Създаването на Българската държава в края на VII в. е едно от забележителните събития на Ранното Средновековие. Възникването й е резултат от сложните демографски, социално-икономически и политически процеси, протичащи в обширните територии на Евразия през епохата на Великото преселение на народите (IV-VII в.). Конкретната обстановка в Европейския югоизток в края на VII в. е основната причина за създаването на политическа организация от прабългари и славяни. За разлика от редица други варварски обединения България оцелява и заема достойно място в историята на Средновековна Европа.
Според широко застъпената теза на проф. Васил Златарски Аспарухова България носи белезите на конфедерация, в която господстващо положение заемат прабългарите, а славянските племена запазват относителна самостоятелност.

С активната си външна политика първите български ханове Аспарух (681-701) и Тервел (701-718) успявят да устоят на военния натиск на Византия и постигат юридическото признаване на България от страна на Империята.
След управлението на последния хан от рода Дуло – Севар (738-754) обаче, България изпада във вътрешнополитическа криза. В историографията съществуват две основни обяснения за тази нестабилност на ханската власт през третата четвърт на VIII в. Според проф. Васил Златарски корените на кризата се крият в разразилата се “етническа” борба между прабългари и славяни. Тази борба довежда до създаването на две “партии” сред прабългарската аристокрация – “прабългарска” и “славянска”, всяка от които се стреми да наложи свои представител на престола.

Други историци като проф. Петър Мутафчиев поддържат становището, че разделението на прабългарското общество се дължи на различното отношение спрямо Византийската империя.

Една част от него (с представители хановете Винех, Сабин и Паган) е склонна на отстъпки спрямо Империята, а другата (начело с хановете Телец и Токту) защитава пълната независимост на България. Тази независимост е твърдо отстоявана и от славянския елемент в държавата, за което свидетелстват данните за славянския княз Славун.
Така от 754-та до 768 г. на ханския престол се изреждат шест български владетели. Винех, Телец, Токту и Паган са убити при заговор, Сабин избягва във Византия, а съдбата на управлявалия само 40 дни Умор е неизвестна. Мощен катализатор на тази вътрешна нестабилност е политиката на император Константин V Копроним (741-775), който посвещава живота си на опити да унищожи България и организира 9 похода срещу нея. Тези походи са най-голямото изпитание за държавата от създаването й, но преодоляването им въпреки кризата в Българската държава е показателно за потенциала, който тя притежава. Управлението на следващите хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-802) ясно показва, че Българската държава разполага с достатъчно обществени ресурси, за да превъзмогне сътресенията и да отстои позициите си на Балканския полуостров.
След смъртта на император Константин V Копроним византийският натиск затихва. През 774 г. хан Телериг подпомага с 12-хиляден отряд славянското племе берзити в борбата му срещу Византия. Макар походът да е неуспешен, показателно е, че България отново минава в настъпление спрямо Империята. В същото време хан Телериг научава чрез хитрост имената на византийските шпиони в Българската държава и заповядва да бъдат убити. Въпреки това обаче, вероятно поради продължаващи боилски интриги, през 777 г. и на него се налага да избяга в Константинопол.
Управлението се поема от хан Кардам, който успява окончателно да се справи с вътрешните междуособици. През 789 г. българската войска нахлува по долината на р. Струма и разгромява стануващите там византийски гарнизони. През 792 г. хан Кардам нанася тежко поражение на ромеите край крепостта Меркели. Със сключения в последствие договор Византия се задължава да изплаща ежегоден данък на България – нещо, което не е правила от времето на хан Тервел. Така през управлението на хан Кардам България излиза от състоянието на политическа немощ. Укрепването на ханската власт при хан Кардам е основата, върху която през първата половина на IХ в. се разгръща външнополитическия възход и процесът на централизация на Българската държава.
