Опустошителните османски завоевания от втората половина на ХIV в. предизвикват сериозен упадък в духовния живот на българското общество. С превземането на Търновското (1393 г.) и на Видинското царство (1396 г.) най-големите средища на средновековната българска култура са унищожени. Значителна част от образованите българи са избити, други са поробени или насилствено преселени в Мала Азия, а трети емигрират в съседните славянки страни. Просветата и книжовността замират, а културното общуване с останалия европейски свят е задълго прекъснато. Действително, към средата на ХV в., когато кошмарът от завоеванието е постепенно преодолян, в отделни манастири започват да се долавят симптомите на едно, макар и бавно, съживяване, но насилственото налагане на османската власт по българските земи поставя за дълго своя негативен отпечатък върху духовното развитие на българския народ.

Едва през ХVIII и първата четвърт на ХIХ в., под влияние на комплекс от вътрешни и външни фактори, се създават благоприятни предпоставки за духовната пробуда на българския народ. Постепенно стремежът към знание и духовна еманципация придобива все по-осъзнат и целенасочен характер, за да приеме през втората четвърт на ХIХ в. формата на организирано общонационално движение за изграждане на модерно светско училище.
Движението за новобългарска просвета и процесът на формиране на възрожденската култура хронологически обхващат цялата възрожденска епоха. От средата на 20-те години на ХIХ в. до Кримската война (1853-1856) се формират основните елементи на възрожденската просвета и култура. Техен разцвет е периодът от края на Кримската война до Освобождението през 1878 г.
Интересът към историята на българското възрожденско училище се заражда още през самото Възраждане, като свои наблюдения изразяват Васил Априлов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Петко Славейков и др. изтъкнати възрожденски дейци.
От следосвобожденските изследователи по този проблем работят Иван Шишманов и Боян Пенев, а по-късно и Михаил Арнаудов, Михаил Димитров, Никола Ванков. В съвременната наука се открояват трудовете на Николай Генчев, Румяна Радкова, Ангел Димитров, Илия Конев и др.
Силно влияние за възникването на движението за новобългарска просвета оказват радикалните промени в живота на възраждащото се българско общество. Стопанският просперитет, откроил се през втората половина на ХVIII в. като водеща и трайна тенденция в развитието на десетки селища, създава изключително благоприятни материални условия за разширяване на вече съществуващата училищна мрежа по българските земи. Бурният подем в областта на земеделието, на занаятчияското и на манифактурното производство, както и все по-интензивните външно-търговски контакти с различни европейски страни, настойчиво налагат усвояването на повече и по-разнообразни знания в областта на географията, историята, чуждите езици, стокознанието, естествознанието. Традиционното образование се оказва не само недостатъчно, но и твърде остаряло в сравнение с постиженията на модерната европейска цивилизация. Влияние в същата посока оказват и просвещенските идеи, които осезаемо започват да проникват в балканските провинции на Османската империя още през ХVIII в. Благотворно влияние на движението за новобългарска просвета оказва и началото на модернизирането и на самата Османската империя. Започнало още с реформаторските амбиции на султан Ахмед III (1703-1730), то намира синтезирано изложение в Гюлханския хатишериф от 1839 г., който юридически гарантира равните правата на всички османски поданици, независимо от вярата им. През февруари 1856 г. султан Абдул Меджид (1839-1861) обнародва и друг реформен акт – т.нар. Хатихумаюн, който в основни линии преповтаря Хатишерифа. Тези документи фактически узаконяват движението за новобългарска просвета.
Развитието на просветното движение през Възраждането е свързано и с идеята за народностна еманципация на българите. Това особено проличава в творчеството на Паисий Хилендарски (1722-1773) и Софроний Врачански (1739-1813). В Паисиевата “История славянобългарска” (1762 г.) просвещенският мотив “чети, за да знаеш” е ориентиран към националната идея. Необходимостта от по-широко просвещение на българския народ Паисий обосновава с нуждата от разбиране на българската история като извор на народностно самочувствие. Идеята за развитие на родното училище намира още по-завършен вид в обществената и духовна дейност на Софроний Врачански, който във втория Видински сборник призовава за просвета на българското общество, сочейки за пример другите християнски народи.
