Османските завоевания от края на ХIV и началото на ХV в. не само унищожават българската държавност, но и нанасят тежък удар върху българската православна църква. В хода на своето опустошително нашествие османците разграбват и разрушават десетки църкви и манастири. Духовенството е подложено на преследване, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии. В особено тежка ситуация изпада Търновската патриаршия, която в резултат на политическата слабост на Българската държава губи част от епархиите си още през 70-те и 80-те години на ХIV в.

Малко след завладяването на Търново (1393 г.) патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир, а по препоръка на константинополския патриарх делата на българската църква са поети временно от митрополита на Молдова Йеремия. Постепенно Цариградската патриаршия успява да подчини всички епархии на Българска патриаршия, като това става окончателно според някои изследователи около 1402 г., според други – между 1410-1416 г., а според трети – до 1439 г.
По същото време сериозни изпитания преживява и православието в онези български земи, които в навечерието на османското завоевание са включени в диоцеза на Охридската архиепископия. За разлика от Търновската патриаршия обаче Охридската архиепископия не е унищожена и когато Сръбската патриаршия преустановява съществуването си, южните й епархии се присъединяват доброволно към Охридската църква. Новото статукво се запазва до възстановяването на независимата Сръбска патриаршия през 1557 г., когато Скопската, Софийската, Кюстендилската и Самоковската епархии се присъединяват към нея.
След окончателното унищожаване на Византийската империя Вселенската патриаршия в Цариград получава статут на единствен официален представител на православното население в Османската империя. Специално законодателство регламентира запазването на старата система на църковни данъци и такси и дава право на Цариградската патриаршия свободно да използва църковното си и манастирско имущество. На нея й е позволено и да ръководи духовния живот на  подвластното християнско население. Така, около средата и през втората половина на ХV в., се създават реални предпоставки за постепенното съвземане на православието. Епархийската мрежа започва постепенно да функционира нормално, възстановени са и редица манастирски средища.
Активизира се духовното общуване с Московската патриаршия, възраждат се някои от старите книжовни центрове. Осезаемо нараства влиянието на духовенството в обществения живот и на българите, за които дейността на Патриаршията става важен фактор за съхраняване на православната им вяра. През ХV-ХVII в. Цариградската патриаршия не провежда организирана и целенасочена дейност за асимилация на българите.
През периода на Ранното възраждане обаче в отношението на Цариградската патриаршия спрямо българското население настъпват съществени промени. Постепенно управлението на църковните дела преминава в ръцете на т. нар. фанариотско съсловие, което използва властта си единствено за лично облагодетелстване. Откупването на църковни постове (т.нар. симония) се превръща в повсеместна практика. Корупцията сред духовенството придобива широки размери. Рязко се повишават и събираните от подвластното християнско население църковни данъци и такси.
В рамките на гръцките възрожденски процеси широко разпространение получава идеята за възстановяване на някогашната Византийска империя. Оформена през ХIХ в. като цялостна доктрина под името “мегали идея”, тя е възприета от Цариградската патриаршия като своеобразна програма за елинизиране на православното население в Османската империя. Патриаршията предприема открито настъпление срещу всякакви прояви на национална еманципация на българи и сърби. Така през 1766 г. е унищожена Сръбската Ипекска патриаршия, а през 1767 г. е отнета независимостта и на Охридската архиепископия. Проф. Николай Генчев обобщава как по този начин България губи напълно своята духовна самостоятелност. Всички български епархии попадат под пряката власт на Вселенската патриаршия.
В следващите десетилетия започва процес на засилено и неприкрито гърцизиране на църковните дела на балканските народи. Висшият клир, съставен предимно от гръцки духовници, полага големи усилия за налагането на гръцкия език като водещ в църковните служби и епархийското управление, в книжовността и просветата, в стопанския живот на българите. През 1819 г. патриарх Григорий V изготвя дори специално окръжно, в което задължава всички архиереи да бдят за разпространението на гърцизма сред православното население на Османската империя. Над формиращата се възрожденска интелигенция и буржоазия надвисва сериозна опасност от културна и национална асимилация. Засилва се и данъчният произвол от страна на духовенството. Всичко това не само че поражда напрежение в отношенията между българското население и гръцкия клир, но и създава реални предпоставки за развитието на един продължителен българо-гръцки църковен конфликт.