Историческите извори за посочения в темата период могат да бъдат разделени на три групи: български, византийски и западни. Основни домашни извори са някои запазени каменни надписи като Хамбарлийският, Сюлейманкьойският, Търновският, Чаталарският, Маламировата летопис, надписът на хан Пресиян от град Филипи и др. По-важни византийски извори са хрониките на Теофан Изповедник, Михаил Сирийски и Продължителя на Теофан, както и съчиненията на Йосиф Генезий, “История” на патриарх Никифор, “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски, “Свидас Лексикон” и “За управлението на империята” от император Константин VІІ Багренородни. Основни западни извори са Фулденските анали, “Аналите” на Айнхард, един анонимен ватикански разказ за гибелта на император Никифор I Геник и др.
Управлението на хановете Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян е обект на обстоен интерес от страна на историците. Основни са трудовете на проф. Константин Иречек, проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников, проф. Иван Венедиков, проф. Веселин Бешевлиев, акад. Иван Дуйчев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др.
Наследникът на хан Кардам – хан Крум (802-814) поема управлението на държавата при една доста сложна международна обстановка. В началото на ІХ в. Византия започва война срещу араби, българи, славяни и франки. Франкската държава по това време е най-силната сред страните в Западна Европа. В края на VІІІ – началото на ІХ в. нейният владетел Карл I Велики (768-814) разгромява Аварския хаганат и завладява неговата западна част. С тези успешни действия той разширява властта си в района на Средния Дунав и влиза в пряк контакт със славянския свят. През 800 г. на Рождество Христово Карл I Велики е коронясан от папа Лъв III за “свещен римски император”. Тази коронация прави пробив във византийския универсализъм и бележи началото на продължилото столетия съперничеството между Изтока и Запада за главенство над християнския свят. Отбелязаните външнополитически събития дават своето отражение и върху развитието на Българското ханство.
Най-вероятно хан Крум произхожда от т. нар. панонски българи. Този български владетел поставя началото на една нова ханска династия, която управлява почти до края на Х в. Началото на неговото управление се поставя с военните му действия на северозапад към Средния Дунав, където през 805 г., възползвайки се от сблъсъка между авари и франки, той успява да завладее източната част на Аварския хаганат и да разшири своята мощ и влияние сред славяните и аварите, живеещи по Средния Дунав. Към България са присъединени обширни териотрии, заключени между р. Днепър на изток, р. Тиса на запад, Карпатите на север и р. Дунав на юг, населени с авари, панонски българи и най-вече – славяни.
Последиците от настъплението на хан Крум в тези територии имат твърде важно значение за по-нататъшното укрепване на Българската държава като независима политическа сила. България се издига до една от трите големи държави в Европа по това време – наред с Византия и Франкската империя, с която Българската държава установява непосредствено съседство след 805 г.
Голямо значение има и фактът, че българите придобиват контрол над солните и железни рудници в Трансилвания, което им осигурява важно място в международната търговия. Така с териториалното си разширение на северозапад България от началото на ІХ в. започва да се превръща във важен политически и икономически фактор не само в Югоизточна, но и в Централна Европа.
Постепенно България се очертава като обединителен център за славянството. Това става нейна основна външнополитическа тенденция. Осъзнала значението на Българската държава като стожер на “варварския свят” на Балканите, Византия безуспешно се опитва да го неутрализира.
През 805 или 807 г. в Пелопонес избухва въстание на славянските племена, свързано с опитите на византийският император Никифор I Геник (802-811) да ги подчини окончателно. Хан Крум оказва военна подкрепа на славянските племена. В отговор на това през 807 г. император Никифор нарушава мирния договор с България като потегля на север срещу българите, но не достига старопланинските проходи поради избухналия в Мала Азия бунт и заговор във византийската столица.
През 808 г. хан Крум отново нахлува в областта по поречието на р. Струма и в земите на дн. Македония и подпомага местните славяни срещу византийските гарнизони, от които отмъква касата със заплати на войници на стойност 1100 литри злато.  През 809 г. българите превземат Сердика – сърцето на Балканския полуостров. Присъединяването на тази крепост има особено голямо стратегическо и икономическо значение за България. С превземането на Сердика Българската държава си осигурява стабилни изходни позиции за завладяването на Македония. През Сердика минава и една от важните пътни артерии на Византия, свързваща Константинопол със Средна Европа. След завладяването й от българите се създават нови благоприятни възможности за активизиране на търговската дейност на страната.
