неделя , 26 октомври 2014
В момента разглеждате: История / История на България / Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.)
Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.)

Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.)

210
5/5 ( 100% )
based on 3 ratings

Дванадесетата руско-турска война (1877-1878 г.) довежда до Освобождението на България и поставя началото на нов етап в историческото развитие на българския народ. Официалното признаване на българската държавност става на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който обаче разпокъсва българската нация на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибунарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия.

Берлинският договор от юли 1878 г. осигурява своеобразно международно признание на Българската държава и българската нация. Но този договор представлява един несправедлив диктат, който жестоко разпокъсва българската нация, задълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос. Същността на този въпрос се състои в десетилетните борби на българите за освобождение и обединение на всички български земи в целокупно отечество.
Решенията на Берлинския конгрес стават повод за сериозно обществено недоволство сред българите, намерило израз в разгърналата се широка петиционна кампания – изпращане на молби, подписки, прошения, декларации до руските власти и правителствата на западните Велики сили. Редом с тези мирни действия през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, което се явява първата въоръжена реакция срещу Берлинския договор. Въстанието е плод на дейността на комитетите “Единство” в Княжество България и Източна Румелия и на единодействието с българите в Македония. Въпреки първоначалните успехи и изграденото ръководство на въстанието, то завършва без успех. Независимо от това, Кресненско-Разложкото въстание остава в българската история като опит за продължение на българската националноосвободителна буржоазнодемократична революция от Възраждането. В новите условия след Освобождението въстанието се явява първата въоръжена проява на движението за национално обединение. След потушаването на въстанието националната енергия на българския народ се пренасочва към съединистко дело.
В края на 70-те и началото на 80-те години на ХIХ в. въпросът за националното обединение на българите се превръща в смисъл и съдържание на политиката на първите правителства на Княжество България и на властите в Източна Румелия. Тази национална политика достига своя връх през 1885 г. с осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Съединисткото движение намира отражение в мемоари, спомени, писма и документи на участниците и дейците на Съединението. В българската историография то е изследвано задълбочено от Андрей Пантев, Елена Стателова, Илчо Димитров, Стайко Трифонов, Дойно Дойнов, Йоно Митев и др.
Възникването на съединисткото дело е пряк резултат от решенията на Берлинския договор и от сложното политическо, етническо и социално положение в Източна Румелия. Както се посочи, Берлинският договор обособява Източна Румелия като област с административна автономия под военната и политическа власт на султана. Територията й е около 33 000 кв. км, а населението й наброява около 816 000 души. Българите имат изключително мнозинство с 573 000 жители. След тях по се нареждат турците, българомохамеданите, гърците, циганите, евреите, арменците и т.н. По етнически състав провинцията си остава типично българска област. Исторически, икономически и духовно тя също е неразривно свързана с останалите български земи. Доказателство за това е фактът, че именно тук протичат едни от най-активните възрожденски процеси и че тук Априлското въстание от 1876 г. е най-масово и героично.
След подписването на Берлинския договор Временното руско управление (ВРУ) предприема активни мерки за изграждане административната уредба на Източна Румелия. Начело на административния апарат в областта е поставен способния и енергичен ген. Аркадий Столипин. Под негово ръководство институциите в Източна Румелия постепенно придобиват български облик чрез замяна на руските представители с местни жители. С цел утвърждаване и укрепване на българското влияние в областта руските власти предприемат енергични действия за създаване на източнорумелийска полиция. Но нейните сили са недостатъчни да се справят с хилядите въоръжени башибозуци, чакащи оттеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. За да се осигури ефективна отбрана на Източна Румелия, са създадени т. нар. “гимнастически дружества”, в които руските офицери обучават мъжкото население да борави с оръжие. Освен това, по настояването на ген. Тотлебен, руският император Александър II се съгласява оръжието, останало след превъоръжаването на руската армия, да бъде предоставено на местното население. Така на населението на Източна Румелия са раздадени 80 000 пушки, а на редица места в областта са изградени складове с оръжия и боеприпаси. Цялата тази операция е поставена под контрола на ген. Скобелев. Така благодарение на действията на руските власти е предотвратена опасността от превръщането на Източна Румелия в турски вилает и областта запазва българския си облик.