Опасността от избухването на подобен конфликт е доловена още от Паисий Хилендарски, който в своята “История славянобългарска” (1762 г.) отделя специално внимание на проблема за историческата съдба на независимата българска църква и очертава негативните последици върху възраждащото се българско общество от духовната експанзия на гърцизма. В края на ХVIII и началото на ХIХ в. Софроний Врачански също се опитва да противодейства на асимилаторската политика на Цариградската патриаршия спрямо българите. Като врачански епископ той провежда активна дейност за налагане на българския език в църковната служба. Така още от самото си начало борбата на българите срещу Цариградската патриаршия придобива ясно изразен политически характер. Първите прояви на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство обаче датират едва от 20-те години на ХIХ в.
През 1821 г. за митрополит в Търново е назначен Иларион Критски. Според наложената от фанариотите практика, новият митрополит може да събере еднократна помощ от всички подчинени му селища. Врачанският епископ Методий плаща исканата от неговата епархия сума, но впоследствие решава да си възвърне парите чрез извънредно облагане на всички местни християни. Населението се противопоставя на поредното архиерейско своеволие и ръководената от влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев врачанска община отказва да възстанови исканите от Методий пари. Отношенията между епископа и българските първенци рязко се влошават и много скоро се стига до непримирим конфликт.
През 1824 г. Димитраки Хаджитошев съставя изложение против Методий и иска неговото отстраняване. През 1826 г. той дори уговаря живеещия в Букурещ Гаврил Бистричанин да застане начело на врачанската епархия, но замисълът се проваля, тъй като Димитраки Хаджитошев е наклеветен пред турските власти и тайно посечен във Видин.
Подобен конфликт през 20-те години на ХIХ в. възниква и в Скопие, където българското население открито се надига срещу гръцкия владика Ананий. След продължителна борба и с помощта на местния турски управител през 1828 г. Ананий е сменен. Конфликтът обаче не стихва, защото и новопристигналият митрополит бързо се прославя с беззаконията си. Тогава населението отказва да плаща църковните си данъци и иска от Патриаршията да им назначи за архиерей българин.
В началото на 30-те години на ХIХ в. сходни искания към Цариград отправя и самоковското население, което настоява за владика в града да бъде назначен Неофит Рилски. През 1836 г. представители на Старозагорската, Новозагорската и Казанлъшката каза също искат за епископ българин.
Според проф. Николай Генчев тези първи надигания срещу Патриаршията не могат да се смятат за начало на църковно-националната борба, защото са изолирани и без сериозен отзвук. Към неговото мнение проф. Пламен Митев допълва, че, макар и с локален характер, тези събития показват, че спотаяваното от българското население недоволство спрямо гръцкото духовенство може да предизвика конфликт с много сериозни за Вселенската патриаршия последствия. Отказът да се плащат извънредни църковни такси и данъци, както и все по-ясно очертаващата се идея за подмяна на гръцките духовници с български са само първите прояви на засилващата се съпротива срещу Цариградската патриаршия. Всеки един момент тези епизодични действия могат да прерастнат в истинска и организирана борба за възстановяване на независимата българска църква. Подобен развой на очертаващия се българо-гръцки църковен спор се предопределя и от водещите тенденции в развитието на българското общество през 20-те и 30-те години на ХIХ в.
В годините след Одринския мирен договор (1829 г.) стопанските промени в българското общество придобиват необратим характер. Селскостопанското и занаятчийското производство отбелязват видим ръст. Нараства броят на манифактурните предприятия, а през 1834 г. в Сливен е открита и първата българска фабрика. Търговските контакти с големите европейски страни непрекъснато се разширяват, разраства се и обемът на вътрешноимперската търговия. През втората четвърт на ХIХ в. и особено след обособявавето на независимото Гръцко кралство и автономното Сръбско княжество, българските земи заемат стратегическо място в икономиката на Османската империя. Това позволява на възрожденската буржоазия да натрупа значителни парични средства и да засили чувствително своето обществено влияние. Заможните българи придобиват самочувствие. Повишава се ролята на общинските ръководства, на църковните и училищни настоятелство. Постигат се и първите съществени разултати в развитието на новобългарската просвета. Възрожденската интелигенция също укрепва и все по-уверено поема в свои ръце духовната обнова на тогавашното българско общество. Създават се все по-благоприятни условия за утвърждаването на българското национално самосъзнание.
