Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българското възрожденско общество създават реални предпоставки за активизиране и на борбите за отхвърляне на чуждото политическо господство. Още през първата половина на ХVIII стотици българи, надявайки се лично да допринесат за освобождението на България, участват като доброволци във руско-турските войни от 1710 г. и 1735-1739 г., както и в австро-турската война от 1716-1718 г.

През следващия век и половина българските националноосвободителни стремления зачестяват, революционните идеи стават все по-обхватн, а техните реализации – все по-организирани. Националноосвободителното движение става съществена част от изявите на Българското възраждане. В него българите виждат начин да възстановят българската държавност и по този начин да завършат успешно процеса на тяхното възраждане. В рамките на националноосвободителното движение идеята за освобождението на България получава завършен вид и се полагат основите, върху които се осъществява кулминацията на българската национална революция – Априлското въстание от 1876 г.
Политическата активност на българите през ХVIII в. е свързана с подкрепата, която те оказват на Русия в борбите й с Османстата империя. През 1768 г. избухва нова руско-турска война, която продължава до 1774 г. Полк. Корозин – българин на руска служба, пропагандира възванието на руската императрица Екатерина II за участие на южните славяни във войната срещу поробителя. Хиляди българи от придунавските градове формират доброволни отряди и се включват в боевете при Козлуджа под командването на ген. Сдворов. Във Видин е вдигнато въстание, което е жестоко потушено. С мирния договор от Кючюк Кайнарджа на Русия се дава правото да покровителства официално балканските християнски народи.

В периода 1787-1791 г. в ход е поредната руско-турска война. Тя завършва с подписването на Яшкият мирен договор, според който Влашко и Молдова получават независимост под егидата на Русия. Този договор засилва вярата на българите в освобождението им от Русия.

През есента на 1804 г. букурещките българи организират изпращането на влиятелните търговци Иван Замбин и Атанас Некович в Петербург със задачата да се представят пред руското правителство и да поискат от него помощ за подобряване положението на българския народ. През 1806 г., когато руско-турските отношения отново се влошават и между двете империи избухва война, в преговорите с българската емиграция се включва и Софроний Врачански. Той изготвя две възвания към българите, а през пролетта на 1811 г. започва формирането на Българската земска войска (около 2500 души), която взима участие в боевете при Тутракан, Силистра и Русе.  След края на войната Софроний Врачански изготвя “Молба” до главнокомандващия ген. Кутузов, в която предлага всички бягящи от отмъщението на турците българи да се заселят заедно, като по този начин се обособи автономна българска област в рамките на Руската империя. Според “Молбата” българите трябва да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия, да имат право на свои училища, да имат и гарантирани възможности за стопанска инициатива. С тези си искания “Молбата” на Софроний Врачански е първата конкретна възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос. Руското командване обаче оставя без отговор софрониевата молба, а в подписания през 1812 г. мирен договор с Турция българският въпрос въобще не е засегнат.
Българи участват и в Първото сръбско въстание от 1804-1806 г. Населението на западните български територии се включва във войната под командването на Кара Георги, а Петър Ичков е официален представител на сърбите при преговорите с Високата порта (“Ичков мир”).
През 1821 г. избухва гръцката революция, в която българите също взимат участие. Те се включват в отрядите на Турдур Владимирееку и Ал. Исипанта, като сред тях се открояват имената на х. Христо, Ангел Гаци, Петър Моралията, х. Стойко, Иван Селемински и др.
През 1828 г. избухва поредната руско-турска война. Български доброволци са събрани от емигрантите в Букурещ Георги Мамарчев, М. Петрович, кап. Алекси, кап. Живко. Изпраща се представителство до руския император Николай I с молба за покровителство над българите. Български въоръжени отряди действат в тила на турската армия и подпомагат победния поход на ген. Дибич към Тракия. Мирният договор подписан в Одрин през 1829 г. дава на Гърция независимост, а на Сърбия автономия, но въобще не засяга българския политически въпрос.