Според решенията на Берлинския конгрес Европейска комисия, съставена от представители на Великите сили и Турция, трябва да изработи в тримесечен срок Органически устав на областта. Тя започва работа в Цариград на 18 септември 1878 г., след което на 21 октомври премества седалището си в Пловдив и продължава да работи. В хода на дискусиите възникват сериозни противоречия между руските представители – княз Церетелев и полк. Шепелев, отстояващи българските интереси, и делегатите на Австро-Унгария, Турция и Германия. След продължителни борби на 14 април 1879 г. е приет Органическият устав на Източна Румелия. Неговите принципи до голяма степен повтарят основните решения на Берлинския конгрес за областта.
Съгласно Органическия устав централна фигура в управлението на Източна Румелия заема главният управител (генерал-губернатор), който е “облечен в изпълнителска власт”. Той се назначава от султана, с одобрението на Великите сили, за срок от 5 години и е отговорен за своите действия пред него. Особено внимание в Органическия устав се определя на Областното събрание, чиито състав е определен на 56 души – 36 се избират пряко от народа, 10 влизат по право и 10 се назначават от генерал-губернатора. Областното събрание има законодателни функции – обсъжда и приема законите. Между неговите заседания функциите му се поемат от Постоянен съвет (Сенат), съставен от 10 души, който контролира дейността на администрацията. Начинът на формиране на Областното събрание в Източна Румелия е значително по-консервативен от този на Народното събрание в Княжеството, където всички депутати се избират чрез преки тайни избори от народа.
Ролята на Министерски съвет в областта играе Частният съвет при генерал-губернатора – т. нар. Директорат. Той се състои от 6 директори – двама чужденци и четирима представители на стопански и политически активната буржоазия в Източна Румелия (като Гаврил Кръстевич, Йоаким Груев и др.). Те ръководят отделните ресори на управлението: вътрешните работи, правосъдието, финансите, земеделието, търговията и обществените сгради, народното просвещение, милицията и жандармерията. Пряк помощник и заместник на генерал-губернатора е главният секретар, който е и директор на вътрешните работи. Първи този пост поема Гаврил Кръстевич.
В административно отношение областта се разделя на 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии). За седалища на окръжните центрове са избрани Бургас, Хасково, Сливен, Пловдив, Стара Загора и Пазарджик. Посочените административни единици се оглавяват от окръжни управители (префекти) и околийски началници. По подобие на Постоянния съвет на Областното събрание един главен съвет, съставен от членове по избор, по право и по назначение, се занимава със стопанската дейност и финансовите проблеми на отделните окръзи. От всеки главен съвет се излъчва окръжна комисия, която контролира работата на префекта. Изборни кметове ръководят градските и селските общини. Отделни съвети в градските общини ръководят финансовите и икономическите дела.
Редом с това Източна Румелия получава правото да сформира свои въоръжени сили – източнорумелийска милиция (войска) и жандармерия (полиция). Първоначално в Главия щаб на източнорумелийската армия се назначават само чужденци. Едва през 1883 г. там е изпратен първия български офицер – майор Сава Муткуров.
Органическият устав урежда една йерархически подредена съдебна система: Върховен съд, окръжни, околийски и кметски съдилища. Функционират още административни и духовни съдилища.
Така очертаната уредба на Източна Румелия гарантира равенство между трите основни според Органическия устав народности: българи, турци и гърци. Техните езици са признати за равноправни в администрацията и ежедневното общуване. Според внесената по предложение на руските делегати поправка обаче, за официален език в отделните части на областта се налага езикът на преобладаващата народност. Така българският език се утвърждава като официален в почти цяла Източна Румелия. Също с помощта на ВРУ, етнически доминиращите българи овладяват ключовите позиции в управлението, в милицията и в жандармерията, придавайки своя народностен облик на провицията, която основателна е наречена “Втора България”.