Общият подем в развитието на българското възрожденско общество засяга пряко интересите на Патриаршията и на гръцките общности, останали след Одринския мирен договор извън пределите на независимата Гръцка държава. През 30-те години на ХIХ в. българските търговци, манифактуристи и първенци изместват гърците от ключовети им позиции в стопанския живот на Османската империя, а това довежда до нарастване на напрежението между двете православни общности. В стремежа си да противодействат на бързо проспериращата българска буржоазия, гърците се опират на Цариградската патриаршия, която е изцяло в ръцете на фанариотското съсловие. По това време обаче недоволството от корумпирания гръцки клир започва да обхваща все повече и повече епархии. Така икономическите подбуди постепенно се преплитат с църковните и противоборството между българското население и гръцкото духовенство се засилва.
Влияние в тази насока оказва и реформаторската политика на султан Махмуд II (1808-1839), който още през 1826 г. унищожава еничарския корпус, а през 30-те години пристъпва към премахване и на спахийската система. Амбициран да преодолее огромното изоставане на Османската империя от тогавашния европейски свят, Махмуд II насочва цялата си енергия към модернизиране на основните институции в държавата, което създава нови и по-добри възможности за стопанския просперитет на възрожденските българи. След смъртта на Махмуд II на османския престол се възкачва Абдул Меджид (1839-1861). Веднага след възцаряването си той тържествено декларира намерението си да продължи реформите, чиито основни насоки са очертани в специален документ, останал известен в историята под името Гюлхански хатишериф (1839 г.). Новият султан прокламира и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички свои поданици, независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. Това обещание стимулира българското възрожденско общество да пристъпи към организиране на легална борба срещу Цариградската патриаршия и да постави открито въпроса за възстановяването на независимата българска църква. Подтик в тази посока е и ходът на възникналия през 30-те години на ХIХ в. спор между Вселенската патриаршия и духовенството в независимото Гръцко кралство, който завършва със създаването през 1833 г. на автокефална гръцка църква.
Под влиянието на тези фактори в края на 30-те години на ХIХ в. се създават реални предпоставки за възникване на най-масовото движение в доосвобожденската ни история – движението за църковно-национална независимост. То протича в два основни етапа. Първият обхваща времето от т.нар. “търновски” събития от края на 30-те години на ХIХ в. до началото на Кримската война (1853-1856 г.), а вторият – от края на Кримската война до създаването на Българската екзархия.
Църковната борба през Възраждането е обект на многобройни публикации и изследвания, първите от които се появяват още преди Освобождението. Най-голяма научна стойност обаче имат трудовете на Николай Генчев, Тодор Бурмов, Гаврил Кръстевич, Михаил Арнаудов, Петър Ников, Зина Маркова, Олга Тодорова, Иван Снегаров, Иван Шишманов и др. С голяма историографска стойност е книгата на Тончо Жечев “Българският Великден или страстите български”.
Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. “търновски” събития.
През 1838 г. умира търновският митрополит Иларион Критски. Грък по произход, той е представител на онова крило в Цариградската патриаршия, което води по-умерена политика спрямо българското население. С неговото име се свързва освещаването на Габровското училище през 1835 г.; по негова инициатива за учител в това училище е привлечен Неофит Рилски. Пак той подкрепя развитието на новобългарската просвета и в други селища на Търновската митрополия. След смъртта му обаче за митрополит в Търновско е назначен Панарет – типичен представител на корумпираните фанариотски среди в Цариград. Още с първите си действия той предизвиква неодобрението на българското население и местните първенци започват да правят постъпки за неговата замяна. От името на 16 кази от Търновската епархия са съставени изложения до Патриаршията, в които се изисква отзоваването на Панарет и назначаването на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848).
Роден в Котел, около 1810 г. той се замонашава в Хилендарския манастир, след което заминава за Свищов, където се отдава на книжовна и учителска дейност. След като посещава за кратко Сърбия, Неофит се установява отново в Търновско, където обикаля различни селища и манастири и с патриотичните си проповеди разбужда националното съзнание на българите. Това бързо му спечелва славата на просветител и достоен народен водач в борбата срещу гръцкото духовенство.