През периода на Ранното българско възраждане просветното движение на възрожденските българи намира израз в разцвета на килийното образование. Както и в предходните столетия, килийните училища се откриват предимно в манастирите и техните метоси и по-рядко в частни домове. Обикновено учителите са монаси и свещеници, но през ХVIII в. такива стават и светски лица. Обучението има елементарен и религиозен характер и се изразява в усвояване на основни умения за писане, смятане и четене. За учебници се използват църковни книги като Апостола, Псалтира, Часослова.
През ХVIII в. броят на килийните училища по българските земи чувствително нараства и според съвременните изследователи в годината, когато Паисий Хилендарски завършва своята “История славянобългарска” – 1762-а, функционират около 112 килии. През 1835 г. броят на килиите достига 235. Освен чисто количественото нарастване на килийните училища, през втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. се забелязват и някои качествени промени в килийното образувание. Видима е тенденцията все повече килии да се откриват и поддържат от светски лица или от самите български общини. Светският елемент започва да навлиза и в самото преподаване. Според подготовката на учителите освен споменатите вече религиозни пособия учениците в килиите започват да се обучават на малко история (светска и църковна) и аритметика, използват се и произведения като “Стематографията” (1741 г.) на Христофор Жефарович, Паисиевата история, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход и т.нар. писмовници. За нуждите на килийното образование през 1792 г. във Виена търговецът Марко Теодорович отпечатва буквар за обучение на църковнославянски.
Осезаемо започват да се очертават и контурите на формиращото се даскалско съсловие, което още през периода на Ранното възраждане се превръща в основното ядро на българската възрожденска интелигенция.
Особена популярност през ХVIII и началото на ХIХ в. имат килиите в Рилския, Етрополския, Хилендарския, Зографския и Троянския манастири, както и училищата в Котел, Тетевен, Сопот, Самоков и др. За много райони килийното училище остава единствено чак до Освобождението (1878 г.).
През ХV-ХVIII в. религиозната насоченост на килийното образование изиграва огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Възпитаници на килийното училище са Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Христо Граматик, Дойно Граматик, Стойко Граматик – имена, оставили трайна диря във възрожденската история на българите.
Именно поради здравата си консервативна обвързаност с религиозната практика обаче килийното училище не успява да се саморазвие в светско такова. Въпреки промените през ХVIII в. килийното образование си остава елементарно по характер и значително отстъпва на модерното светско училище. Ето защо в края на ХVIII и началото на ХIХ в. все повече българчета се насочват към гръцките светски училища или пък продължават своето обучение в чужбина. Внуците на Софроний Врачански напр. учат в прочутата Бейска академия в Букурещ, а Васил Априлов продължава образованието си в Брашов. Много български младежи преминават през известни гръцки школи в Цариград, Одрин, Костур, Янина. Светски гръцки училища започват да се откриват и в някои български градове като Пловдив, Самоков, Мелник, Търново, Сливен.
Успехите на гръцката просвета дават силен тласък на първите целенасочени усилия за реформиране на килийното образование в българските земи. Първата значима инициатива на българите в просветната област е създаването на т. нар. елинобългарски училища.
Този вид училища имат изцяло светски характер. Повечето предмети се преподават на гръцки език, но обучението включва и дисциплини, изучавани на български език. Някои историци приемат, че първото елинобългарско училище е сливенското от 1810 г. Други свързват началото на тези училища с името на даскал Антон, който отваря в Котел свое училище през 1812 г. Повечето изследователи обаче сочат като първо елинобългарско училище по нашите земи школото на Емануил Васкидович, открито в Свищов през 1815 г., тъй като сливненското училище просъществува твърде кратко време, а котелското е замислено като чисто гръцко и едва по-късно даскал Антон започва да използва в преподаването си и говоримия български език. Същевременно училището на Емануил Васкидович в Свищов разполага със самостоятелна сграда, построена с дарения на богати местни търговци и е поддържано изцяло от българската община. През 1819 г., с помощта на Стефан Богориди, подобно училище е открито и в Котел, като за учител е провъзгласен Райно Попович. През 1826 г. той се премества в Карлово, където също открива елинобългарско училище. На широка известност се радват и училището на Иван Селимински в Сливен, на Неофит Рилски в Самоков, на Константин Фотинов в Смирна, училищата в Търново, Шумен, Видин.