В отговор на тези действия на хан Крум император Никифор І предприема заселвания на византийци по р. Струма и в Македония с цел да предотврати проникването на българските войски в тези територии. Но тази мярка на императора не дава резултат и той решава да организира нов поход срещу България. Той започва през май 811 г. и в него участва най-близкото обкръжение на императора, начело със сина му Ставрикий и “златната младеж”. Византийският император се насочва с многобройната си армия към крепостта Меркели, откъдето смята да навлезе в българските територии. В тази критична ситуация за държавата на хан Крум предлага мир, който обаче му е отказан от Никифор. Византийският император преминава старопланинските проходи и се насочва към българската столица. Според Анонимния ватикански разказ византийците преодоляват съпротивата на два български отряда. След техния разгром през юли 811 г. Плиска е превзета, а дворците на хан Крум са опожарени. Жителите на града са убивани по особено жесток начин. Последва втори отказ на Никифор да сключи мир с българите. Тогава хан Крум организира войската си и нарежда да се преградят и укрепят старопланинските проходи. Според изворите той привлича на своя страна аварски отряди и дори въоръжава “жените по мъжки”. При завръщането си византийците са катастрофално разбити в Балкана. Съкрушителният удар върху тях се стоварва на 26 юли 811 г. при прохода Верегава в Източна Стара планина (вероятно това е Върбишкият проход), където византийците губят почти цялата си войска. Самият император е обезглавен. Това е едва вторият случай в историята, в който византийски император е убит от “варварски народ” след смъртта на император Валент, загинал в сражение с готите през 378 г. Символичен израз на властта и силата на хан Крум над византийците става ритуалът на вдигане наздравица в чест на победата с чаша, изработена от черепа на Никифор I Геник и обкована със сребро. Според прабългарските вярвания чрез пиене от череп се поема силата (орендата) на победения враг. В изворите изрично се споменава, че хан Крум вдига наздравица не само с прабългарските първенци, но и със славянските князе – признание за техните заслуги в решаващото сражение. По думите на Теофан в тази битка с българите “загинала цялата християнска красота”. В нея тяжко ранен е и синът на Никифор – Ставрикий, което го принуждава да абдикира от престола и да предостави властта на своя зет Михаил I Рангаве (811-812).
Историческото значение на битката при прохода Верегава се изразява в окончателното утвърждаване на заетите от Българската държава територии и във фактът, че Византия престава да гледа на България като временно управляваща земите на север от Стара планина, въпреки че не се отказва от идеята да си върне тези територии. От друга страна, тази победа позволява на хан Крум да премине в настъпление спрямо Византия.
След като организира военните си сили, през 812 г. хан Крум започва мащабно настъпление в Тракия, което продължава и през 813 г. и достига до р. Струма. През 812 г. българите превземат граничната крепост Девелт, а жителите му биват преселени в Отвъддунавска България. Пред страха от българите византийското население масово се изселва от застрашени градове като Анхиало, Верея, Проват, Филипопол, Филипи. Въпреки тези победни действия през есента на 812 г. хан Крум прави ново предложение за мир на византийците. Той иска да се признае за валиден договорът от 716 г., който е много изгоден за Българската държава с оглед на неговата търговска клауза и на настъпилите териториални промени. Преговорите с византийската страна са поверени на славянския княз Драгомир. Византийският император обаче отказва да подпише подобен договор и в отговор хан Крум подновява военните действия. През есента на 812 г. е превзета друга важна черноморска крепост – Месемврия. През пролетта на 813 г. хан Крум предприема поход към Адрианопол. Към същата крепост се насочва с войската си и византийския император. След дълго изчакване от страна и на двете страни военните действия започват на 22 юни при Версиникия. Византийците търпят ново съкрушително поражение, а императорът се спасява с бягство.