През пролетта на 1839 г. трима пратеници на Търновската епархия заминават за Цариград, за да разкрият пред правителството и Патриаршията злоупотребите на Панарет и да поискат на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели. В крайна сметка Панарет е отстранен, но служителите на Патриаршията успяват да подкупят пратениците и за митрополит в Търново е назначен друг гърк – Неофит Византиос, а Бозвели е определен за негов протосингел.
Малко след пристигането на Неофит Византиос в Търново отношенията на новия владика с българското население се изострят и Неофит Бозвели отказва да изпълнява задълженията си на протосингел. Несъгласен с действията на владиката, той се установява в Лясковския манастир, което се тълкува от турските власти като неподчинение и през 1841 г. Неофит Бозвели е арестуван и изпратен на заточение в Света гора.
През 1844 г. той се завръща от заточението и се установява в Цариград с намерението да превърне столичния град в център на борбата срещу Патриаршията. По това време в Цариград живеят около 30-40 хиляди българи, повечето от които се занимават с търговия, занаятчийство, градинарство. Сред богатите цариградски българи се открояват братята Тъпчилещови, братя Моравенови, Никола Сапунов, Никола Вълкович и др. Особено влиятелен е българският абаджийски еснаф, който, освен че разполага със солидни материални възможности, се радва и на благоволението на висшите османски чиновници.
Неофит Бозвели преценява, че Цариград предлага изключително благоприятни условия за продължаване на борбата с Патриаршията. Според него пред погледа на европейската дипломация и, възползвайки се от реформаторските обещания на Високата порта, българите могат напълно легално да се самоорганизират и да предприемат активни действия за възстановяване на независимата българска църква. За кратко време Неофит Бозвели намира съмишленици и разгръща активна пропаганда сред цариградската българска колония. Съществена помощ в тази насока му оказва Иларион Макариополски, който се изявява като най-ревностният последовател на Бозвели.
Иларион Макариополски (1812-1875), чието светско име е Стоян Михайловски, е роден в Елена. Получава солидно за времето си образование – първоначално в родния си град, по-късно в гръцкото училище в Арбанаси и в Карея. Замонашава се в Хилендарския манастир през 1832 г., след което продължава образованието си в известната школа на Теофилос Каирис на о. Андрос. Три години учи и в реномираната Атинска гимназия. Близък приятел на Георги Раковски, през 1841 г. той участва активно в дейността на Македонското революционно дружество. След пристигането на Неофит Бозвели в Цариград, Иларион Макариополски се присъединява към него и двамата се очертават като водачи на местната българска колония.
През есента на 1844 г., със съдействието на полския агент в Цариград Михаил Чайковски, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски връчват на Високата порта меморандуми, в които излагат исканията на българите. Те имат програмен характер, тъй като в тях залягат основните възгледи на Бозвели по българския църковен въпрос, които предопределят насоките на развитие на църковно-националното движение през целия му първи етап.
Убеден, че спорът с Патриаршията може да бъде решен само с помощта на турското правителство, Неофит Бозвели настоява пред Портата българите да имат архиереи само от своята народност, които да се назначават след избирането им от съответните епархии. В двата меморандума се иска разрешение българите свободно да откриват свои училища, да печатат книги и вестници на родния си език, да се позволи изграждането на българска църква в Цариград, да се създадат смесени българо-турски съдилища, да се състави българска делегация, която самостоятелно да представя българския народ пред Високата порта и пред Патриаршията.
Турското правителство гледа благосклонно и на двата меморандума, което дава основание на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да предприемат нови инициативи. През пролетта на 1845 г. те са официално упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представляват по всички въпроси на “вярата”. Веднага след това Бозвели подава нов мемоар до Високата порта, в който разобличава злоупотребите на гръцкото духовенство и още по-ясно излага българските искания. В новия документ той поставя за първи път и въпроса за строго фиксиране на заплатите на архиереите.
Активната дейност на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, както и все по-видимото ангажиране на влиятелните цариградски българи в църковния спор, принуждава Патриаршията да вземе ответни мерки. Първоначално тя се опитва да спечели Бозвели, предлагайки му митрополитски пост, но когато този ход на дава резултат Бозвели и Макариополски са заточени в Атон. По време на това свое второ заточение Неофит Бозвели умира (1848 г.).