Елинобългарските училища изиграват ролята на преходна форма от килийната просвета към новобългарското светско образование. Благодарение на този вид училища, през 20-те и 30-те години на ХIХ в. в живота на българската възрожденска интелигенция се включва едно ново поколение дейци, възпитани изцяло в светски дух и притежаващи много по-висока степен на познание от своите предшественици.
Покрай откриването на елинобългарските училища видимо се съживява дейността и на местните общини и еснафи. В желанието си да осигурят по-добро образование на своите деца, родолюбивите чорбаджии и богатите български търговци и манифактуристи започват все по-активно да се включват в изграждането и поддържането на новите училища. Намесва се и емиграцията от Влашко и Южна Русия. Така, с материалната подкрепа на формиращата се възрожденска буржоазия и под ръководството на българските общини, през 20-те години на ХIХ в. се слага началото на едно мощно общобългарско движение за национална просвета.
Първите прояви на организираното просветно движение се свързват с елинобългарските училища, но сериозен размах движението придобива едва през 30-те години на ХIХ в. Изключителна роля за това изиграва подготвеният през 1824 г. от Петър Берон “Буквар с различни поучения”.
Петър Берон е роден през 1800 г. в Котел. Учи в родния си град, после завършва гръцкото училище в Букурещ при прочутия елинист и просветител Константин Вардалахос. Следва медицина в Хайделберг и Мюнхен. Дълги години живее и работи в Париж, Прага, Лондон. Публикува десетки научни разработки в областта на астрономията, философията, физиката. Умира в Крайова през 1871 г.
Своя “Буквар с различни поучения” Петър Берон успява да издаде през 1824 г. в Брашов с помощта на сливенския търговец Антон Иванов. Този учебник остава по-известен в българската история като “Рибен буквар” поради изрисуваните на корицата му кит и делфин. В тематичен аспект той има характер на детска енциклопедия и представлява компилация на някои гръцки учебници. В предговора към него Петър Берон обосновава необходимостта от реформиране на учебното дело по посока на окончателното налагане на светското образование в българските училища. Съобразявайки се с най-новите постижения на европейската педагогическа мисъл, той аргументирано защитава ползата от повсеместно прилагане на взаимоучителния метод, от демократизиране на отношенията между учител и ученик, от въвеждане на звучната метода и т.н. Всички тези педагогически идеи Петър Берон заимства от опита на други европейски народи.
Така чрез “Рибният буквар” Петър Берон изиграва изключително голяма роля в просветното развитие на българското общество, тъй като той очертава основните насоки за развитие на новобългарската просвета през следващите десетилетия. Особено ясно това проличава през 30-те години на века, когато габровската община се заема с осъществяването на идеята за откриване на светско взаимно училище.
Инициативата за създаване на такова училище в Габрово принадлежи на Васил Априлов. Роден през 1789 г. в Габрово, той получава добро за времето си образование в Москва, Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където се откроява като влиятелен търговец и натрупва значително богатство. Отначало той се изявява като елинофил, но повлиян от идеите на украйнския учен Юрий Венелин и неговото съчинение “Древните и сегашните българи”, Васил Априлов развива активна обществена и книжовна дейност в защита на българщината. В началото на 30-те години на ХIХ в. у него постепенно се заражда идеята да организира откриването на едно централно училище със светско съдържание в Габрово, където на говорим български език и чрез прилагане на взаимоучителния метод ще се подготвят учители за нуждите на цяла България. Замисълът на Васил Априлов намира подкрепа от богатите габровски фамилии Мустакови, Палаузови, Килифареви и др. и през 1832-1833 г. в Габрово е построена нова училищна сграда. По предложение на търновския митрополит Иларион Критски за учител е поканен Неофит Рилски (1793-1881), който заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод и за да подготви необходимите за неговото прилагане таблици. На 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище е тържествено открито.