През 1835 г. в българските земи избухва ново въстание, останало известно по името на един от инициаторите – Велчо Атанасов, като Велчова завера. В ръководството на заверата участват още Димитър Софиянлията, Георги Мамарчев, Васил Хаджи Вълков, отец Сергий. Въстанието, чиято цел е освобождаването на Търново, разчита преди всичко на помощ от Русия. Ункяр-Искелесийския договор от 1833 г., даващ право на Русия да контролира проливите, обаче преопределя нейната пасивност и обречеността на въстанието. В хода на подготовката на въстанието се оформят два въстанически центъра – Силистра и Търново, а за щаб се избира Плачковския манастир. През 1834 г. се изгражда мрежа от съзаклятници в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско. По места се събира и оръжие и се организира военно обучение на бъдещите въстаници. В разгара на подготовката е извършено предателство от страна на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Последва бързо организиран съд, който изпраща на бесилото Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, х. Юрдан Брадата, Иван Кюркчи и Никола Гайтанджията. Георги Мамарчев е заточен като руски поданик на о. Самос.
През 30-те и 40-те години на ХIХ в. в северозападните българските земи се организират поредица масови селски въстания, предизвикани от неспособността на централната власт да доведе докрай започнатата аграрна реформа в Империята. Тези бунтове са стимулирани и от обещанията за помощ и закрила от сръбския княз Милош, който се стреми да разшири териториите на Сърбия за сметка на своите съседи. Надигания на българския народ се съществяват през 1833 г. в Негостинско, Зайчарско и др. погранични нахии; през 1835 г. в Нишко; през 1836 г. в Берковица, Пирот и Белоградчик.

По-голям размах обаче получава единствено Нишкото въстание от 1841 г., начело на което застава Милое Йованович и Никола Сръднак. Въстанието се характеризира с разпръснати действия, които стават причина за потушаването му. Жестокостта, с която е сторено това предизвиква отзвук в Европа. Районите на въстанието са посетени от анкетна комисия, чиито доклади привличат симпатиите на европейската общественост към българския народ и допринасят за активизиране на усилията на Европа да наложи на Високата порта задълбочаване на реформите в Империята. Влияние в същата посока оказва и Видинското въстание от 1850 г., организирано от Иван Кулин и Петко Маринов. Причина за потушаването на бунта, обхванал и Ломско и Белоградчишко, е лошото въоръжение слабата оргонизация.
В периода 1841-1843 г. във Влашко се създават центрове на българската емиграция с цел да се организира въоръжена борба  срещу османската власт. През 1841 г. е подготвен бунт съвместно от български и сръбски емигранти. Под ръководството на Васил х. Вълков и кап. Татич е подготвена чета от 300 души, чиято задача е да се прехвърлят в българските земи. Румънското правителство обаче, нежелаейки конфронтация с Османската империя, осуетява при Браила преминаването на р. Дунав. През 1842 г. Раковски организира Втория Браилски бунт, но е заловен и едва успява да се спаси. През 1843 г. Васил х. Вълков и Андрей Дашев правят нов, неуспешен опит да прехвърлят чета отвъд р. Дунав (Трети Браилски бунт).
Всички тези политически изяви представляват по същество един нов етап в развитието на освободителните борби на българския народ. Те демонстрират решителността и жертвоготовността на българите да постигнат с оръжие в ръка възстановяване на своята изгубена държавност. Участието в руско-турските войни и във въстанията на съседните балкански народи позволява да се натрупа безценен военен и политически опит. От друга страна, самостоятелните изяви като Велчовата завера, Браилските бунтове и надиганията на селското население в Северозападна България укрепват вярата в собствените сили и допринасят за обособяването на българския политически въпрос като самостоятелен в рамките на големия Източен въпрос.
Всички опити да се постигне освобождението на България обаче завършват без успех. Главната причина за това трябва да се търси в локалната ограниченост и в стихийния характер на предприетите през първата половина на ХIХ в. политически начинания. Осезаемо се чувства отсъствието на ясна и общонационално приемлива идея-платформа в борбата срещу Високата порта. Липсва и единен ръководен център, който да обедини усилията на емиграцията с възможностите на българите във вътрешността на страната. Преодоляването на тези пропуски и недостатъци става възможно едва по време на Кримската война (1853-1856) и в годините непосредствено след нея, когато възрожденските процеси в различните области на обществено-икономическото и духовното развитие на българите достигат своята пълна зрялост, и когато постепенно се създават необходимите предпоставки за възникване на организираното националноосвободително движение.