След заточаването на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски цариградските българи съсредоточават усилията си към издействане на разрешение за построяването на български църковен храм в турската столица. В края на 1847 г. еснафите в Цариград дават пълномощно на Александър Екзарх (1810-1891) и той подновява искането за българска църква пред великия везир и пред патриарха. Впоследствие в преговорите се включва и Никола Сапунов – първомайстор на абаджийския еснаф, но Патриаршията категорично отказва да даде съгласието си. При това положение цариградските българи се обръщат за помощ към своя влиятелен сънародник Стефан Богориди, който се ползва с доверието на самия султан. След намесата му Абдул Меджид издава през лятото на 1849 г. специален ферман и с доброволния труд на цариградските българи за кратко време е построен параклисът “Св. Стефан”. Тържественото освещаване става на 9 октомври 1849 г., а управлението на храма е поето от настоятелството на цариградската българска община.
Успоредно с работата по откриването на българската църква в турската столица, цариградската колония се заема с реализирането и на останалите точки от програмата на Неофит Бозвели. През 1848 г. Иван Богоров започва да издава общобългарски вестник под името “Цариградски вестник”. Пак в столицата е създадено и училище за български духовници, а в патриаршеската типография започват да се печатат книги на български език. През 1851 г. цариградската колония организира и представително събрание, на което е избрано 24-членно настоятелство. Всичко това съдейства за укрепване на авторитета на цариградската българска община и за реалното й превръщане в ръководен център на църковно-националното движение.
Междувременно борбата срещу гръцкото духовенство се разраства в цялата страна и през 40-те и 50-те години на ХIХ в. обхваща Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско, Самоковско, Хасковско, Софийско, Одринско. Повсеместно българските общини се противопоставят на корумпираните гръцки владици и настояват за тяхната замяна с български духовници. В конфликта с Патриаршията се намесва и емиграцията в Русия и Влашко. Църковният спор привлича вниманието и на великите сили, като най-активна позиция по него заемат Русия и Франция.
Още при първите по-сериозни сблъсъци между българското население и гръцкото духовенство, руската дипломация открито подкрепя Вселенската патриаршия, защитавайки тезата за единството на православието. Позицията на Русия не се променя чак до следата на 60-те години на ХIХ в. Франция пък умело се възползва от разгарящата се българо-гръцка разпра и успява осезаемо да разшири своето културно-политическо присътвие на Балканите. Въпреки че стратегическите интереси на Франция са свързани най-вече с разпространението на католицизма сред православното население на Османската империя, през 1849 г. френската дипломация предлага на Високата порта да предприеме радикални реформи, включващи възстановяване на независимата българска църква. През 1844 г. френското посолство влиза в контакт с Неофит Бозвели и Иларион Макариополски във връзка с подготвянето на меморандумите до правителството на Османската империя.
Избухването на Кримската война довежда до временно затихване на българо-гръцкия църковен спор. Едва след прекратяването на бойните действия, когато обстановката в балканските провинции на Османската империя се нормализира, конфликтът с Цариградската патриаршия се възобновява, при това с още по-голяма сила.
Първият подтик за подновяване на борбата идва като реакция на поредния реформаторски акт на Високата порта – Хатихумаюна от февруари 1856 г. В този документ, обнародван под натиска на западните велики сили, Абдул Меджид се ангажира да продължи модернизирането на Империята, като обещава да гарантира равни възможности на всички свои поданици. Особено значение за българите има намерението на султана да се позволи на всяка християнска общност да излъчи от своите среди представителна комисия, с която Портата да обсъди конкретните реформи в църковните дела, така че да се гарантират правата на всички.
Възползвайки се от залегналите в Хатихумаюна обещания, цариградските българи веднага изготвят адрес до султана, в който искат да се разреши на българите сами да избират архиепископ, да имат свои съдилища и свои представители пред Високата порта. В края на 1856 г. българската община в Цариград призовава всички български общини да изберат и изпратят свои представители, които да поднесат на турското правителство прошения за самостоятелна българска църква. В началото на 1857 г. големите общини изпращат свои избраници, които заедно с представителите на цариградската община сформират общо българско представителство, наброяващо около 40 души. Измежду членовете му изпъкват Петко Славейков, Иван Гешов, х. Николи, братя Тъпчилещови, Стоян Чомаков и др. Веднага след сформирането си представителството изготвя около 60 прошения до Високата порта, в които изрично се настоява за възстановяване на независимата българска църква.