Някои изследователи считат че не Габровското училище е първото светско взаимно училище по българските земи. Със сигурност се знае напр., че още през 1828 г. Константин Фотинов използва взаимния метод в своето елинобългарско училище в Смирна. Драган Цанков пък дава сведения, че дори преди 1828 г. двама банатски учители преподават в Свищов на български език по взаимоучителния метод. Пак в Свищов, но през 1831 г., е открито и взаимното училище на Христаки Павлович. Привържениците на тезата, че първото взаимно училище е Габровското обаче изтъкват, че първоначално всички споменати училища са елинобългарски и едва впоследствие се трансформират в новобългарски училища. Независимо от съществуващите нюанси безспорно е, че тъкмо примерът на Габровското училище подтиква и други български общини да се заемат с организиране на свои взаимни училища и само за няколко години такива се откриват в Карлово, Сопот, Елена, Сливен, Котел, Казанлък, Трявна, Търново, София. През 1840 г. в Плевен, под ръководството на Анастасия Димитрова, е създадено и първото светско девическо училище. По-късно такива училища са организирани и във Враца, Велес, Копривщица.
Важна стъпка в по-нататъшното развитие на новобългарската просвета представлява и появата през 40-те години на ХIХ в. на т.нар. класни училища. Класното образование са явява всъщност едно продължение на взаимната степен, като най-често обучението се удължава с още две до четири години. Предназначението на този вид училища е по-напредналите и изявени ученици да получат разширена подготовка по отделните предмети. В програмата на класните училища се включват и нови учебни дисциплини като българска обща история, риторика, старогръцка литература, чужди езици и т.н. Първото класно училище е открито от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. През 1847 г. класно училище е създадено в Пазарджик, а през 1848 г. и Ботьо Петков организира класно училище в Калофер. По-късно такива училища са открити в Пловдив, Елена, Търново, Свищов, Велес, Шумен.
С разпространението на взаимните, девическите и класните училища започва и активното печатане на учебници и учебни пособия. Така, две години след “Рибния буквар” на Петър Берон – през 1826 г., свой буквар издава и Васил Ненадович. През 1833 г. Христаки Павлович издава учебник по аритметика. През 1835 г. се появяват граматиките на Неофит Рилски, “Славянобългарско детеводство” на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович и т.н. През втората половина на ХIХ в. започва и строителството на нови училищни сгради. За по-доброто ръководство на училищните дела общините започват да избират училищни настоятелства, които се занимават с всички въпроси, отнасящи се до просветното дело в отделните селища.
През 1858 г. в Болград, Бесарабия, е открита и първата българска гимназия. По-късно в гимназии прерастват и класните училища в Пловдив и Габрово. Отделни училища започват да се специализират в подготовката на своите ученици. Така училището на Йосиф Ковачев в Щип се оформя като педагогическо. С подобна насоченост е и училището в Прилеп. В Свищов, по инициатива на Димитър Шишманов, възниква търговско училище, а в Самоков и в Лясковския манастир са открити богословски училища. От 1869 г. в различни селища започват да се откриват и т. нар. неделни училища, заимствани от опита на САЩ и Западна Европа.
Видимо нараства и броят на българските младежи, учещи в чужбина. Мнозина продължават образованието си в Сърбия, Гърция, Влашко. По това време известност сред българите придобиват гимназията и Университетът в Атина, гимназията, Семинарията и Университетът в Белград, Бейската академия в Букурещ и др.
През 30-те години на ХIХ в. все по-сериозно влияние върху духовното развитие на възрожденските българи започва да оказва и Русия. Един от най-големите български меценати – Васил Априлов, предприема широка пропаганда за привличане на български младежи в големите руски просветни центрове. През 1840 г. по негова инициатива е издействан имперски указ, с който се отпускат стипендии за българчета в Херсонската семинария и Одеския лицей. Малко по-късно руското правителство отпуска нови 20 стипендии за Москва, Киев и Петербург. Така, през втората четвърт на ХIХ в. броят на българите, завършили образованието си в Русия значително се увеличава, като между руските възпитаници личат имената на Найден Геров, Добри Чинтулов, Сава Филаретов, Иван Богоров, Ботьо Петков.