Регламентираното с Органическия устав управление е доста сложно, но то гарантира принципни либерално условия за развитието и напредъка на областта. Създаденото управление осигурява модерното разпределение и баланс на отделните власти, а Органическият устав гарантира свободата на словото, печата, вероизповеданията, сдруженията, събранията и т.н. Основният закон на областта не ограничава свободата на личността, правото на собственост и равенството на всички пред законите.
За първи генерал-губернатор на Източна Румелия е определен Александър Богориди (Алеко паша). Той е роден през 1823 г. в Котел, завършва право в Париж, дълги години работи като турски дипломатически чиновник в чужбина. Новото му назначение го заварва като представител на Високата порта във Виена. Александър Богориди пристига в Пловдив на 15 май и на новия си пост започва да провежда политика на утвърждаване на българския етнически елемент в областта. В символ на тази неговата политика се превръща демонстративната смяна на феса с български калпак още при пристигането му на гарата в Пловдив. Първите негови действия са свръзани със съставянето на Директорат. Гаврил Кръстевич става негов главен секретар и директор на вътрешните работи. Известни български общественици заемат повечето от директорските постове в централното управление. Българи оглавяват ключовите звена и в местната администрация. На проведените на 17 октомври 1879 г. избори за Областно събрание българите имат мнозинство. От избираемите от народа 36 депутати 3 са гърци, 2 – турци, а 31 – българи (безспорно доказателство за етническия облик на Източна Румелия); от общо 56 члена на Областното събрание 44 са българи. В Постоянния съвет и десетте депутати са българи.
Изграждането на уредбата на областта се извършва в сложна икономическа обстановка. И тук, както в Княжеството, аграрният преврат променя системата на земеползване, но за разлика от българските правителства, властите в Източна Румелия принуждават оземлилите се селяни да върнат голяма част от земите на едрите турски земевладелци. Обратното изкупуване на тези земи завършва в началото на 80-те години на ХIХ в., но превръщането на областта в дребностокова се извършва значително по-късно. Същевременно голяма част от традиционните занаяти в областта изживяват упадък поради конкуренцията на по-евтините промишлени западноевропейски стоки и липсата на държавна закрила. Най-силно разорителните процеси обхващат текстилните занаяти. Развитието на промишлеността в Източна Румелия също се осъществява значително по-бавно, отколкото в Княжеството и обхваща предимно преработвателната и текстилната индустрия. Банковото дело в областта също е значително по-ограничено и се осъществява главно чрез земеделските каси и лихварството. Сериозно затруднена е и търговията. Силен възпиращ фактор в тази насока е съществувалата 7 години (до 1884 г.) митническа бариера между Източна Румелия и Княжество България и загубването на големия турски пазар. Не без значение за икономическото развитие на общността са и миграционните процеси – изселване на значително по брой турско население и заселване на българи, дошли от Одринска Тракия.
В тази сложна икономическа ситуация започва политическият живот на Източна Румелия. Още в самото му начало сред обществените дейци в областта възникват сериозни противоречия относно Берлинския договор и се оформят две течения – “умерени” и “крайни”.
Начело на “умерените” застават екзарх Йосиф, Ив. Ев. Гешов и митрополит Панарет. Те са против несправедливите решения на Берлинския договор, но не подкрепят въоръжените форми на борба. “Умерените” са представители на интересите на заможните слоеве сред населението и на църковния клир и се обявяват за изпращане на прошение до Великите сили с цел получаване на отстъпки.
“Крайните” са ръководени от Константин Величков и Димитър Матеевски. Те са носители на революционно-демократичните идеи на Възраждането и се обявяват за радикални мерки в борбата срещу Високата порта и Берлинския диктат.
