Годините на византийско владичество имат негативни последици за българската история. Наред с новата административна уредба, която лишава българската народност от териториална хомогенност, заедно с фактическото ликвидиране на Българската църква и с физическото унищожаване или приобщаване на българската аристокрация към византийската знат, над населението бива наложена пресата на византийската данъчна система.
Особено тежко за българите се оказва положението им на буфер, който поема насочените срещу Империята удари на редица, идващи от Азия племена – печенеги, узи, кумани, както и набезите на норманите и унгарците, а също и разорителните походи на кръстоносците.

Но идеята за независима българска държава е в основата на не един опит за отхвърляне на чуждото господство. Политическата обстановка на Балканите през втората половина на ХII в. позволява един от тези опити да успее, когато търновските боляри – братята Теодор и Белгун, вдигат бунт и в 1185 г. провъзгласяват възстановяването на Българската държава.
По-възрастният от двамата – Теодор, бива провъзгласен за цар Петър II, приемайки традиционното име на царя-светец като символ на българския държавен суверенитет.
Чрез далновидната си политика неговите наследниците на българския престол – цар Асен, в края на ХII в., и цар Калоян (1197-1207), полагат основите на осъщественото при цар Иван Асен II (1218-1241) величие на Българската държава.

Тя се превръща в най-могъщата политическа сила в Югоизточна Европа, чийто културен блясък, след гибелта на Византия под ударите на кръстоносците в 1204 г., я извисява като духовен център на Православието.
Основни източници за възстановяването на Българската държава са хрониките на Никита Хониат (ХII в.) и Георги Акрополит (ХIII в.), както и “Чудесата на св. Димитър Солунски”. За дипломатическите контакти на цар Калоян с римокатолическия престол информация дава неговата кореспонденция с папа Инокентий III, а за отношенията му с Латинската империя – “Завладяването на Константинопол” на Жофроа дьо Вилардуен (ХIII в.), както и Робер дьо Клари и “Похвално слово за Иван Поливотски” на патриарх Евтимий (ХIV в.).
Разглежданият период е широко застъпен в историографски трудове. Най-задълбочени са изследванията на проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), проф. Петър Петров (“Възстановяване на Българската държава”), проф. Геновева Цанкова-Петкова (“България при Асеневци”), проф. Иван Божилов (“Фамилията на Асеневци”), както и тези на акад. Иван Дуйчев, проф. Йордан Андреев и др. Сред чуждите автори най-значими са изследванията на руснаците Ф. Успенски и Г. Литаврин, на сърбина Г. Острогорски и на англичанина Стивън Рънсиман (“Падането на Константинопол”).
При император Василий II (976-1025) Византийската империя достига апогея на своята политическа мощ, като ликвидира Българската държава. След неговата смърт обаче настъпва криза, чието преодоляване започва в края на века с възказването на император Алексий I Комнин (1081-1118). При него и наследниците му Византийската империя отново е в политически апогей и прави опит да си върне мощта от времето на Юстиниян I (527-565) чрез нападения на Южна Италия и Мала Азия. Същевременно обаче Византия трябва да отстоява срещу набезите на печенеги, узи и кумани, на селджукските турци, на унгарците и на сицилианските нормани. През земите на Източната империя преминават и рицарите от Първия (1096-1099) и Втория (1147-1149) кръстоносни походи. Тези процеси дават отражение върху цялостния икономически, социален и политически живот във Византийската империя и при Ангелите започва упадък, който неудържимо влече Империята към гибел. Всичко това дава отражение и върху живота на българите.
С окончателното покоряване на България в бившите нейни територии се установява византийската административна организация. Между Стара планина и р. Дунав се създава тема Паристрион с главен град първоначално Велики Преслав, а в последствие – Дръстър. Темата Сирмиум обхваща най-северозападните области, а нейно средище е град Срем. В центъра на някогашната държава на цар Самуил се създава тема България с център град Скопие. Останалите български земи биват поделени в по-малки административни единици, а териториите в Тракия и Родопската област се включват в преди съществуващи византийски теми. Така българската средновековна народност губи своята териториална хомогенност.
Включването на българските земи и население в системата на византийската данъчна политика води до появата на парични такси и данъци, които, в условията на политическа нестабилност и необходимост от все повече ресурси за военните нужди на Империята, стават непосилни за производителното население.
Колкото до културните последици от византийското владичество, основният удар от покоряването на Българската държава е в деградирането на Преславската патриаршия, понижаването й в ранг архиепископия и преместването на седалището й в Охрид. За предстоятел на Охридската архиепископия бива въздигнат българинът Йоан Дебърски, но тя успява да запази характера си на славяноезичен български духовен център само до смъртта на архиепископа през 1037 г.
Безспорно най-тежко върху населението се отразяват непрестанните набези на печенеги, узи и кумани на юг от р. Дунав (ХI-ХII в.), на унгарците – в северозападните български земи (ХII в.), а в териториите на дн. Македония и по бреговете на Егея – тези на сицилианските нормани (ХII в.). През годините на византийско владичество през българските земи преминават и първите два кръстоносни похода, които допълнително разстройват мирния живот на населението. Византия не полага почти никакви грижи за осигуряване защитата на земите на север от Стара планина от нападенията на номадските народи и с тази своя пасивност принуждава българите сами да се бранят. Населението в тези земи се въоръжава и натрупва военен опит и чувство за независимост. В резултат на това центърът на освободителната борба, който в първите години на византийското владичество е в Македония, се измества в Мизия.