През 30-те и 40-те години на ХIХ в. нараства интересът и към западноевропейските университети. Във Франция напр. следват Александър Екзарх и Гаврил Кръстевич, в Германия – Петър Берон и Иван Богоров, в Италия – Иван Селимински и т.н. Повечето от тези “чужди” възпитаници се завръщат в Османската империя и активно се включват в духовния живот на възрожденските българи. Типичен пример за това е Александър Екзарх, който след като завършва образованието си в Париж, развива значителна дейност за популяризиране на българския въпрос сред висшите политически кръгове на Англия, Франция и Русия и за издействане на стипендии за български младежи. През 1846 г. той успява да получи от Русия ежегодна помощ от 10 хил. златни рубли, предназначени за българските училища, след което се установява в Цариград и дълги години организира откриване на нови училища в Македония и Тракия; осигурява книги, учебници и пособия.

Постигнатите през първата година на ХIХ в. успехи, както и вече натрупаният организационен опит, създават реални предпоставки за нов подем на просветното движение. В годините след Кримската война (1853-1856) това намира израз в значително увеличаване броя на новобългарските училища. През 1855 г. в различните райони на страната функционират около 600 училища, а в навечерието на Освобождението техният брой достига около 1500. Видимо се засилва делът на взаимните и класните училища. Постепенно се усъвършенства и преподаването. През 60-те и 70-те години на ХIХ в. масово започва да се прилага класно-урочната система и т.нар. звучна метода. Отделни училища като тези в Габрово, Пловдив, Шумен, София, Търново, Велес придобиват славата на “главни” училища, в които се подготвят учителски кадри за цялата страна.
Съществена роля за успеха на просветното движение след Кримската война се пада и на читалищата, към които се създават обществени читални и библиотеки. Първите читалища са открити през 1856 г. в Шумен, Свищов и Лом, като до Освобождението броят им достига около 200. През 1868 г. в Стара Загора е организиран и първият учителски събор. На няколко пъти се обсъжда и идеята за създаване на университет, но реализирането на подобен проект става възможно едва през 1888.
Успоредно с развитието на новобългарските училища, през третата четвърт на ХIХ в. в някои селища възникват и чужди религиозни училища. Предимно католически и протестантски, тези училища се открояват и поддържат с помощта на френски, английски или американски мисионери. Влиянието на католицизма и протестантсвото в българските земи обаче е слабо. Много по-голям интерес сред българските младежи предизвикват създадените в Османската империя по западен образец светски колежи и лицеи. Така само в откритите в различни столични квартали училища – френският колеж в Бебек, френският лицей в Галата и американският Робърт колеж, своето образование получават около 300-400 българчета. Непрекъснато се увеличава и броят на руските и западните университетски възпитаници. Съществен принос за това имат Добродетелната дружина в Букурещ и Одеското българско настоятелство, които ежедневно осигуряват стипендии на най-способните български младежи да продължат обучението си в Москва, Петербург, Киев, Одеса, Букурещ, Атина, Белград, Париж, Виена, Рим, Лайпциг, Мюнхен, Хайделберг.
Годините след Кримската война отбелязват апогея на движението за новобългарска просвета. Само за три-четири десетилетия възрожденските българи постигат невероятни успехи в образователното дело, което от своя страна изиграва изключително стимулиращо въздействие върху цялостното обществено-икономическо, социално, политическо и духовно развитие на възрожденското общество.
Неслучайно именно през 60-те години на ХIХ в. се засилват и опитите за денационализиране на българското училище. По инициатива на Мидхат паша Високата порта започва обсъждането на проект за образователна реформа, според която всички поданици на Османската империя трябва да учат в общи училища, независимо от своята религиозна и етническа принадлежност. Този проект, означаващ на практика закриване на българските училища, предизвиква силно недоволство и под натиска на обществеността турското правителство се принуждава да се откаже от изпълнението му. През 50-те и 60-те години на ХIХ в. новобългарската просвета среща сериозни затруднения и в Македония, където българските учители са принудени да се борят срещу все по-организираните опити на Сърбия и Гърция да наложат там своето културно присъствие. Жертва на гръцката пропаганда в Македония стават Димитър и Константин Миладинови. Двамата братя са наклеветени от гръцки духовници и умират в затвора в Цариград. За да прдкрепят новобългарската просвета в Македония, цариградските българи създават специална благотворителна организация, която събира помощи и изпраща учители в различни македонски селища. След 1872 г., когато църковният въпрос е вече окончателно решен, ръководството на просветното дело в страната и защитата на българщината в Македония са поети от Екзархията. Това не променя светския и демократичен характер на българските училища.