Тази победа дава възможност на хан Крум да продължи настъплението си към византийската столица. Новият император Лъв V Арменец (813-820) взима бързи мерки за отбрана на Константинопол, защото очаква българското нападение. Самият хан Крум безпрепятствено се явява пред стените на столицата на 17 юли 813 г. и така принуждава византийците да започнат преговори за мир. Лъв V Арменец обаче съставя коварен план за убийството на българския владетел по време на преговорите, който е разкрит от самия Крум. В отговор на тази измама той нарежда да се сринат всички църкви, дворци и постройки, разположени в близката столична околност. Последва опожаряването на почти всички градове и крепости от Константинопол до Адрианопол, по цялото европейско крайбрежие на Мраморно море и по бреговете на Дарданелите. След това хан Крум се връща в Адрианопол, усилва обсадата, започната от неговия брат, и принуждава града да се предаде. Част от жителите му също са преселени в Отвъддунавска България.
Българското господство в Източна Тракия позволява на хан Крум да започне подготовка за завладяването на непревземаемата византийска столица. През късната есен на 813 г. той изпраща 30-хилядна войска в Тракия по посока на Константинопол, която да поддържа напрежението във Византия. Тя достига до Аркадиопол, извършва големи опустошения и се завръща с богата плячка. Особено активна е подготовката за предстоящия поход срещу Константинопол през зимните месеци на 814 г. Според изворите хан Крум привлича във войската си славяни и авари, а въоръжението й е подсилено с внушителна обсадна техника. В навечерието на похода срещу византийската столица обаче хан Крум умира на 13 април 814 г. Едни историци твърдят, че смъртта му е предизвикана от сърдечен удар, а други – че става дума за т. нар. сакрално цареубийство.
Успешната военно-политическа дейност на хан Крум на северозапад срещу аварите и на юг срещу Византия укрепва международния престиж на Българската държава. Той се обуславя от нейното значително териториално разширение, при което в пределите й се включват нови земи по Средния Дунав и на юг в Тракия, обитавани от многочислено славянско население. В началото на IХ в. България на практика започва да изпълнява мисията си на обединител на славянските племена на Балканския полуостров. След периода на начално укрепване през управлението на хан Крум Българската държава има възможност да се насочи към една активна завоевателна политика, която дава своето отражение и върху по-нататъшния развой на отношенията между Византия и Франкската империя. Западните и византийските извори сочат, че в този период Източната империя търси все по-настоятелно помощта на франките, особено когато българският владетел заплашва византийската столица. Страхът от българите кара Империята да прояви отстъпчивост пред Франкската държава. През 812 г. Византия изпраща своя делегация в резиденцията на Карл Велики, където е призната неговата императорска титла. През 814 г. последва ново пратеничество, но и двете дипломатически мисии остават безрезултатни, защото нито Карл Велики, нито наследникът му Людовик Благочестиви се съгласяват да започнат война срещу България.
Военните успехи на хан Крум засилват централната власт в държавата и авторитетът му като решаващ фактор в държавния живот. Завладяването на нови области увеличава значително неговата икономическа мощ и създава благоприятни условия за укрепването на върховната ханска власт не само сред прабългарите, но и сред славяните в държавата. Този процес намира израз в издадените от хан Крум закони, които са първото писано законодателство, въведено като общовалидно за двете етнически групи. Единствените данни за Крумовите закони се съдържат във византийската енциклопедия от Х в. “Свидас”. В отделните разпоредби намират отражение промените, които настъпват в социално-политическата структура на българското общество и които са свързани със засилване на процеса на имуществено разслоение в него. В един по-общ смисъл законодателството показва грижите на българския владетел за опазване на поданиците от нравствена и морална разруха и на все още крехкия вътрешно-държавен стабилитет. По този начин българският владетел утвърждава ролята си на висш законодател, която той затвърждава и чрез административните реформи, които осъществява след присъединяването на част от Тракия в Българската държава. Те са насочени към централизирането на държавната уредба и премахването на племенния принцип в управлението на страната. Сведения за настъпилите териториално-административни промени се съдържат в Хамбарлийския надпис на хан Крум от края на 813-814 г., изсечен в чест на победите над Византия. Данните от надписа са свидетелство за разширяване на правомощията на хана над завладените земи в Тракия. Там той назначава за областни управители кавханът, ичиргу-боилът и своя брат, които са наместници на върховната ханска власт. Освен това ханът започва да включва и славянската аристокрация във върховното управление на държавата, за което свидетелства наздравицата със славянските князе след победата при Верегава и възлагането на преговорите с Византия от 812 г. на славянския княз Драгомир.
