Гражданската война в Испания започва на 17 юли 1936 година. Много е лъгано за този факт от историята. Едва в последните години историците като се основават на документи и факти, изчиствайки ги от лъжи, демагогии и идеологеми възкресяват истината, която е била погребана за цяло едно поколение.
Испания на прага на Втората световна война е избрана за арена на циничен спектакъл от великите сили. Мусолини и Хитлер си сътрудничат в тази първа идеологическа война, а техен противник е Сталин.
Странно е това, което се случва, защото Испания попада в капан. Тя още от началото на 19 век на практика е извън системата на европейските държави. Испания е затворена, обърната навътре към себе си страна, обособена, ксенофобна, най-слабо податлива на вирусите на тоталитаризма – левия, както и десния. Може би всичко това придава на Гражданската война от 1936 година особена трагичност.
От 1923 до 1930 година на власт е генерал Примо де Ривера. Въпреки въведените реформи, световната криза през 1929 година довежда страната до бедствено положение. В резултат на изборите през 1931 година се ражда Втората република (първата е от 1873 до 1884 година).

Франсиско Ларго Кабалиеро, лидер на Испанската социалистическа партия (ИСП) в началото служи добре на Републиката. Той поддържа идеята, че насилие или беззаконие от страна на левицата ще накара армията да предприеме действия, които да доведат до нова военна диктатура. Затова той подкрепя оформянето на една нова реформистка конституция, която разрешава национализацията, но в строгите рамки на правото и срещу компенсации. Той особено се гордее с увеличеното строителство на училища. Още през първата година на Републиката са построени 7 хиляди. Приет е умерен закон за аграрна реформа. За един много кратък момент, изглежда че в Испания Републиката би могла да се стабилизира върху основата на постепенна и хуманна модернизация. Това няма да се случи, видението ще се пръсне като сапунен мехур. Кабалиеро става жертва на „ентризма“ – прикр?#1080;тото проникване на организираната ултралевица сред партийните и профсъюзни дейци. Инфекцията на екстремизма поразява ИСП и особено нейното младежко движение, което събира улични тълпи и се занимава със системно насилие. Те ласкаят Кабалиеро и го наричат „испанския Ленин“. Старият социалист, подмладен от техните похвали, позволява да бъде подведен от войнстващите елементи по пътя на насилието. Процесът се ускорява от кризата до която довежда неосъществената реформа за земята. В селата бедните, безимотни селяни са обезумели от глад, а земевладелците от страх. Лозунгът на земевладелците за гладните е „Да ви нахрани Републиката“. Военни потушават селските бунтове и въстания оглавени от анархистите. През ноември 1933 година социалистите губят изборите и минават към преки действия, недоволни от позицията си. Десните партии печелят. Главната демократическа групировка ИКНД (Испанска конфедерация на независимата десница) водена от Хил Роблес съставя кабинет. Роблес е истински републиканец. Той еднакво е ненавиждан от монархисти, фашисти и социалисти. Неговата партия е масово движение на средната класа, която няма нужда от насилие за да получи онова, което й е потребно – сигурност, а го прави на избори.
Кабалиеро е обзет от ярост. Той смята, че републиканската система ще бъде застрашена, разбира се това са неговите лични представи. Тогава той и привържениците му преминават към организиране на стачки и комуни, за да се попречи на работата на правителството. През май 1934 г. той поощрява стачката на селскостопанските работници. Тя се проваля от мерки на правителството. В Мадрид е организирана генерална стачка, която минава вяло. В Барселона, организираната от социалистите „Независима Каталонска Република“ трае точно 10 часа. В Астуриас Работническата комуна има живот две седмици. Миньорите там се съпротивляват яростно на правителствените войски, но тъй като работниците от Мадрид и Барселона не ги подкрепят са разгромени. Начело на правителствините войски е генерал Франсиско Франко. До този момент той се противопоставя на военните бунтове. Но сега вижда Испания, заплашена от болестите на Европа. Той казва: „Фронтовете са социализъм, комунизъм и други формулировки, които нападат цивилизацията, за да я заменят с варварство“. Неговите опасения се базират на това, че 25 % от наборниците в армията принадлежат към леви партии и че организирането и пропагандата сред тях е първата най-важна задача на левите лидери. Франко се бои, че ако армията бъде разцепена или неутрализирана, то крайната левица ще вземе властта и ще се случи всичко онова от Ленинско-Сталинска Русия.