Неговото развитие през 50-те и 60-те години на ХIХ в. е обект на особен интерес от страна на българските историци. Основни са трудовете Димитър Страшимиров (“Комитетското десетилетие”), Крумка Шарова (“Любен Каравелов и българското освободително движение”), Николай Генчев (“Одеското българско настоятелство”), Васил Трайков (“Георги Стойков Раковски”), както и тези на Иван Шишманов, Александър Бурмов, Михаил Арнаудов, Димитър Косев, Константин Косев и др.
Кримската война е едно от най-важните събития на ХIХ в. в общоевропейски аспект. Същностните причини за избухването й се коренят в противоборството между Русия, Великобритания  и Франция за надмощие в района на Проливите и Близкия Изток. С цел да се неутрализират руските позиции по Източния въпрос се оформя и англо-френски съюз.
В стремежа си да укрепи влиянието на Франция в Османската империя, през 1850 г. император Наполен III поисква от Високата порта да му даде правото да покровителства Светите места в Палестина. Русия възприема френската инициатива като враждебна за православието и затова остро протестира пред Портата. Ултимативните искания на Петербург обаче са отхвърлени. През лятото на 1853 г. руските войски окупират Влашко и Молдова, а през октомри същата година Османската империя обявява война на Русия.
Още при първите симптоми за усложняване на руско-турските отношения политическата активност на възрожденските българи видимо се засилва. С прошение с дата 1 май 1853 г. цариградските българи поставят през специалния руски пратеник Александър Меншиков въпроса за предоставяне на автономен статут на българите по примера на Сърбия, Влашко и Молдова. Сред подписалите тази молба са Гаврил Моравенов, Никола Тъпчилещов, Георги Раковски и др.
По същото време по-радикално настоените българи под ръководството на Георги Раковски създават нелегална организация под името “Тайно общество”. Тя си поставя за цел да подготви народа за въстание в случай на евентуално руско настъпление на юг от р. Дунав. Клонове на “Тайното общество” са създадени в Цариград, Шумен, Русе, Свищов, Видин, Враца. Изворовата информация относно “Тайното общество” е оскъдна, но е безспорно, че инициативата на Раковски е първият сериозен опит след Велчовата завера от 1835 г. за създаване на нелегална структура по българските земи.
Политическа дейност проявява и емиграцията от Влашко и Южна Русия. През август 1853 г. представители на българските колонии в Галац и Браила отправят молба до руския цар Николай I, в която настояват за автономен статут на българите. По-късно по инициатива на влиятелните търговци Христо Мустаков, Христо и Евлоги Георгиеви, Михаил Кефелов и др., в Букурещ е създадена политическа формация под името “Епитропия”.
През март 1854 г. “Епитропията” се преобразува в седемчленен комитет, назован “Средоточно попечетилство”. Основните цели на този комитет са набиране на доброволци, които да се включат в действащата на Балканите руска войска и материално подпомагане на страдащото в българските земи население. “Средоточното попечителство” успява да екипира отряд от около 4 хиляди души. Ръководството на доброволците е поверено на опитни хора – Васил Вълков, Димитър Черни, х. Ставри и др.
Междувременно българската емиграция в Южна Русия също създава своя политическа организация под името “Одеско българско настоятелство” (ОБН). Това става през февруари 1854 г. с участието на одески българи като Никола Палаузов, Стефан Тошкович, Николай Тошков, Константин Палаузов и др.
За целите на ОБН може да се съди по изготвената от Никола Палаузов “записка за България”. Н. Палаузов обосновава възможността, съгласувано с хода на руските действия на юг от р. Дунав, да се организира въстание в българските земи. ОБН помага на “Средоточното попечителство” в сформирането на доброволческите отряди.
През март 1854 г. руските войски действително извършват десант на юг от р. Дунав. Събраните български доброволци се включват във военните действия. Намесата на Англия и Франция във войната обаче принуждава Русия да се откаже от подготвяното настъпление. Главните сражения се преместват в района на Крим, а българските отряди са разпуснати.