Патриаршията отхвърля българските искания, поради което в края на 50-те години започва драстична акция за изгонване на гръцките духовници и за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на българската църква. Според проф. Николай Генчев център на това ново надигане е Пловдив, където българите с въоръжени средства прогонват гръцките духовници и налагат църковнославянското богослужение.
При така създалото се положение Портата заема ролята на посредник за решаването на спора и принуждава патриарха да свика специален църковен събор. След почти едногодишно протакане съборът е открит през октомври 1858 г., като в неговите заседания участват само трима българи. По време на дискусиите са отхвърлени всички български искания и в крайна сметка съборът завършва без да бъде постигнат компромис.
Непремиримата позиция на Цариградската патриаршия поражда спонтанно недоволство в българските епархии, като особено силни са реакциите в Търново, Елена, Габрово, Дряново, Пловдивско, Старозагорско, Шуменско, Видинско и др.
При така създалата се ситуация по-радикалните дейци в Цариград замислят т.нар. Великденска акция, която има за цел да доведе до открито скъсване с Патриаршията. На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба в църквата “Св. Стефан” Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх. Според църковните канони това означава отхвърляне властта на патриарха.
Примерът на цариградските българи е последван и в по-големите селища из страната. Така една след друга българските общини се отказват от гръцките си владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.
Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават простор за открита намеса на великите сили в хода на църковно-националното движение. Русия продължава да подкрепя Патриаршията, опитвайки се да запази единството на православието в Османската империя. Постепенно обаче, в резултат на обективната информация, предоставяна на правителството от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия започва да променя своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.
В годините след Кримската война все по-голямо внимание на българския църковен въпрос отделя и Франция. Опитвайки се да неутрализира традиционното силно руско влияние сред българите, френската дипломация залага на т.нар. униатско движение. Подкрепяни от френските католически мисионери, българските униати, начело с Драган Цанков, лансират идеята за преминаване в лоното на Римокатолическата църква като най-безболезненото средство за решаване на църковния спор. През 1859 г. те започват да издават и свой вестник под името “България”. След Великденската акция Драган Цанков разгръща много активна пропаганда и успява да привлече значителен брой привърженици. Окуражени от успеха, ръководителите на униатското движение организират на 18 декември 1860 г. в Цариград публично връчване на молба до папата и още същия ден актът за присъединяване на българската църква към Рим е подписан. Начело на новата униатска църква застава Йосиф Соколски, който през 1861 г. е ръкоположен лично от папата за архиепископ. Малко по-късно обаче противниците на унията подготвят отвличането на Йосиф Соколски и останала без духовен водач, униатската църква започва да губи извоюваните си позиции сред българското население.
През 50-ти и 60-те години на ХIХ в. активна позиция по българския църковен въпрос заема и Великобритания. Първоначално английската дипломация следи внимателно развоя на конфликта без да се намесва в него. Но от средата на 60-те години на ХIХ в. Лондон все по-категорично настоява пред Високата порта българите да получат своята църковна независимост.Подобна на английската е и позицията на Австро-Унгария. Същевременно френски, английски и американски мисионери продължават да откриват религиозни училища в българските земи.
Влиянието на католицизма и протестантството по българските земи обаче е слабо.Разширяващата се намеса на великите сили в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси по-активно за нейното окончателно разрешаване. През 1864 г. Портата иска от новоизбрания патриарх Софроний да вземе необходимите мерки за намиране на компромис между българи и гърци. След дълги колебания патриархът свиква нов събор, в който участват четирима български представители. В крайна сметка обаче помирение не е постигнато и това отприщва нова вълна на недоволство във всички български епархии. Напрежението в страната расте. Засилват се и позициите на емигрантските политически организации, които в средата на 60-те години на ХIХ в. осъществяват активна и целенасочена революционна пропаганда. По това време са предприети и първите сериозни четнически акции. През 1867-1868 г. в българските земи нахлуват четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В ход са и различни инициативи за организиране на въстание в България.