От тези две течения се оформят и двете основни политически патрии в Източна Румелия – Народна (съединистка) партия и Либерална (казионна) партия. Начело на Народната партия застават Ив. Ев. Гешов, Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Михаил Греков, д-р Георги Хаканов, д-р Христо Стамболски, д-р Георги Янкулов и др. Те изразяват интересите на едрите земевладелци, банкери и търговци в областта, както и на интелигенцията и на част от участниците във възрожденското националнореволюционно движение. Народната партия се обявява за тесни връзки с Русия. Нейните дейци провеждат активна пропаганда за незабавно съединение с помощта на руските власти. Близките отношения с Русия, както и агитацията за незабавно осъществяване на Съединението, спечелват на партията сериозна политическа подкрепа и до 1881 г. тя се ползва със значителна популярност сред населението.
Другата основна партия в Източна Румелия е Либералната. Нейни лидери са непопулярни в миналото личности, обвързани с туркофилска политика – д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Странски, Иван Салабашев, С. Каблешков, Г. Бенев, К. Хаджикалчов и др. Либералите не са против съединението, но смятат, че моментът още не е дошъл. Ползвайки се с подкрепата на Александър Богориди, либералите изразяват интересите на държавните чиновници, на заможните хора и на тези с европейско образование. Основна насока в програмата на Либералната партия е изграждането на Източна Румелия като “чисто българска област”, с което да се ограничи турското влияние в областта. След извършения през 1881 г. държавен преврат в Княжеството Петко Славейков, Петко Каравелов и Захари Стоянов пристигат в Източна Румелия, което укрепва позициите на либералите и обуславя успехите им на изборите през 1881 и 1883 г.
Необходимо е да се подчертае, че Народната и Либералната партия нямат сериозни различия по вътрешнополитическите въпроси. Техните основни противоречия произтичат от позицията им за времето и начина на извършване на съединението. Борбите между двете партии се изострят през 1884 г., когато петгодишният мандат на Александър Богориди като генерал-губернатор на областта изтича. В сложната ситуация Русия успява да наложи на Високата порта своя кандидат Гаврил Кръстевич и той става новия генерал-губернатор на областта.
Гаврил Кръстевич е роден през 1817 или 1820 г. в Котел. Завършва правни науки в Париж. През 1879 г. става главен секретар на Александър Богориди. Гаврил Кръстевич е и виден участник във възрожденското движение за църковно-национална независимост.
В предизборните си борби през 1884 г. и Народната, и Либералната партия използват лозунга за съединение на Източна Румелия с Княжество България. С подкрепата на Г. Кръстевич и с агитацията за незабавни действия в посока на съединението, Народната партия печели изборите през 1884 г. Но когато идва на власт тя обявява моментът за неподходящ, посочвайки сложната международна обстановка. Поради това дейците й са наречени “лъжесъединисти”. Въпреки това обаче в този период е поставено началото на активното съединистко дело.
Развитието на съединисткото движение е сериозно повлияно от фактът, че в Източна Румелия са заложени редица конфликти на етническа и верска основа. Мюсюлманите в областта се ползват със значителни права, което е умело използвано от Високата порта. Турското правителство изпраща в Източна Румелия ходжи и молли, които призовават мюсюлманското население да не се подчинява на новата власт. В тази връзка в Кърджалийско избухва въстание, чиято цел е отцепване на района и присъединяването му към Османската империя. Но Хасковската дружина решително потушава този бунт. Нов проблем за правителството в Пловдив е т. нар. Тъмрашка република – мюсюлманските села по р. Въча отказват да плащат данъци, не се подчиняват на властите в Пловдив и изгонват изпратените от тях държавни чиновници. Тези села се обявяват за независими, но всъщност се намират под силната пропаганда на турското правителство. Тъмрашката република просъществува до началото на 1886 г.
Първата инициативата за предприемане на конкретни стъпки в посока към Съединението идва от Областното събрание в Източна Румелия. Депутатите Константин Величков и Димитър Наумов пристигат в Княжеството с цел координиране на общите действия на съединисткото движение. На 4 май 1880 г. в Сливен е създаден Централен комитет, който изгражда свои организации и съживява дейността на “гимнастическите дружества”.