Постепененно Османската империя, Англия и Франция вземат инициативата във военните действия. През септември 1855 г. пада Севастопол и скоро след това Русия е изправена пред военна катастрофа. Кримската война завършва с Парижкия мирен договор от март 1856 г. Според него Русия изгубва южна Бесарабия и контрола над Дунавската делта. Покровителството над християнското население в Османската империя се поема от всички велики сили. Русия е лишена от правото да поддържа военнен флот в Черно море. С отделен договор от април 1856 г. Англия, Франция и Австрия гарантират целостта на Османската империя. Българският политически въпрос не фигурира в тези договорености.
Именно в стремежа си да напомнят на европейския свят за съдбата на българския народ, българите организират две нови въоръжени акции. През май 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович, населението в района на Раковица и Белоградчик се вдига на въстание, което обаче е бързо потушено. Неуспех претърпява и опитът за въстание на Никола Филиповски (дядо Никола) в Търновско и Габровско през лятото на 1856 г. На уречения ден се явяват едва 13 въстаници. Скоро след това Никола Филиповски е заловен от турските власти и убит.
Кримската война има изключително значение за развитието на българското възрожденско общество. Въпреки че решаването на българския политически въпрос е отново отложено, войната изиграва ролята на своеобразен катализатор на основните възрожденски процеси.
През 50-те и 60-те години стопанският облик на българските земи се променя чувствително. По време и след Кримската война в Османската империя навлизат значителни английски и френски капитали, които вливат живителна струя в имперската икономика. През 1863 г. с чужди капитали е открита и Османската банска. Непосредствено след войната е приет нов закон за земята, който създава нови благоприятни възможности за навлизане на капиталистическите отношения в селското стопанство. Разширяват се търговските контакти с европейските страни. Многократно се разрешава и обема на вътрешноимперската търговия. Започва модернизиране на пътищата, пристанищата, пощите. През 1866 г. е откирта и ж. п. линията Русе-Варна. Осъществена е поредната административна реформа, започва и преустройство на съдебната система.
Всички тези положителни реформи в Османската империя се отразяват благотворно върху икономическото състояние на възрожденските българи, като третата четвърт на ХIХ в. фактически отбелязва най-зрелия етап от неговото развитие. Производството по българските земи видимо нараства. Самият производствен процес се усъвършенства. Основният дял от градското стопанство си остава занаятчийското производство. Задълбочава се процесът на обхващане на занаяти като абаджийство, гайтанджийство, тъкачество и т. нар. разпръсната манифактура, което позволява на инициативните българи да реализират добри печалби. В Пловдив, Варна, Русе, Шумен се появяват централизирани манифактури, а в София, Пловдив и Габрово се откриват и фабрики. Благоприятните възможности за търговия водят до успешното развитие на търговско-лихварските фирми на братя Тъпчилещови в Цариград, на братя Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ, братя Робеви в Охрид, фамилията Арие в Самоков и др.
В българското село също настъпва значителен икономически подем. Там преобладават дребните стопанства на т. нар. свободни или раетски селяни и ограничен брой чифлици. Българските земи се оформят като най-продуктивният район на зърнени храни в Османската империя, а голямо е производството и на месо, вълна, кожи и др. На базата на материалното възмогване на българското възрожденско общество се наблюдава процес на засилено обуржоазяване на занаятчиите, търговците, селяните и другите социални групи.
Успоредно с всички тези процеси, след Кримската война духовната обнова на българите навлиза в своя заключителен етап. Още през февруари 1856 г. е обнародван т. нар. Хатихумаюн, с който султан Абдул Меджид (1839-1861) обещава равни права на своите поданици, независимо от етническата и верската им принадлежност. На юридическата основа на Хатихумаюна двете легални общобългарски движения за новобългарско просвета и независима българска църква достигат кулминационната си точка.
Въпреки извършените реформи, османската политическа система не позволява свободното и естествено развитие на българското общество. Османската власт нито може да гарантира движението на българския капитал, нито да съдейства за по-лесното приобщаване на възрожденските българи към ценностите на модерната европейска цивилизация. Всичко това създава реални предпоставки за постепенно включване на всички социални групи в националноосвободителната борба на българския народ. Според Николай Генчев “Българското общество след Кримската война заякнало стопански и духовно, било заредено с могъща социална енергия, която търсела пътища за културно-национално и политическо самоопределяне”.