Въведените от хан Крум, макар и частични, териториално-административни реформи и общо законодателство отбелязват началото на процеса на централизация на Българската държава. Тези положителни процеси, свързани с растежа на Българската държава, намират своето още по-активно развитие през управлението на Крумовия син – хан Омуртаг (814 –831). Най-вероятно той наследява властта направо от своя баща, макар че в изворите съществуват известни податки за това, че след смъртта на хан Крум за около година и половина страната е управлявана от някой си Тук. Проф Васил Гюзелев отрича подобна теза, а споменатото от византийските източници име свързва с игиргу-боила Тук.

Нарастването на ролята и мястото на България като страна с обширна територия сред тогавашния европейски политически свят изисква очертаването на нови насоки в държавната политика през времето на хан Омуртаг, които да затвърдят извоювания международен престиж. Това се налага най-вече от обстоятелството, че с териториалното разширение на северозапад България разширява пространството на своята външна политика в Европа и в нея редом с Византия се появява още един важен фактор в лицето на Франкската империя.
Но изострените при хан Крум българо-византийски отношения налагат като първа и най-важна външнополитическа задача тяхното скорошно уреждане. В Тракия по посока на Константинопол са пръснати български войски, който през лятото на 814 г. системно ограбват Тракия. Предложението за мир на византийският император е отхвърлено, вероятно поради неприемливи за България условия. През есента на 814 г. император Лъв V потегля на поход срещу българите и при Бурдизо с хитрост успява да ги победи. При тази нова ситуация хан Омуртаг проявява готовност за сключване на мир с Византия, която също желае неговото постигане. Започналите преговори завършват благополучно и вероятно в началото на 815 г. е сключен 30-годишен мир, който предвижда императорът да се закълне по езически обичай, а българският хан – по християнски. В своята дипломатическа практика Византия рядко пристъпва към подписването на дълготрайни договори. Този факт показва голямото значение, което в този момент Империята отдава на мира с България. Основните клаузи на договора са запазени в Сюлейманкьойския надпис, изсечен по заповед на хан Омуртаг. Уточнена е българо-византийската граница по окопа Еркесия, постига се споразумение за размяна на пленници и политически бегълци и се решава съдбата на славянското население от Черноморската област и Източна Тракия. Този договор е възобновен при възцаряването на император Михаил II Балба (820-829). Хан Омуртаг го спазва през цялото си управление.
Вероятно по силата на мирния договор през 823 г. хан Омуртаг оказва военна помощ на новия император срещу бунта на византийския военачалник Тома Славянина, който прави въоръжен опит да узурпира властта. Българският хан се проявява като добър съсед и далновиден политик.
Може да се каже, че с договора от 815 г. България излиза с чест от жестоката борба с Византия. След договора от 716 г. Империята за втори път признава българските завоевания и се отказва от бивши свои земи. Мирните българо-византийски отношения позволяват на хан Омуртаг да води съзидателна вътрешна политика и активно да защитава българските интереси от останалите съседи на страната.
Развоят на българо-франкските отношения през управлението на хан Омуртаг се определя от конкретните политически събития, развили се в граничните територии на Българската държава. В нейните северозападни области живеят славянските племена тимочани, абодрити и браничевци. През 818 г. те правят опит да се откъснат от Българската държава. За целта изпращат пратеници при франкския император Людовик Благочестиви (814-840) с искане да преминат под неговата върховна власт. Действията на тези племена са логична реакция на извършената от хан Омуртаг териториално-административна реформа, която премахва тяхната относителна самостоятелност и привилегиите на князете им.