Редом с това е организирана мисия на Ст. Панаретов с цел проучване позицията на Англия, където на власт идват либералите на У. Гладстон. Но английското правителство се обявява срещу подготвяното съединение на Княжество България и Източна Румелия. На подобна позиция застава и Русия, и другите Велики сили. Не избухва и очакваната война на Гърция и Сърбия срещу Турция.
Правителството на Драган Цанков в Княжество България също се отнася резервирано към съединистката идея. Поради това осъществяването й е отложено.
В периода 1881-1884 г. пропагандата за съединение в Източна Румелия намира израз на страниците на в. “Съединение”. Идеята на съединисткото дело се поддържа от Народната партия в предизборните й борби срещу либералите през 1884 г. В тази връзка дейците на Народната партия Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов организират дипломатическа мисия в Европа с цел защита на съединистката кауза, но действията им не дават резултат.
В началото на 1885 г. Османската империя засилва репресиите над християнското население в европейските си вилаети. Сведенията за терор над българите дават тласък на съединисткото движение в Княжество България, начело на което застават Димитър Ризов, Димитър Петков и Коста Паница. В много градове на страната възникват т. нар. македонски комитети, чиято цел е освобождението на Македония и присъедияването й към България.
Нов етап в съединисткото дело започва на 10 февруари 1885 г., когато в Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Негов претседател е Захари Стоянов – виден български революционер, публицист и историограф на националноосвободителното ни движение, току-що издал първи том на “Записки по българските въстания”. Секретар на БТЦРК е Иван Андонов. Под председателството на З. Стоянов комитетът приема свои Програма и Устав. Според програмата на БТЦРК негова освовна цел е освобождение и обединение на българския народ чрез съвместни действия на север и юг от Стара планина. Като основен път за обединение се посочва възрожденската идея за “революция морална и с оръжие”. Поставен е и въпросът за “балканска федерация”. Всички това доказва идейната близост между новосформирания комитет и възрожденския БРЦК в Букурещ. В същото време уставът на БТЦРК предвижда освен централен комитет в Пловдив, да се изградят и местни комитети в Пажарджик, Станимака, Хасково и др., което показва, че БТЦРК е своеобразен продължител на делото на ВРО и Васил Левски.
Началният етап от дейността на БТЦРК продължава от февруари до края на юли 1885 г. През този период общественото мнение в Източна Румелия се намира под силното влияние на статиите на З. Стоянов, публикувани във в. “Борба”. Вестникът дори чертае планове за въоръжени акции и сваляне на правителството в Пловдив. Освен това БТЦРК предприема активни действия за разширяване базата на съединисткото дело: организират се тържества по случай бележити дати – годишнини от гибелта на Хаджи-Димитровата чета и от смъртта на Хр. Ботев, установяват се контакти с дейци на македонските комитети в Княжеството; съставени са “възвания”, най-известно от които е това на Илия Куртев, призоваващо за въстание в Македония; организират се митинги; подпомагат се българските чети в Македония. Преломен момент в дейността на БТЦРК и в развитието на съединисткото дело е заседанието на комитета на 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере. На него е избран нов състав на БТЦРК: Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, както и дошлите от Княжеството Димитър Ризов и Коста Паница. Делегатите на събранието вземат решението Съединението да се осъществи само между Княжество България и Източна Румелия. Тази позиция – плод на политическия реализъм – е продиктувана от очакваното сериозно противодействие от страна на балканските държави и Великите сили при евентуални действия в Македония. Освен това се взема решение Съединението да бъде извършено под скиптъра на българския княз, за да се демонстрира общобългарската същност на акцията.
Подготвяното съединение се посреща по различен начин от дейците на Либералната и Народната партия в Източна Румелия. Либералната партия променя своята позиция спрямо съединисткото движение и решава да подкрепи БТЦРК с убеждението, че така може да възстанови авторитета си и да се върне на власт. Народната партия пък се обявява против Съединението, защото смята, че без подкрепата на Русия то е обречено на неуспех. Особено значима е и позицията на княз Батенберг. Съединисткото дело е в синхрон с неговите политически интереси. Вземайки предвид нестабилните си политически позиции в България след провала на режима на пълномощията, острите критики от страна на крайните русофили и влошените взаимоотношения с Русия, Батенберг разбира, че за да оцеле в българския политически живот, трябва да подкрепи разгърналото се патриотично движение. БТЦРК също се нуждае от помощта на българския княз. В тази връзка Сава Муткуров и Димитър Ризов пристигат в Княжеството, за да съгласуват общите действия и плана на акцията.