В началото на 1936 г. испанските леви сили сформират Народен фронт, според постулатите на Коминтерна и особено след проведения VІІ конгрес на който Г. Димитров поставя на дневен ред въпроса за сформиране на народни фронтове във всички европейски държави. На 16 февруари 1936 г. Народният фронт печели изборите, като събира по-малко от 50% от подадените гласове. От тук насетне събитията следват неумолимия си ход. Левицата печели с 1 млн. гласа, но десницата – със 750 хиляди. Тези цифри говорят, че трябва да се действа политически мъдро и предпазливо. Вместо да изчака гласовете от втория тур, както изисква Конституцията, левицата формира правителство на следващия ден след първото гласуване. Тази нощ стават първите разрушения и изгарания на църкви и манастири. В Парламента левицата започва веднага кампания за лишаване на депутатите от най-голямата дясна партия ИКНД от местата им и атака срещу президента Алкала Замора, един спокоен и уравновесен републиканец. ИКП до този момент е много слаба. В този Парламент тя разполага само със 17 места. И тя предприема решителен ход – на 5 април 1936 г. Социалистическото младежко движение и Комунистическото младежко движение се сливат и се причисляват към ИКП, с други думи тя изведнъж нараства с 40 хил. души. Десет дни по-късно е обявена програмата на Народния фронт, която не е съобразена с неубедителната изборна победа или по-скоро равното разделяне на страната. Когато се запознава с нея Хил Роблес предупреждава Кортесите (испанския парламент) :“ Половината нация няма да се примири да мре. Ако не може да се защити по един начин, тя ще се защити по друг. Гражданската война се предизвиква от онези, които се стремят към революционно завземане на властта ….. оръжията се зареждат от едно правителство, неспособно да изпълни дълга си към групите, които се придържаха към строгата законност“.
Налагането на една революционна програма пред Кортесите не би довело до намеса на военните, ако не се добави като решаващ фактор неспособността на Народния фронт да формира стабилно правителство и да постигне вътрешно единство. Социалистите са безнадежно разединени по кой път да поемат. Водачът на умерените социалисти Индалечио Прието, ненавижда Кабалиеро, като отказва дори да стои в една стая с него: „Да върви по дяволите Кабалиеро!“. Той предупреждава, че насилието на привържениците на Кабалиеро ще провокира военните. Резултатът е плачевен: съчетание от слабо правителство и празни приказки, изричани от Кабалиеро. Младежкото движение на Народния фронт и анархистите провеждат акции по улиците на села и градове. Хора от новообразуваната Работническа партия на марксисткото единство и анархистите започват да завземат фабриките, а селяните вилнеят в големи земевладения като си поделят земята (Андалусия и Естрамадура). На 16 юни Роблес се обръща към Кортесите като прочита списък от извършени безчинства: 160 изгорени църкви, 269 политически убийства, 228 стачки, 113 генерални стачки, 69 ранени полицаи, 10 разгромени редакции на вестници. Той завършва с думите :“ Една страна може да живее при монархия или република, с парламентарна лии президентска система, при комунизъм или фашизъм. Но тя не може да живее в анархия“.
Правителството допуска грешка като не реагира на този апел. Развръзката идва на 11 юли когато е намерено тялото на убития десен парламентарист Калво Сотело. Роблес публично хвърля отговорността върху правителството. Гражданската война избухва на 17 юли. Тя е факт, защото нерешителния изход на февруарските избори точно отразява състоянието на страната, разделена на две почти по равно. Чуждата интервенция удължава войната до две години и половина.