През 819 г. хърватският княз Людовиг, който се намира под върховна франкска власт, започва борба срещу франките за извоюване на своята независимост. Тогава тимочаните се присъединяват към него, но през 822 г. хърватският княз е убит и хървати, браничевци и абодрити се подчиняват на франките. Този развой на събитията обезпокоява хан Омуртаг и той взима мерки да не позволи откъсването на територии от Българската държава. Франкските хроники съобщават за избухването на българо-франкски конфликт, за преговори между двете страни и за пълната решимост на българския владетел да отстоява интересите на Българската държава. През 824-826 г. хан Омуртаг изпраща три български пратеничества до франкския император, но той не бърза да уреди отношенията си с България и конфликтът се задълбочава. През 827 г. хан Омуртаг започва военни действия и изпраща българска войска по р. Драва, която “с огън и меч” покорява местните славянски племена от Долна Панония и на мястото на техните князе назначава български управители. Франките се опитват да противодействат, но до големи сражения не се стига, защото в този период Людовик Благочестиви също се стреми да запази обширната територия на своята империя. След краткотрайния конфликт отношенията между двете страни се подобряват и хан Омуртаг съумява да стабилизира българската върховна власт в северозападните области.
Сведения за бойни действия на североизток, срещу маджари или хазари, дава възпоменателният надпис на ханския военачалник Окорсис, който се удавя в р. Днепър по време на тези битки. Приема се, че хан Омуртаг успешно защитава р. Днепър като североизточна българска граница.
Укрепването на вътрешнодържавния живот е другата важна насока в политиката на хан Омуртаг. През неговото управление започналият вече процес на централизация на държавата продължава да се развива с още по-бързи темпове. Новото административно деление, чието начало се поставя от хан Крум, е въведено в цялата страна и тя е разделена на военно-административни области – комитети. Назначените в тях областни управители са пряко подчинени на върховната ханска власт. Славянските племена загубват своята автономия.
Изграждането на военно-административен апарат и на добре организирана войска са другите важни прояви във вътрешната политика на хан Омуртаг, които са тясно свързани с развитието на българската държавно-политическа структура и постигане на единство в държавния живот. Въпреки грижите и мерките от страна на ханската власт този процес не протича безпрепятствено. Показват го както славянските вълнения на северозапад, така и някои прояви на религиозната политика на хан Омуртаг.
За добрата административна уредба на България през първата половина на IХ в. говорят множеството санове в страната, всеки от който се дава за определени заслуги и включва определени задължения към държавата. Ханът е върховен законодател, съдия, главнокомандващ и върховен жрец. Най-големият син на хана е престолонаследникът, носещ титлата “канартикин”. Втори по ранг след хана е кавханът. Той е пръв сътрудник, а понякога и съвладетел на хана. Друга важна фигура и ичиргу-боилът, който управлява вътрешните крепости на страната и столицата. Канът-боила коловър е предводител на ханската дружина, а миникът – управител на двореца. Кавханът, игиргу-боилът, канът-боила коловър, миникът, великият жупан и оглу-тарканът съставляват Съвета на великите боили, който има съвещателни функции относно решенията на хана.
Опазването на господстващото положение на езическия мироглед и по-специално на прабългарското езичество в държавната идеология е друга важна насока в държавната дейност на хан Омуртаг. Издигането на ролята и мястото на славянството като фактор в живота на Българското ханство през първата четвърт на IХ в. води до укрепване на позициите на славянското езичество на низово равнище. Зловредното действие на религиозната раздвоеност в българското общество започва да тегне все по-осезателно върху държавния стабилитет. Духовният и политическият живот в Българската държава са раздвоени още повече със засилване на влиянието на християнството. Териториалното разширение през времето на хан Крум води до увеличаване на броя на християнските привърженици в страната, защото една значителна част от славяните вече са християни. Християнството се счита за проводник на византийско политическо влияние и от съображение за сигурност българската ханска власт предприема периодично мерки за ограничаване на неговото влияние сред населението. Този аспект на религиозната политика на Българското ханство се проявява най-ясно през управлението на хан Омуртаг. Според “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” и някои други византийски извори българският владетел организира гонения на християни, намиращи се в пределите на ханството. По времето на този владетел християнството започва да прониква сред управляващата върхушка и във владетелското семейство. Според “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” един от Омуртаговите синове – Енравота-Воин, също е посветен в новата религия. Опазването на държавния суверенитет и на езическите културни традиции, които в този начален период от развитието на България са нейно средство за защита, обуславят религиозната политика на хан Омуртаг и неговите приемници. На преследвания са подложени не само византийските пленници, които разпространяват християнството в страната, но и покръстените вече славяни.