Движението за новобългарска просвета, което започва през 20-те години на ХIХ в. и достига своята кулминационна точка през 70-те години на ХIХ в., изиграва решаваща роля за духовната пробуда на възрожденските българи и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на модерната европейска цивилизация. Дело на целия народ, това движение съдейства не само за формиране на възрожденската интелигенция, но и за укрепване на българското национално съзнание. В хода на движението за новобългарска просвета общините и училищните настоятелства натрупват изключително ценен организационен опит, което допринася за утвърждаването им като обществени институции, способни действено да защитават националните интереси на възрожденските българи. Едновременно с това, просветното движение благоприятства и оформянето на книжовния новобългарски език, както и цялостното развитие на българската възрожденска литература и изкуство. Безспорно, движението за новобългарско просвета е едно от най-ярките и значими проявления на възрожденската епоха.
Успехите в областта на просветното дело създават реални предпоставки за цялостното реформиране и модернизиране и на традиционната българска култура. Първите усилия в тази посока са направени още през ХVIII в. от отделни творци като Кръстьо Пейкич, Партений Павлович и Христофор Жефарович. Тяхното дело намира естествено продължение в творчеството на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Истински подем обаче новите културни тенденции получават едва през втората и третата четвърт на ХIХ в., когато възрожденските процеси във всички области на стопанското, социалното и политическото развитие на българския народ достигат постепенно своята зрялост.
Най-видими промени настъпват в областта на книжовността. Важна роля за това изиграва обстоятелството, че през първата половина на ХIХ в. започва процес на формиране и утвърждаване на единен новобългарки книжовен език. С развитието на просветното движение и с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии.
В хода на споровете се обособяват три основни направления, условно определени като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото направление, към което принадлежат Константин Фотинов, Константин Огнянович и Христаки Павлович, защитават съхраняването на старобългарските езикови елементи. Привържениците на второто направление, начело с Неофит Рилски, предлагат умерена реформа, при която книжовният език се опира на народната реч, но граматическите особености на църковнославянския се запазват. Най-много последователи има третото направление, според което единният книжовен език трябва да се развива на основата на говоримия български език. Към средата на ХIХ в. точно това направление взима връх и постепенно, на основата на източнобългарския диалект, се оформя обликът на новобългарския книжовен език. За негов “баща” може да се счита Петко Славейков.
Силен тласък за развитието на възрожденската литература дава и появата на новобългарската печатна книга. Началото на модерното книгопечатане у нас е поставено през 1806 г., когато Софроний Врачански успява да отпечата в Рим своя прочут “Неделник”. Постепенно неговият пример е последван и от други български книжовници, като в навечерието на Освобождението броят на отпечатаните български книги достига около 1800. По-голямата част от тези книги се печатат в чужбина – Виена, Букурещ, Будапеща, Браила, Брашов, Одеса. През 30-те години са направени опити за откриване на печатници в Солун и Самоков. По-късно български печатници са създадени в Смирна и Цариград.
През 40-те години на ХIХ в. се появява и българския периодичен печат. Началото е поставено от Константин Фотинов през 1842-1844 г. в Смирна със сп. “Любословие”. През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза, макар и за кратко, и първият български вестник, дело на Иван Богоров – “Български орел”. През 1848 г. пак Иван Богоров основава в турската столица “Цариградски вестник”, който бързо започва да се разпространява из цялата страна. В годините след Кримската война възрожденската периодика набира сила и в навечерието на Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от 133 души. Особен подем периодичният печат изживява през 60-те и 70-те години на ХIХ в., когато се появяват първите специализирани издания за просвета (сп. “Читалище”, сп. “Училище”), за наука (сп. “Знание”, сп. “Българска старина”, “Периодичното списание” на Българското книжовно дружество), за политика (в. “Народност”, в. “Право”, в. “Напредък”, в. “Свобода”, в. “Независимост”), за търговия и занаяти (в. “Ступан”, в. “Просвещение”).