За републиканците Католическата църква е главен обект на омраза. Духовенството в мнозинството си е настроено антилиберално, антисоциалистически, но в никакъв случай не са фашисти. Може би най-вярното е ако се каже че са монархисти, ако въобще може да се определи вярно принадлежността на църковния клир. Повечето от жестокостите на републиканците се извършват от групи в които влизат профсъюзни дейци, младежи, партийни функционери. Тези групи носят названия като „Лъвове на републиката“, „Червени лъвове“, „Фурии“, „Спартак“, „Сила и свобода“. Убити са 11 епископа (1/5 от общия брой), 12% от монасите, 13 % от поповете, 283 от монахините. В провинция Сиудад Реал майката на двама йезуити е убита, като гърлото й е запушено с разпятието. Енорийският свещеник в Торихос е обгорен, коронясан с тръни, накаран да пие оцет, на гърба му вързват дървена греда и накрая го разстрелват. Епископът на Хаен е убит със сестра си пред 2 хиляди души, а екзекутор е жена, известна като Луничавата. Някои свещенници са изгорени, други погребват живи, на трети отрязват ушите. Републиканците убиват и обикновени граждани, симпатизанти на националистите. Като цяло левицата е виновна за смъртта на 55 хиляди граждани. В Националната костница във Валядолид са изброени 54 594, вкл. 4000 жени и няколкостотин деца.
Убийствата на националистите от другата страна е в подобни мащаби, но по-голяма част са извършени от военните части. Методът е близък до този в Съветския съюз, а именно да се унищожи левицата като организирана политическа сила, като се избият активистите й и се хвърлят в страх поддържниците й. Една съвременна оценка на убийствата от страна на националистите сочи около 8 хиляди в Гранада, 8 хиляди в Навара, 9 хиляди в Севиля, 9 хиляди във Валядолид, 2 хиляди в Сарагоса и 3 хиляди на Балеарските острови. Заедно с убийствата, извършени от националистите през първите шест месеца, общият брой е около 50 хиляди души. Изводът е, че убийствата от двете страни като численост са почти еднакви, освен това имат един и същ характер – тоталитарен, защото наказанието е според класата, убежденията, положението и занятието, а личната вина няма никакво значение.
Чуждата интервенция е важна от самото начало. Тя не само удължава Гражданската война, но й придава особено жесток и злокобен характер. Удължава войната, защото намесата на великите сили се уравновесява взаимно. В помощ на националистите са Германия и Италия, на републиканците – Русия &и социалистите от европейските държави.
Германия осигурява по 10 хиляди войници във всеки отделен момент на войната, 5 хиляди легиони Кондор и дава 300 жертви. Изпраща инструктури за обучение, 200 танка, 600 самолета, 88 милиметрови противовъздушни оръдия. Помощта от Италия е доста по-голяма – 40-50 хиля?и войници (4 хиляди загиват), 150 танка, 660 самолета, 800 артилерийски оръдия с много високо качество, пушки, картечници. Националистите имат помощта на няколко хиляди португалци, 600 ирландци, малко французи, руснаци-белогвардейци, американци и 75 хилядна мароканска войска.
Русия доставя на Републиката 1000 самолета, 900 танка, 300 бронирани коли. Франция доставя 300 самолета. Руснаците изпращат 1000 летци и 2000 военни специалиста. Те преди всичко организират интернационални бригади, с които се преследва пропагандна цел. 40 хиляди чужденци се бият за Републиката. Освен това 10 хиляди лекари, сестри, граждански специалисти. Най-големият контингент е от Франция – 10 хиляди, 5 хиляди немци и австрийци, 5 хиляди поляци, 3350 италианци, по 2500 от Англия и САЩ, по 1500 от Югославия и Чехословакия, по 1000 от Скандинавия, Канада и Унгария.
Чуждата помощ не накланя военното равновесие на едната или на другата страна. Националистите побеждават главно поради способностите на Франко. Той притежава хладен ум, висока степен на интелигентност и образованост. Баща му е пропил се морски офицер, брат му – летец рекордьор. Франко не се вълнува от пиене, жени и забавления. Неговата страст са военните карти. На 22 години е най-младият капитан в армията, на 33 – най-младият генерал в Европа. Неговите военни възгледи са много напредничави за времето си и затова през 1928 година той реорганизира Испанската военна академия. Френският министър на войната Андре Мажино я нарича „…най-модерния център от този вид в света ….. последна дума във военната методология и обучение“.