Активната строителна дейност, осъществена от хан Омуртаг, е друга важна проява на държавната му политика. Мемориалните надписи от неговата епоха свързват името му със строителството на дворци, крепости и възстановяването на разрушената от император Никифор I Геник столица Плиска, в която е построен нов хански дворец с тронна палата и други култови и граждански сгради, храм на Тангра и алея от каменни колони с имената на градовете от Тракия, присъединени към Българската държава. През управлението на хан Омуртаг прабългарската материална култура достига своя разцвет. Запазените от първата половина на IХ в. каменни надписи са уникален архитектурен паметник с общоевропейско значение.
Чрез това строителство българският хан утвърждава своя авторитет като владетел на държава с обширна територия. Израз на това негово реално положение става и промяната в ханския му титул. Тя особено добре е засвидетелствана в многобройните каменни надписи на гръцки език от това време. Българският владетел започва да се назовава: “От Бога поставен владетел на много българи”. С нея се утвърждава неприкосновеността на неговата власт и личност.
Териториалното разширение и политическото укрепване на Българската държава продължават да се развиват успешно и при наследниците на хан Омуртаг – хан Маламир (831-836) и хан Пресиян (836-852). Тяхното управляние се характеризира с подновяване на българските военни действия в югозападна посока с цел присъединяване на нови области, заселени от славяни. Благоприятен фактор за тази ориентация на българската външна политика са промените в българо-византийските отношения и засиленото недоволство на славянските племена в Македония от византийската власт.
Сведенията за управлението на хан Маламир са оскъдни. Той е третият син на хан Омуртаг. Вероятно заема престола малолетен и е подпомаган от кавхана Исбул. Известно е, че във вътрешната си политика той се проявява като ревностен защитник на прабългарската езическа религия. В това отношение той надминава дори своя баща. Според споменатото Теофилактово житие Маламир иска от брат си Енравота да се отрече от “чуждия бог”, но той отказва и ханът го наказва със смърт.
Във външната политика на новия владетел тенденцията към поддържане на мирни отношения със съседните на България държави е продължена. През 832 г. хан Маламир изпраща български пратеници при Людовик Благочестиви, които по силата на дипломатическата практика трябва да известят франкския император за станалата в България промяна на владетелския престол и да затвърдят мирните отношения между двете страни, възстановени и поддържани през последните години от управлението на хан Омуртаг.
С Византия също са спазвани мирните отношения до момента, в който според Маламировата летопис между двете държави възниква териториален конфликт по вина на Империята. В отговор българите нахлуват в пределите й и със сила заемат земите до Родопите. Военният сблъсък между двете страни най-вероятно става през 836 г., когато след успешните български действия към страната е присъединен Филипопол и неговата околност. Териториален спор относно владеенето на някои земи и крепости в Тракия е уреден с възстановяване на мира от времето на хан Омуртаг. В духа на бащината си политика хан Маламир продължава да укрепва ролята и мястото на българския владетел чрез разгръщането на активна строителна дейност, отразена в паметници на българската каменна историопис. През краткото му управление нараства още повече авторитетът на Българското ханство като обединител на балканското славянство.