Външното оформляние на вестниците се подобрява. Съдържанието също се обогатява. Появяват се рекламите. Осезаемо нараства и интересът на възрожденските българи към пресата.
Най-големият център на възрожденския периодичен печат е Цариград, където се издават “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският в. “България” на Драган Цанков, протурският вестник “Турция”, проанглийският в. “Източно време” и др. Отделни издания се отпечатват в Одрин и Русе. Най-значими постижения възрожденската периодика отбелязва с вестниците на Георги Раковски – “Дунавски лебед”, печатан в Белград; на Любен Каравелов – “Свобода” и “Независимост”, издавани в Букурещ; на Христо Ботев – “Дума на българските емигранти”, печатан в Браила, и ”Знаме” – в Букурещ; “Дунавска зора” на Добри Войников и др.
С развитието на просветното движение, като самостоятелно направление във възрожденското книгопечатане се обособява и учебникарската книжнина. По примера на Бероновия “Рибен буквар”, мнозина от най-известните възрожденски учители започват да съставят учебници и помагала, които намират широко приложение в цялата страна. Първоначално усилията се насочват към граматиките и към превеждането на чужди образци, най-вече от руски, сръбски и гръцки произход. През 50-те – 70-те години на ХIХ в. обаче обхватът и съдържанието на учебниците се разнообразяват. Освен адаптираните за българските училища преводни учебници по всеобща история, география, физика, химия, започват да се издават и оригинални български учебници по различни предмети, като сред техните автори личат имената на Петко Славейков, Тодор Шишков, Добри Войников, Константин Фотинов, Христо Данов, Ботьо Петков.
Съществено място в духовния живот на възрожденските българи се пада и на литуратурата. Още през ХVIII в. дамаскинарските съчинения на Йосиф Брадати, “Стематографията” на Христофор Жефарович, творчеството на Партений Павлович, “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски и съчиненията на Софроний бележат началото на един продължителен процес, който постепенно довежда до оформяне на модерните художествени жанрове – поезия, публицистика, белетристика, драматургия, литуратурна критика. Така, за нуждите на просветното дело през първата половина на ХIХ в. се развива “даскалската поезия”. Появяват се и стихотворни произведения, посветени на отделни личности като одата на Димитър Попски в памет на Софроний Врачански, елегичното произведение “Ридание” на Георги Пешаков в памет на Юрий Венелин и др. Началото на новата българска поезия обаче е поставено от Найден Геров с поемата “Стоян и Рада” (1845 г.). Малко по-късно неговият пример е последван от Добри Чинтулов и Петко Славейков. През 1857 г. Георги Раковски публикува своята поема “Горски пътник”, а през 60-те и 70-те години на ХIХ в. с пълна сила се проявава талантът на Елена Мутева, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Иван Вазов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Стефан Стамболов.
След Кримската война развитието на българската литература преминава и под знака на белетристиката. Сред първите автори на подобен род литература се причисляват Васил Друмев с неговата повест “Нещастна фамилия” и Любен Каравелов с ранните си разкази. По-късно към групата на възрожденските белетриски се присъединява и Илия Блъсков. Върховните постижения в тази област принадлежат обаче на Любен Каравелов, който създава неповторима галерия от образи в своите произведения “Войвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Мамино детенце”, “Крива ли е съдбата” и др.
През 50-те години на ХIХ в. се поставя началото и на българската драматургия. Първите стъпки в този жанр са поставени под формата на кратки диалози, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди пиеси като напр. “Михаил Мишкоед” на Сава Доброплодни. През 1857 г. Теодосий Икономов написва първата оригинална творба – комедията “Ловчанският владика или бела на ловчанският сахатчия”, в която се разобличава разврата на гръцкото духовненство. През 60-те години на ХIХ в. започва своето творчество и Добри Войников, чиито произведения “Криворазбраната цивилизация”, “Велислава”, “Стоян войвода” и др. се превръщат в най-гледаните възрожденски пиеси. През 1872 г. е обнародвана и пиесата на Васил Друмев “Иванко, убиецът на Асеня”.