В тази сложна обстановка сред участниците в църковната борба се забелязва разделение на две основни течения. “Младите”, начело с д-р Стоян Чомаков, Иларион Макариополски, Петко Славейков и Тодор Икономов са непреклонни в исканията си за независима българска църква. “Старите”, сред които личат имената на Гаврил Кръстевич, Н. Михайловски и братя Тъпчилещови, са склонни на компромис под турска егида.
През 1867 г. за патриарх в Цариград е избран Григорий VI, който изготвя проект за разбирателство с българите при запазване на единството на православието. Григорий VI предвижда всички епархии в района между Дунав и Стара планина да се обединят в автономен окръг под името Екзархия. Проектът е одобрен и от руския посланик Николай Игнатиев, защото в него се предлага създаване на полуавтономна българска църква, признаваща върховенството на Патриаршията. Българските дейци обаче отхвърлят подобно частично решаване на църковния въпрос и искат от турското правителство да се произнесе окончателно по неговата съдба.
През 1869 г. Високата порта свиква смесена българо-гръцка комисия. Заседанията се ръководят от великия везир Али паша, а от българска страна главен представител е Гаврил Кръстевич. Изготвеният от комисията проект е представен на Патриаршията, но тя се опитва да протака вземането на решение и при това положение, на 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името “Българска екзархия”. В диоцеза на Екзархията, състоящ се от 15 епархии, са включени всички територии, заселени с българи. В отделни селища и райони, където има смесено население се предвижда провеждане на допитване, за да се определи под чия юрисдикция да останат те за в бъдеще.
В началото на март 1870 г. в Цариград е свикано събрание, което излъчва Привременен съвет. Той трябва да изработи проектоустав на Екзархията и да ръководи епархийските дела до избирането на първия български екзарх. През февруари 1871 г. в Цариград започва своята работа и църковно-народният събор, който през месец май приема окончателния текст на устава и предлага на Портата няколко кандидати за екзархийския пост.
На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Веднага след това започва назначаването на митрополити и епископи. Въпреки това Цариградската патриаршия отказва да признае Екзархията и през септември 1872 г., на специално свикан събор, българската църква е обявена за схизматична. Последва ожесточена борба в спорните епархии, където според фермана от 28 февруари 1870 г. трябва да се проведе допитване до населението. Особено безкомпромисна е борбата в македонските епархии, като в крайна сметка Екзархията успява да спечели и в Скопско, и в Охридско.
Учредяването на българската екзархия представлява крупен успех за българското възрожденско общество. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. В хода на църковното движение укрепва националното самочувствие на българите, засилва се обществената роля на възрожденската буржоазия и интелигенция, натрупан е богат организационен и политически опит. Всичко това изиграва благотворно въздействие както върху духовната еманципация на възрожденските българи, така и върху общия развой на българското националноосвободително движение.
Особено важен е фактът, че с фермана от 28 февруари 1870 г. официално се признава българската нация в рамките на Османската империя.
В историческата наука са изказани различни определения на думата “нация”, но специфичността на националнообразуващите процеси при различните народи не позволява формулирането на общоприета дефиниция. Ето защо мисълта за принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ тази общност от хора. Формирането на българската нация е част от формирането на европейските нации през ХVIII-ХIХ в. Българската нация се ражда върху основите на образувалата се още през IХ-Х в. българска народност. Основните фактори, оказващи влияние върху формирането на българската нация, са изграждането през Възраждането на единен общобългарски пазар и на единна българска култура, формирането през ХIХ в. на новобългарския език, създаването на общобългарските движения за църковна и политическа новобългарска независимост. Българската възрожденска нация обхваща географските области Мизия, Тракия и Македония и според различните проучвания наброява между 4 и 6,5 милиона души. След разпокъсването на българските земи, вследствие на Берлинския договор от 1878 г., Екзархията олицетворява националното единство и изиграва огромна роля за националното консолидиране на останалите в Османската империя македонски и тракийски българи.

adminИстория на Българияборба,българи,възраждане,национална,църковноОсманските завоевания от края на ХIV и началото на ХV в. не само унищожават българската държавност, но и нанасят тежък удар върху българската православна църква. В хода на своето опустошително нашествие османците разграбват и разрушават десетки църкви и манастири. Духовенството е подложено на преследване, а някои от християнските храмове...Историята такава, каквато (не) я познаваме!