Но развоят на събитията значително променя предварителния план. На 2 септември 1885 г. избухва въстание в Панагюрище. Под празничния звън на камбаните събралите се около 2000 души скандират “Долу Румелия! Да живее Съединението!”. През следващите дни избухва въстание и в други селища, между които с. Голямо Конаре, начело с Продан Тишков (Чардафон Велики). Скоро пловдивският префект П. Димитров е арестуван. Под напора на събитията в провинцията БТЦРК решава да предприеме конкретни действия. За това съдейства и подготвяното учение на резервистите (запасни войници) начело с Даниел Николаев.
Така на 6 септември 1885 г. вечерта източнорумелийските отряди, командвани от Даниел Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на генерал-губернатора. Въпреки че е предизвестен за тази акция Гаврил Кръстевич не се възползва от правото си да повика турски гарнизони в областта, постъпвайки не като турски чиновник, а като български патриот. За това свидетелстват и думите му: “И аз съм българин! И аз съм за Съединението!”. В Пловдив пред населението и войската е прочетена прокламация, съставена от Захари Стоянов. Създадено е и временно правителство, начело с д-р Георги Странски, в което за главнокомандващ е определен Даниел Николаев. В същото време е обявена мобилизация на населението, с помощта на руски офицери е съставен план и започва подготовка за евентуална война срещу Турция. Редом с това от околните селища в Пловдив пристигат въоръжени отряди, които подкрепят Съединението и се готвят за неговата защита.
Още на 6 септември 1885 г. Временното правителство изпраща телеграма до княз Батенберг, в която настоява той да признае Съединението. На 8 септември 1885 г., изчаквайки развоя на събитията при провеждащите военни учения свои войски в Търново, княз Батенберг обявява, че приема Съединението. На следващия ден, 9 септември 1885 г., придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, тържествено посрещан в селищата през които преминава, княз Батенберг пристига в Пловдив.
Така извършеното Съединение се очертава като общобългарско самостоятелно дело. След съединението България се превръща в една от най-големите и силни държави на Балканите. Редом с това се увеличават възможностите й да оказва по-ефективна материална, дипломатическа и политическа подкрепа на българите, останали под чужда власт. Възникват условия за ускорено социално-икономическо и културно-духовно развитие на Българската държава.
Съединенето предизвиква всенароден ентусиазъм сред българското население, но като нарушение на Берлинския договор става повод за остро международно недоволство.
Още през 1881 г. Германия, Австро-Унгария и Русия възстановяват Съюза на тримата императори. В тайната конвенция към договора те декларират, че няма да възпрепятстват евентуално обединение на Северна и Южна България в границите, определени от Берлинския договор. Но трите държави се обявяват срещу правото на България да присъедини съседна турска провинция, “особено Македония”. Редом с това Русия се задължава да признае анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Тъй като Съединението предшества тази анексия, то предизвиква сериозно недоволство.
При тези условия се очаква, че Русия ще подкрепи акта от 6 септември 1885 г. Но воден от личната си ненавист към Батенберг руският император Александър III се обявява против Съединението. Неговата позиция е продиктувана и от факта, че то е извършено без знанието на Русия. Поради това Александър IIІ нарежда изтегляне на руските офицери от войските в Княжеството и в Източна Румелия, както и на военния министър от кабинета на Петко Каравелов, и призовава за свикване на международна конференция, която да осъди извършеното нарушение на Берлинския договор. Тази позиция се оценява като сериозна грешка на руската дипломация в отношенията й с България.
