-рано е разпространено върху една голяма и плодородна провинция на Италия от границите на Панония до река Адуа и от По до Алпите на Ретиа и на Юлия. Преди нахлуването на хуните в тази област процъфтяват 50 градове в мир и благоденствие. Падуа и Аквилея са част от тези градове. Много семейства именно от тях и от съседните градове избягват от меча на хуните и намират убежище в близките острови. В края на залива около стотина малки острова са разделени чрез плитки води от континента. До средата на петото столетие тези острови остават необработени и населени от малцина жители. Управлението и изкуствата на венецианските бежанци постепенно води до образуването на процъфтяващата Венецианска република. Министърът на Теодорих сравнява венецианците с „водни птици, които са свили гнездата си върху гръдта на вълната”.
След смъртта на Атила синовете му Денгизик и Ернак влизат в конфликт с посочения за наследник техен брат Елак и, разделени, са разгромени в битката при Недао през 454. Подчинените им племена се отделят и основната част от хуните се изтегля от Централна Европа в Черноморските степи.

http://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/huns-1-1024x576.jpghttp://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/huns-1-150x150.jpgadminСветовна ИсторияИзток,конници,ХуниПредполага се, че хуните са западен клон на хунну, група номадски племена обитавали земи на север от тогавашен Китай и изтласкани през 3 век към Средна Азия. Благодарение на военното си превъзходство дължащо се на извънредната им тактическа мобилност, наличието на най-голямата конна армия в региона и оръжия като...Историята такава, каквато (не) я познаваме!