Същевременно обаче резултатите от Кримската война се отразяват неблагоприятно върху българската национална революция. За около 10 години Русия, която играе решаваща роля за създаването на Гръцкото кралство и Сръбското княжество, е лишена от хегемонията си по Източния въпрос. Българите остават сами срещу огромната Османска империя, зад която стоят Англия, Франция и Австрия. При това състояние на международната обстановка, политическият спектър на възрожденското българско общество се разделя на две основни групи – конформисти и радикали (наричани тогава “млади” и “стари”). Най-общо казано “старите” защитават по-умерените форми на борба срещу Портата, открито се съобразяват с политиката на Русия, проявяват недоверие към въоръжените акции. “Младите” са за решителни въоръжени действия срещу Империята.
Към първите се причисляват Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, а към вторите – съмишлениците на Раковски и ТБЦК.
За живота и делото на Г. Раковски съществува значителна по обем литература, като се открояват изследванията на Иван Шишманов, Димитър Страшимиров, Михаил Арнаудов, Веселин Трайков.
Г. Раковски (с истинско име Стойко Събев) е роден през април 1821 г. в Котел. Баща му, Стойко Попович, се изявява като един от водачите на котленските еснафи. Учи в родния си град, след това в Карлово и при Райно Попович, а след това в гръцко училище в Цариград. През 1841 г. Раковски заминава за Браила, където организира Втория Браилски бунт (1842 г.). Осъден на смърт, той успява да се спаси благодарение на гръцкия си паспорт. Емигрира във Франция, където прекарва около две години. Раковски се завръща в Котел, но там е наклеветен на турските власти и заедно с баща си е затворен в Цариградския затвор. Излиза чак през 1847 г. и решава да остане в столичния град. Тук Раковски се занимава с търговия, работи като адвокат и се включва активно в живота на цариградската българка община.
През 1853 г. Раковски започва да изгражда споменатите Тайни общества. Той е разкрит и е арестуван от турските власти, но успява да избяга. През лятото на 1854 г. сформира малка чета, с която действа в Котленския балкан. Поради неблагоприятния развой на Кримската война за Русия, Раковски напуска четата и емигрира – първоначално във Влашко, а през 1856 г. в Нови Сад, Австрия. Там, в редакцията на сръбския патриот Данило Медакович, той издава своя първи печатен труд – “Предвестник горскаго пътника”. През 1857 г. Раковски започва да издава своя първи вестник “Българска дневница”. В Нови Сад той завършва и своята поема “Горски пътник”, отличаваща се с националноромантичен патос.
На страниците на “Българска дневница” Раковски разгръща активна пропаганда относно българо-гръцкия църковен спор и българския политически въпрос. Австрийските власти обаче издават нареждане за спиране на вестника поради неговата антитурска насоченост. Раковски е изгонен от пределите на Австрия.
През 1858 г. Раковски се появява в Одеса, където се отдава на книжовни и научни занимания. Тук публикува своя известен “Показалец”, различни исторически епиграфии и фолклорни материали. През 1858 г. Раковски изработва и своя първи цялостен план за освобождението на България – т. нар. Одески план. Този план заедно с подготвения по същтото време план на Иван Кишелски (друг голям български патриот) се явява най-прогресивното за времето постижение на българската революционна мисъл.
Основният замисъл на Раковски е организирането на всенародно въстание, ръководено от един център, наречен “Тайна канцелария”. За да се гарантира успехът на въстанието, то трябва да се осъществи съгласувано с освободителните борби на другите балкански народи и да получи подкрепата на Франция и Русия. Въстанието трябва да избухне едновременно в цялата страна, като предварително е осигурено внасянето на необходимото оръжие. В Одеския план на Раковски ясно проличава разбирането му за необходимостта от преодоляване на стихийността и локалния характер на освободителните борби на българския народ. Същевременно планът демонстрира ясно идеята, че разрешаването на българския политически въпрос трябва да се търси не само с оглед на обстановката на Балканите, но в контекста на глобалния Източен въпрос.