Друга велика сила – Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя своето поведение в зависимост от дейсвията на руското правителство. Предполагайки че Съединението е подстрекавано от Русия, Англия не подкрепя българската акция. В тази връзка лорд Солсбъри изпраща нота до Германия и Италия за предприемане на общи наказателни мерки срещу извършеното Съединение. Но след като руският император отказва да подкрепи акта от 6 септември 1885 г. английското правителство променя своята позиция. Възползвайки се от възможността да намали руското влияние в България, Англия подкрепя Съединението.
В тази обстановка Франция се обявява за обща акция на Великите сили, като призовава балканските съседи на България да се въздържат от враждебни действия. Германия от своя страна подкрепя руската инициатива за свикване на междунарона конференция.
Особено важна е позицията на Австро-Унгария. През 1881 г. тя сключва таен договор със Сърбия, с който й гарантира подкрепата си за разширяване на южната сръбска граница. Така Австро-Унгария се опитва да неутрализира руското влияние в Сърбия.
В тази тежка за българския народ международна обстановка Сърбия и Гърция също се обявяват против Съединението. Тяхната позиция е продиктувана от страха им от голяма, силна и обединена българска държава, която евентуално може да обърне вниманието си и към Македония. Турция пък заявява на великите сили, че си запазва правото да възстанови статуквото чрез употреба на военна сила.
Опасните намерения на българските съседи са временно неутрализирани от активизирането на европейската дипломация. За да преодолее международната изолация, през втората половина на 1885 г. България разгръща широка дипломатическа офанзива. Българска делегация, начело с митрополит Климент, води разговори с руския император Александър III. От Русия Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а българският дипломатически представител в Букурещ посещава Виена. Междувременно делегация от Източна Румелия – д-р Стоян Чомаков и Иван Хаджипетров посещават турската столица. При тези условия на 24 октомври 1885 г. в Цариград започва конференция, която трябва да реши съдбата на Съединението. Нейната работа обаче е прекъсната от започналата на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война (2 ноември – 7 декември 1885 г.).
Причините, поради които Сърбия обявява война на България, са страхът от обединената и силна българска държава, както и сръбските териториални претенции в Радомирско, Видинско и Трънско. Не без значение е и непопулярната политика на крал Милан в Сърбия.
Сърбия започва войната с 60-хилядна армия, добре организирана и въоръжена с модерно оръжие, благодарение на отпуснатия й от Австро-Унгария заем. Ръководната тактика на сръбската армия, командвана от генерали с боен опит в две войни срещу Турция, са действията с изненада. Крал Милан разделя своите войски на две части. Стратегическата сръбска задача във войната се отрежда на Нишавската армия – тя трябва да настъпи на изток, да превземе София и да разбие на части идващите от южната граница български войски. Спомагателна роля във военните действия има Тимошката армия. Нейната задача е да превземе Видин и да овладее Северозападна България.
В началото на войната българската армия възлиза на 54 000 души. Тя също е разделена на две части: Западен корпус, начело с майор Атанас Гуджев и Източен корпус, командван от майор Даниел Николаев. Сформиран е и северозападен отряд, начело с Атанас Узунов. За участие във войната се подготвят и редица нестроеви части – опълченци, хиляди доброволци, полиция. Поради липсата на достатъчно висши български офицери и при наличието на най-висок ранг в българската армия “майор” Сръбско-българската война от 1885 г. е известна като “война на капитаните срещу генералите”. В нейното намечерие българската армия няма достатъчно боен опит, а голяма част от нея е разположена на южната ни граница, очаквайка нападение от Турция.
Още в първите дни на своето настъпление сърбите са спрени от малобройните български части по западната граница. В хода на сръбското напредване, на 3 ноември 1885 г., е свикан Коронен съвет, на който се обсъжда въпросът къде да се даде решително сражение на сърбите. Княз Батенберг предлага българските войски да заемат позиции при Вакарел, като по този начин ще бъде предотвратена възможността българските войни, идващи от южната ни граница, да бъдат разбивани на части от сърбите. Но това предложение има и сериозен недостатък – така София би се предала без бой. Поради това надделява становището на командира на артилерията Олимпи Панов, който смята, че решителното българо-сръбско сражение трябва да се състои на Сливнишките възвишения пред столицата.