Съществен дял в литературния живот на възрожденските българи заема и преводната книжнина. Появяват се и пътуващите книжари като х. Найден, Никола Карастоянов, Матей Преображенски. В редица градове са открити и постоянни книжарници като тези на Петър Стоянов и Иван Момчилов в Търново, на Драган Манчов в Пловдив, на Христо Данов също в Пловдив и др.
През ХIХ в. отделни възрожденски дейци насочват своя интерес и към науката. Макар и скромни, тези занимания имат своето място и значение за развитието на новобългарската култура и за приобщаването на възрожденските българи към постиженията на модерната европейска цивилизация.
Най-сериозни успехи възрожденските дейци постигат при изучаването на собственото си минало. След Паисий Хилендарски и след отпечатване на съчинението на Юрий Венелин “Старите и сегашни българи”, интересът към историята нараства видимо и подтиква мнозина учители и родолюбиви българи да предприемат целенасочени издирвания на свидетелства за средновековната българска история. Сред имената на най-ревностните популяризатори на българските старини личат тези на Васил Априлов и Георги Раковски, на Найден Геров и Петко Славейков. През втората и третата четвърт на ХIХ в. се появяват и множество учебници по българска, турска, всеобща и църковна история, като най-популярни са учебниците на Христаки Павлович (“Царственика” от 1844 г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Петко Славейков и др. През 50-ти и 60-те години на ХIХ в. започват да публикуват своите съчинения и първите професионални български историци Спиридон Палаузов и Марин Дринов.
Отделни възрожденски дейци постигат сериозни успехи и в областта на езикознанието (Иван Момчилов, Неофит Рилски, Марин Дринов). Макар и по-бавно, нараства интересът и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Любен Каравелов), на природните науки (Петър Берон, Васил Стоянов, Йоаким Груев) и т.н. През 1869 г. по инициатива на българската емиграция във Влашко и Южна Русия е създадено и Българското книжовно дружество, което си поставя за цел да популяризира сред българския народ научните постижения в различните области на човешкото познание. Седалището на Българското книжовно дружество се намира в Браила, където започва издаването и на специално “Периодическо списание”.
Общият подем в стопанския, социалния и духовния живот на българското възрожденско общество дава тласък за по-нататъшното развитие и на традиционните художествени занаяти – зографство и дърворезба. В тази област през ХVIII и ХIХ в. се обособяват няколко творчески центъра, като особени постижения отбелязват школите в Дебър, Трявна, Банско и Самоков. Майстори от тези селища обикалят цялата страна и оставят в различни църкви, манастири и в частни домове забележителни и ненадминати и до днес паметници на своя творчески гений. През ХVIII и първата половина на ХIХ в. се появяват и някои нови жанрове на изобразителното изкуство – графиката, щампарството, портретната живопис. Особени заслуги за това има Захари Зограф, който се прочува освен с великолепните си стенописи в Рилския, Бачковския, Троянския и Преображенския манастир, и със светските си портрети (автопортрет, портрет на Неофит Рилски и др.). В годините след Кримската война започват да се изявяват и първите дипломирани художници – Николай Павлович, Станислав Доспевски, Христо Цокев.
Осезаеми успехи в епохата на Възраждането са отбелязани и в областта на архитектурата (Никола Фичев, Генчо Кънев и др.). С времето се обособяват няколко типа жилищно строителство, които дават съвършено нов облик на възрожденската къ

adminИстория на Българиядвижение,новобългарска,просветаОпустошителните османски завоевания от втората половина на ХIV в. предизвикват сериозен упадък в духовния живот на българското общество. С превземането на Търновското (1393 г.) и на Видинското царство (1396 г.) най-големите средища на средновековната българска култура са унищожени. Значителна част от образованите българи са избити, други са поробени или...Историята такава, каквато (не) я познаваме!