Междувременно положението на Балканите се променя. Отношенията между Турция и Сърбия се изострят. Белград пристъпва към подготовка за война. Раковски преценява този момент за благоприятен за реализиране на идеите си и през 1860 г. се премества в Белград. Тук той веднага получава разрешение за издаване на български вестник и през септември 1860 г. отпечатва първия брой на “Дунавски лебед”. Този вестник се явява по същество първият революционен български вестник. Част от материалите се печатат и на френски език, като по този начин Раковски се стреми да запознае европейската общественост с освободителните стремления на българите. Пламенните и проникновени материали на Раковски повдигат авторитета му и допринасят за неговото открояване като всепризнат ръководител на революционно настроената българска емиграция.
Освен с публицистика в Белград Раковски се занимава и с активна политическа дейност. През 1861 г. изготвя нов план за освобождение на България, известен в историографията като “Белградски” или “Втори план”.
Като цяло той се явява една конкретизация на “Одеския” план. Според него всенародното въстание трябва да бъде съгласувано с действията на Сърбия срещу Турция. Ръководният център е наречен “Привременно правителство”. За разлика от Одеския план се предвижда на сръбска територия да се сформира български отряд (легия), който да се прехвърли на българска територия и със специална прокламация ще даде знак на населението за въстание. Според Раковски, докато легията достигне до Търново броят на въстанниците българи щял да бъде над 15 хиляди, а до Черно море – над половин милион. През 1862 г. Раковски изработва и устав на Привременното правителство.
След като планът е изготвен Раковски издейства разрешение от сръбските власти за организане на легията на сръбска територия. През пролетта на 1862 г. той отправя призив до всички български младежи да се включат в нея. В Белград се събират около 600 души, между които Иван Касабов, Илю Войвода, Христо Македонски, Стехан Караджа, Васил Левски, Иван Къртовски и др. За осигуряването на легията активно се включва емиграцията от Влашко и Виена. Във вътрешността на страната са изпратени Иван Панов и х. Ставри Койнов.
През юни 1862 г. в Белград възниква сериозен инцидент между турския гарнизон и сръбски младежи. Той прераства в истински военен сблъсък, в който активно се включва българската легия. Западноевропейската дипломация обаче се намесва и противоречията между Цариград и Белград са временно приглушени. При тази обстановка сръбските власти принуждават Раковски да разпусне легията си.
Междувременно Иван Панов е арестуван, а организираната от Ставри Койнов чета от 70 души в района на Търновско и Габровско е разпръсната от турските войски.
Въпреки неуспеха на Първата българска легия, Раковски продължава да счита, че срещу Османската империя балканските народи трябва да се борят заедно. През 1863 г. той е натоварен от сръбското провителство да подготви сближаването между Гърция, Сърбия и Черна гора в една антиосманска коалиция. Задкулистните замисли на трите държави обаче разочароват Раковски (в Атина той научава за сръбско-гръцките планове за подялба на Тракия и Македония). През семпеври 1863 г. той се установява във Влашко.
С това започва и последният период от бурния живот на Раковски. В Букурещ той решава да издава в. “Бедещност”, а по-късно и в. “Бранител”, но поради липса на средства преустановява излизането и на двата вестника. По същата причина той издава само един брой на сп. “Българска старина”.
Постепенно, благодарение на личните си качества и натрупания опит, Раковски окончателно се налага като най-авторитетния деец на революционно настроената емиграция. По време на престоя му в Букурещ у Раковски все по-ясно се формира убеждението, че българите не трябва да разчитат на чужда помощ, а единствено на собствените си сили. Това схващане намира пълен израз в Третия, последен план на Раковски за освобождение на България. Планът е изготвен в края на 1866 г., но върху него е отбелязана датата 1 януари 1867 г. В този план, именуван “Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”, Раковски отново предвижда освобождението на България да се постигне чрез всенародно въстание, но този път залага изцяло на възможностите на самите българи. Привременният закон предвижда да се създаде върховно началство, чиято цел е да организира единна четническа армия, състояща се от отделни чети, подчинени на общ закон. По даден от върховното началство сигнал всички чети трябва да се прехвърлят в българските земи и да вдигнат народа на въстание. Преди това обаче в стараната трябва да се изпратят хора, които да извършат необходимата подготовка на населението. Привременният закон регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Цялостното ръководство на въстанието щяло да се осъществява от Върховното началство и главния войвода, който също е негов член. Всичко това дава основание да се приеме, че Третият план на Раковски се явява фактически най-завършената обосновка на четническата тактика в българското националноосвободително движение.