Започната война със Сърбия е посрещната с всенароден ентусиазъм и патриотизъм. За българите тя е война в защита на Съединението. От доброволците-ученици Генералният щаб на българската армия създава Ученически батальон. Сформиран е и Студентски легион, както и Доброволчески батаьон от четници и бежанци от Македония.
Решителни за развоя на войната са тридневните боеве при Сливница – 5-7 ноември 1885 г. От основно значение за българските действия е преходът на българските войски от южната ни граница още преди началото на решителните сражения. От Пловдив до Саранбей българските войни са превозени с влак, след което продължават предвижването си пеш под непрестанните зимни бури и тежки виелици. Издръжливостта и героизмът на българският войник надминават всички очаквания. Частите от южната граница извършват безпримерен поход до София, където са посрещнати тържествено от министър-председателя Петко Каравелов. Той ги изпраща в последствие по шосето за Сливница. Достигнали до бойното поле, те веднага се хвърлят в сраженията. На 5 ноември започват ожесточени и тежки боеве. Още този ден родмистър Атанас Бендерев, командир на северния сектор на позицията, хвърля своя отряд в стремително преследване и разбива сърбите при Мека цръв. На 6 ноевмри боевете се водят с променлив успех. Кап. Зафиров отблъсква сърбите при Комшица, което внася смут в сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и се установява в Пирот. В същото време Моравската дивизия заплашва да нанесе съкрушителен удар върху българския фланг. На тази многобройна сръбска сила – 8000 души – българско главно командване поставя отряда на кап. Стоян Кисьов, наброяващ около 2500 души. Той е разбит при Брезник, но успява да спре сръбското настъпление с един ден, което се оказва от решаващо значение. На 7 ноември сърбите са разбити при височините Три уши и след кръвопролитни сражения са принудени да отстъпят. На южния сектор на позицията новосформираният отряд на кап. Стоян Попов разбива Моравската дивизия при Гургулят. Така Сливница е спасена. Героизмът на нейните защитници е възпят от Иван Вазов в стихотворението “Новото гробище над Сливница”.
През следващите дни българите постигат значителни успехи. На 10 ноември е превзет Драгоман, а не след дълго пада и Цариброд. Крал Милан отчаяно моли европейските държави да спрат българското напредване и заповядва на войските си да защитават Пирот. На състоялите се тук на 14 и 15 ноември сражения сърбите са разгромени и се оказват неподготвени да спрат по-нататъшното българско настъпление.
Докато България и Сърбия водят тежка битка при Сливница, незначителният отряд на Ат. Узунов смело отблъсква сръбското напредване в северозападна България. Със своите енергични и неочаквани действия българската войска внася смут в сръбското военно командване. Сърбите са разбити при Белоградчик и едва на 9 ноември обсаждат Видин, но не успяват да го превземат поради героичната отбрана на неговите защитници.
Така Сърбия е изправена пред пълен разгром. За да не допусне по-нататъшно българско настъпление, дипломатически представител на Австро-Унгария в Белград на 16 ноември 1885 г. посещава Главната квартира на българската армия и иска незабавно прекратяване на бойните действия. В противен случай той заплашва, че българите ще срещнат отпора на австрийските войски.
Така на 7 декември 1885 г. е сключено примирие между България и Сърбия. Окончателният мирен договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ и с него се възстановява положението от преди войната.
След българската победа във войната Цариградската конференция се опитва да намери начин за признаване на Съединението. По внушение на Англия Високата порта търси сближение с българските власти и след продължителни преговори на 20 януари 1886 г. е сключено споразумание. То предвижда: княз Батенберг да бъде назначен за генерал-гулернатор на Източна Румелия за срок от 5 години; сливане на администрацията и войската на Княжество България и Източна Румелия; оказване на отбранителна помощ при необходимост. Освен това България се задължава да отст

 

Facebook коментари

comments

Коментирай

E-mail адреса няма да се публикува. Задължителните полета са обозначние с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Scroll To Top