Интересна е философията на Франко. Той смята войната за омразно занятие, която не може да мине без жестокости. Според него, армията е единствената истинска национална институция, дребна, безкласова, аполитична и безпристрастна. Ако я подтискат, тя се бунтува иначе служи вярно. Всичко друго според него в Испания като институция е доста подозрително. Църквата е мекушава. Франко ненавижда политиката от каквато и да е боя. За него консерваторите са реакционери и егоистични земевладелци. Либералите пък са корумпирани. Социалистите са заблудени в своите идеи и са още по-лоши от горните взети заедно. Франко не е фашист, като какъвто бе квалифициран, просто защото не вярва и не споделя никакъв вид утопия или система. Той вярва единствено в армията. В периода, който разглеждаме, Франко използва по-добре своите човешки и материални ресурси, защото води военна война, а републиканците – полит?#1080;ческа. Той залага на топографията, обучението, инфрастуктурата, транспорта и контрола на въздуха. Той не е гений, но е перфекционист, учи се от грешките си и гледа да не допуска провали.
Има и един друг важен момент. Гражданската война в Испания е изключително прагматична. Следователно финансите са ключ към развръзката на войната. Франко постъпва много ловко и умно. Изключителното постижение на националистите е, че поддържат книжна валута без да се пипа държавния златен резерв и централната банкова система. Още в началния етап на войната Франко взима пари от монархията, британския и другия чуждестранен бизнес в Испания и от испански финансови босове. Чуждестранното оръжие го взима на кредит. От тук държавите като Германия и Италия имат практически интерес да осигурят победата на Франко, за да може да им се разплати, както и той прави през 1940, т. е. след войната.
Тъкмо обратното, републиканците управляват лошо своите финанси. Те посягат на златния запас – един от най-големите в света – 700 тона, струващи 162 млн. английски лири или 788 млн. долара. 2/3 от него дават на Сталин, вместо да го използват за получаване на заеми. Сталин прибира 500 млн. долара в злато за оръжие с променливо качество, което така или иначе е щял да достави на републиканците на кредит или срещу хартия. Освен това претендира, че му дължат още 50 млн. долара. В края на 1938 година той невъзмутимо заявява на представител на Републиката в Русия, че нейният кредит вече е изчерпан. На никой етап Сталин няма да взема големи суми и затова той никога не е имал вложения, които да го заинтересуват в оцеляването на Републиката и разплащането с нея.
Зимата на 1937-38 година Франко води война на изтощение и през април разсича републиканска Испания на две. Вече е въпрос на време до крайната победа. Франко не бърза. Сталин е вече уморен и отегчен от тази война, извлякъл е и последния грам пропагандна стойност от нея, завършил е чистките в своята страна и вече обмисля нови сделки, най-вече съюз с Хитлер. Той е получил отдавна почти всичкото злато на Републиката. Така че прекратява помощта си и Франко може да започне последното настъпление в Каталония преди Коледа. Барселона пада на 28 януари 1939 година, Мадрид – на 28 март 1939. Франко води войната без всякаква страст, когато му казват че тя е свършила не вдига поглед от бюрото си.
В деня, в който Мадрид се предава Хитлер денонсира Германско-полския договор от 1934, след като седмица по-рано е окупирал цяла Чехословакия. Ясно е, че Европа е на прага на Световна война, тя е предстояща и неизбежна. Реакцията на Франко е един брутален опит да изолира Испания от идващата катастрофа в Европа. От страна на националистите 90 хиляди са убити в бой, 110 хиляди републиканци са мъртви, 1 млн. инвалиди, 10 хиляди загиват от бомбандировки, 25 хиляди от недохранване, 130 хиляди цивилни зад фронтовата линия, 500 хиляди в изгнание, половината от които няма да се върнат никога. Унищожени са огромни ценности – от изключителната библиотека на катедралата в Куенка до ранните картини на Гойя в родното му място Фуентодос.
Това е равносметката от Гражданската война в Испания и както казват историците в една война няма победители и победени. Има само насилие, кръв и разруха. А тук в случая има и едно разединено, объркано общество, което толкова е пострадало, че трябва да минат десетилетия, за да заздравеят раните му от страшната братоубийствена война, утежнена още повече от хищническата намеса, поведение и користни цели на великите сили.

Източник: www.kaminata.net

http://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/BIG_Efes_1340884697178.jpghttp://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/BIG_Efes_1340884697178-150x150.jpgadminСветовна Историявойна,Гражданска,Испания,истинаГражданската война в Испания започва на 17 юли 1936 година. Много е лъгано за този факт от историята. Едва в последните години историците като се основават на документи и факти, изчиствайки ги от лъжи, демагогии и идеологеми възкресяват истината, която е била погребана за цяло едно поколение. Испания на прага...Историята такава, каквато (не) я познаваме!