Документалните свидетелства за последната година от живота на Раковски са оскъдни, но вероятно в началото на 1867 г. Върховното началство започва да функционира. Предполага се, че в него освен Раковски участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски, Стефан Караджа. Липсата на средства обаче възпрепятства създаването на четническа армия. През пролетта на 1867 г. П. Хитов (1830-1918) и Ф. Тотю (1830-1907) влизат в контакт с Добродетелната дружина (ДД). Тя им предоставя нужните средства за организирането на две чети. Замисълът на ДД предвижда четите да не предприемат никакви мащабни действия, а само да демонстрита готовността на българите за борба. Съществуват обаче свидетелства, че истинските намерения на двамата войводи са, след като се прехвърлят в България, да започнат да реализират плана на Раковски.
Така на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю (от около 30 души) преминава р. Дунав при Свищов, но при с. Върбовка, Севливско е разбита. Ф. Тотю с няколко оцелели четници се съединява с четата на П. Хитов (от около 35 души, преминала българските земи на 28 април 1867 г. в района на Тутракан). След тримесечен поход по Стара планина двамата войводи достигат до Сърбия, където четата е разпусната. Междувременно Раковски се разболява от туберколоза и на 9 октомври 1867 г. умира.
Георги Раковски посвещава живот си на идеята за освобождение на България. Той е създателят и първият идеолог на организираното нционалноосвободително движение. Революционният демократизъм е най-яркият белег на комитетските му виждания. Като цяло неговата идеология се характеризира като “четническа”. Четническата тактика е популярна и успешна за времето си – с нея си служи гръцката Филики Етерия, Джужепе Гарибалди в Сицилия. Наред с действията на четите Раковски не игнорира нуждата от предварителна подготовка на населението в България.
Раковски пръв от възрожденските ни дейци осъзнава връзката на българския политически въпрос с глобалния Източен въпрос. Той се изявява и като голям политик, тъй като ясно разбира, че интересите на българите не съвпадат с тези на Гърция, Сърбия, Русия, Западна Европа. Идеите на Раковски са базата, на която в края на 60-те и началото на 70-те години на ХIХ в. стъпва осъществяването на българската национална революция. Същевременно подобно на Любен Каравелов Раковски има и безспорни заслуги в областта на просвещението. Талантлив писател и публицист, историк и етнограф, той съчетава качествата на революционера и просветителя. Всичко това му отрежда мястото на един от най-големите български възрожденци.
Успоредно с политическата дейност на Раковски, през 60-те години на ХIХ в. се активизират и създадените през 1853-1854 г. емигрантски организации в Букурещ и Одеса. Първоначално след подписването на Парижкия мирен договор (1856 г.) ОБН и Средоточното попечителство в Букурещ се пренасочват от поличитеската към благотворителната област. Подкрепата им към българската просвета в тези години е неоценима.
През 1862 г. Средоточното попечителство се преименува в Добродетелна дружина. По това време по-видни членове на ДД са Христо и Евлоги Георгиеви, Панарет Рашев, Петър Протич, Михаил Колони, Маринчо Бенли и др. като цяло в дейността си ДД следва руската позиция по българския въпрос и се обявава решително против революционното движение. Към средата на 60-те години на ХIХ в. ДД в резултат на променената междунаровдна обстановка отново започва да води активна политическа дейност.
През 1866 г. в Букурещ е извършен преврат срещу княз Куза, който има антитурска насоченост. През 1866 г. започва и поредното гръцко въстание на о. Крит. Това усложнява положението на Османската империя. През 1866 г. избухва австро-пруската война, която позволява на Бисмарк да превърне Германия в нова велика сила и така да разруши наложения от Парижкия мирен договор баланс на европейските сили. Това дава възможност на Русия да предприеме стъпки за възстановяване на позициите си на Балканите, изгубени след Кримската война.
По инициатива на руския посланик в Цариград Николай Игнатиев (1864-1877) Русия решава да подкрепи създаването на голяма югославянска държава, в която българи и сърби да се обединят под скиптъра на сръбския княз. Проектът предвижда с материалната помощ на Русия Сърбия да обяви война на Турция, а в българските земи да се вдигне въстание.