След смъртта на Маламир през 836 г. ханският престол е унаследен от Пресиян – син на втория Омуртагов син Звиница. В изворите преобладават сведения за неговата външна политика, която се характеризира с промяна на ориентацията, средствата и методите. Те се определят от конкретните промени, настъпили в съотношението на силите на Балканския полуостров. През 837 г. Византия отново е в тежка война с арабите в Мала Азия. По същото време в Западните Родопи срещу византийската власт се разбунтува славянското племе смоляни. Въстанието им бързо се разширява по посока на Беломорието и на североизток от Солун. Тази критична за Империята ситуация е използвана умело от хан Пресиян. Според сведенията на византийските хронисти Георги Монах и Симеон Логотет, както и според Пресияновия надпис от град Филипи той изпраща войски към Солун, начело на които е поставен кавхан Исбул, подпомаган от ичиргу-боила и кана-боила коловъра. Те се отправят най-напред към земите на смоляните, а след това се насочват към Беломорието и Солун. Византийската войска, която е изпратена срещу българите и има за своя база Христопол не оказва успешна съпротива и кавхан Исбул превзема древния християнски център Филипи. Завладяването на посочената крепост представлява важен успех във външната политика на хан Пресиян. Тази победа създава стабилни изходни позиции на българската ханска власт за разширяване на своята държава в югозападна посока. За около две години към нейните предели са включени Централна и Западна Македония, областта на Косово поле, земите до Охрид и Прилеп и тези по течението на Струма, където живее славянското племе стримонци. Така българската държава не само продължава вече традиционната си политика на присъединяване на славянски територии, но на практика в този период успешно изпълнява своята мисия на обединител на славяните, обитаващи югоизточния дял на Балканския полуостров. Войните, който тя започва в началото на IХ в. срещу Византия за обединението на славяните от Тракия, Македония и Родопската област завършват с успех в средата на IХ в.
Византийският отговор на това настъпление е подпомагането на византийските пленници в Отвъддунавска България, заселени там от хан Крум. С помощта на изпратената от Константинопол флота те успяват да избягат. Тази акция обаче не преустановява българската активност на югозапад.
Според императора-писател Константин VII Багренородни в периода 839-843 г. избухва война между българи и сърби. Неговите сведения обаче са недостатъчни, за да се установи чия е инициативата за започването на тази война – на България, на Сърбия или на византийската дипломация, която по този начин се стреми да отслаби Българската държава. Войната е неуспешна за хан Пресиян, но няма сериозни последици за България.
През 845 г. Византия си връща Беломорието, но останалите завладени земи остават български. Така през управлението на хан Пресиян е осъществено едно от най-важните териториални разширения на България.
Не се знае нищо за вътрешната политика на хан Пресиян. Показателно е, че в “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” не се споменава за него като гонител на християните. Това може да се приеме като косвено доказателство за затихване на езическата реакция срещу християнството през неговото управление.
Българската историография единодушно оценява периода 802-852 г. като време на възход на Българската държава. В резултат на усилията на хановете Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян България се утвърждава като държава с обширна територия, простираща се от земите на Средния Дунав до Беломорието и от р. Днестър до дн. Албания. България става притежател на важни природни богатства и суровини. През нея започват да преминават важни търговски пътища, свързващи Византия, Западна Европа, Киевска Русия. България се превръща в един от основните политически и икономически фактори в тогавашна Европа. Изключително важно следствие от голямото териториално разширение е решителното нарастване на славянския елемент в държавата. Това в крайна сметка довежда и до нейната славянизация.
През първата половина на IХ в. България се превръща в централизирана държава. В резултат на действията на хановете Крум и Омуртаг племенният партикуларизъм престава да бъде определящ административната уредба на страната. Хан Крум премахва действащото дотогава обичайно право и го заменя с писано законодателство, валидно за всички поданици на държавата. Племенният принцип в българската администрация се заменя се с териториално-административният, осъществен в пълна степен от хан Омуртаг.
Въпреки огромните усилия на хановете Крум и Омуртаг в посока преодоляването на етническата разделеност в Българската държава, процесът на народностна консолидация не завършва с тяхното управление. Негов край се слага през втората половина на IХ век, с приемането на единната за българския народ християнска религия, с изграждането на Българската църква и със създаването и разпространението на славянската азбука и писменост. На основата на православието и славянската писменост Българската държава се превръща в център, а българската народност – в носител на славяноезичната, писмовна култура.

http://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/1-893x1024.jpghttp://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/1-150x150.jpgadminИстория на БългарияБългария,половина,първата,разширение,Териториално,централизацияСъздаването на Българската държава в края на VII в. е едно от забележителните събития на Ранното Средновековие. Възникването й е резултат от сложните демографски, социално-икономически и политически процеси, протичащи в обширните територии на Евразия през епохата на Великото преселение на народите (IV-VII в.). Конкретната обстановка в Европейския югоизток в...Историята такава, каквато (не) я познаваме!