ДД подкрепя замисъла на ген. Игнатиев и през януари 1867 г. предоставя на сръбското правителство специална “Програма” по тази идея. Одеското настоятелство също подкрепя този проект. Именно във връзка с руската инициатива през 1867 г. ДД организира преминаването на Панайот Хитов и Филип Тотю в българските земи, които да демонострират готовността на българите за въстание. През есента на 1867 г. в Белград се създава т. нар. Втора българска легия, в която да се подготвят военните ръководители на бъдещото въстание. По-късно обаче Сърбия и Русия се отказват от замисъла си и Втората българска легия е разформирована.
През януари 1869 г. ДД става инициатор на идеята на създаване на дуалистична българо-турска монархия. Мощен идеен катализатор на тази инициатива е създаването на Австро-Унгария през 1867 г. Идеята на ДД е лансирана посредством “Мемоар” за Парижката конференция по критския въпрос. “Замисълът на българските нотабили” не намира подкрепа сред великите сили. Същевременно ДД е подложен на бурни критики за този “Мемоар” от страна на революционната емиграция. Фактически до събитията около Априлското въстание от 1876 г. ДД остава изолирана от политическия живот на българите.
По-различна е съдбата на ОБН, което не прекратява контактите си с революционната емиграция във Влашко. ОБН подкрепя повече акции на “младите”. Особено дейни в това отношение са Николай Тошков и Василий Рашев. Васил Левски нарича ОБН “нашият комитет в Одеса”.
През март 1866 г. във Влашко възниква още една емигрантска политическа организация – Таен български революционен комитет (ТБЦК). Александър Бурмов определя ТБЦК като буржоазнолибералното крило на българското освободително движение. ТБЦК приема и революцията, и комбинациите с балканските народи и Турция за възможни пътища за освобождението на България. Създаването му е свързано пряко с преврата срещу княз Куза и нарастналото напрежение между Влашко и Турция. Новото румънско правителство търси съюзници сред българите и ги намира в лицето на Иван Касабов (1837-1911), Димитър Диамандиев, Хараламби Сяров и др. Така през пролетта на 1866 г. се стига до идеята да се подпише “свещена коалиция между румънците и българите”. Идеята на този документ е да се осигури сътрудничество между двата народа срещу общия враг – Високата порта. Според него ТБЦК трябва с материалната помощ на Букурещ да подготви въстание в българските земи, което да е съглаувано с действията на всички балкански народи.
Скоро след това са изготвени програма и устав на ТБЦК, а подразделения на комитета са създадени в Гюргево, Браила, Русе, Свищов, Шумен, Търново. През лятото на 1867 г. обаче отношенията между Влашко и Турция се стабилизират и ТБЦК трябва да продължи дейността си без румънска помощ. Първата самостоятелна изява на ТБЦК датира от края на 1866 г., когато по инициатива на Пандели Кисимов е отпечатана брошурата “България пред Европа”. През 1867 г. е изготвен “Мемоар” до Портата, в който се предлага създаването на дуалистична българо-турска държава. Междувременно ТБЦК започва да издава в. “Народност”, който разгръща активна революционна пропаганда.
Вътрешните разногласия обаче, както и липсата на средства, водят до разпадането на ТБЦК. По-активните му членове начело с Иван касабов създават нова формация под името “Българско общество”. То поддържа връзка с малцинствената организация “Млада Европа”. По нейно подобие се формира идеен кръг “Млада България”, в който влизат повечето от членовете на “Българското общество”.

http://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/The_defeat_of_Shipka_Peak_Bulgarian_War_of_Independence-1024x746.jpghttp://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/The_defeat_of_Shipka_Peak_Bulgarian_War_of_Independence-150x150.jpgadminИстория на Българиядвижение,националноосвободителното,началоРадикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българското възрожденско общество създават реални предпоставки за активизиране и на борбите за отхвърляне на чуждото политическо господство. Още през първата половина на ХVIII стотици българи, надявайки се лично да допринесат за освобождението на България, участват като доброволци във руско-турските войни...Историята такава, каквато (не) я познаваме!