Историческият спомен за държавния суверенитет не угасва в годините на византийската власт. През 1040 г. синът на Гаврил Радомир – Делян, избягва от Константинопол, оглавява избухналия около Белград бунт и бива провъзгласен за цар под името Петър – символ на независимата Българска държава. Срещу него бива изпратена византийска армия, но много от войниците са българи, които издигат Тихомир за водач и се присъединяват към Петър Делян. Избухва спор за короната, който завършва с екзекуцията на Тихомир. Сетне и синът на Иван Владислав Алусиан изявява претенции за водачеството и ослепява Петър Делян. Това преопределя неуспеха на въстанието.
След като през 1071 г. селджукските турци разбиват ромеите при крепостта Манцикерт, българите в земите на дн. Македония се надигат отново, водени от болярина Георги Войтех и Константин Бодин – син на сръбския крал Михаил. Но това въстание има малък обхват и през 1072 г. е потушено.
През годините на византийско владичество избухват още редица бунтове: през 1074 г. – на Нестор около Дръстър; през 1079 г. – на Лека в Средец и на Добромир в Месембрия; през 1081 г. – на Травъл в Белятово и др.
Независимо от своя неуспешен завършек тези въстания показват готовността на българите да използват всяка подходяща ситуация за подновяване на своята освободителна борба. Такава настъпва отново през 80-те години на ХII в., когато общата криза, обхванала Империята, придобива особено големи размери.
Новият император Андроник І Комнин (1183-1185) се изправя пред сериозни външнополитическите проблеми. След битката при Мариокефалон през 1176 г. Византия вече е загубила властта си в Мала Азия, където ислямът все повече засилва своето влияние. Междувременно експанзията на унгарци, сърби и нормани в нейните Балкански владения се активизира.
През 1183 г. унгарският крал Бела III обявява война на Империята и в съюз със сърбите превзема градовете Белград, Браничево, Ниш и Средец. От Средец унгарците взимат мощите на българския светец Иван Рилски и ги пренасят в столицата си Естергом.
На 24 август 1185 г. сицилиаските нормани превземат Солун и се насочват към ромейската столица. През октомври в Константинопол избухва бунт и императорът е убит. Неговото място заема водачът на бунта – Исак II Ангел (1185-1195), чийто знатен род е кръвно свързан с Комниновата династия. Новият император изпраща срещу норманите своя пълководец Александър Врана, който успява да ги прогони от Тракия. След това, през есента на 1185 г., император Исак II Ангел сключва мир с Унгария, който е скрепен с династичен брак между него и дъщерята на крал Бела III – Маргарита. Като зестра императорът получава отнетите преди това Моравска и Софийска области. Но тези негови успехи са само временни и съвсем не облекчават положението на Империята.
През последната четвърт от ХII в. корупцията и беззаконието стават характерна черта на нейния вътрешно-държавен живот. Те са следствие от неконтролирания растеж на прониите и феодалната независимост на динатите, които поставят началото на процеса на децентрализация на Империята и водят до силно социално недоволство. Йоан Кинам свидетелства, че увеличаването на данъчното бреме заставя част от населението да продава децата си в робство.
Най-тежко обаче е положението на българското население в Мизия, което освен че е принудено да търпи непосилното данъчно бреме, трябва и да се брани от нападенията на номадските племена. Никита Хониат свидетелства, че през управлението на Исак II Ангел в Мизия се засилва особено много народното брожение срещу византийската власт.
Причините за неговото разрастване византийският историк вижда в допълнителния данък върху добитъка, с който е обложено населението във връзка със сватбата на Исак II Ангел с унгарската принцеса. През късната есен на 1185 г. българите в Мизия се вдигат на бунт.
Обстановката на постоянна военна съпротива срещу нападенията на номадските народи поддържа у българите силен боен дух, който се оказва важна предпоставка за избухването на новото освободително въстание. Най-важно е обаче съществуването на българска местна аристокрация, която се оформя и утвърждава в тема Паристрион през ХII в. и става изразител на стремежите на българския народ за отхвърляне на византийската власт. Поради незаинтересоваността на Византия от охраната на тази обширна област, много преди 1185 г. Империята губи контрола си над нея и там се разпореждат представителите на местната аристокрация.
Ярки нейни представители са братята Асен и Петър, чиято дейност неразривно се свързва с освобождаването на българския народ от византийско владичество. В историческата наука съществуват различни схващания за етническия им произход. Проф. Васил Златарски отстоява мнението, че те са от българо-кумански произход, проф. Петър Мутафчиев – че са от руско-кумански род, а проф. Василка Тъпкова-Заимова счита, че Асеневци произхождат от особена група миксо варвари. Според данните на Бориловия Синодик от ХІІІ в. първоначалното име на Петър е Теодор, а на Асен – Белгун. По всяка вероятност техните родови имения се намират в Търновско.
През късната есен на 1185 г., докато император Исак II Ангел изчаква в Кипсела (Тракия) окончателното отблъскване на норманите, при него се явяват болярите Асен и Петър. Двамата братя искат от него да ги включи в списъците на византийските стратиоти и да им даде едно “малодоходно място” (Никита Хониат). На категоричния отказ на императора Петър и Асен отговарят със заплахи за бунт и дръзко държание, за което Асен е наказан с удар по лицето. За Никита Хониат и Теодор Скутариот този инцидент е само повод за въстанието, което “мизите явно замисляли”. Така Петър и Асен се завръщат в Мизия и повеждат разбунтувалия се вече народ.
Още с първите си действия двамата братя показват изключителни лични качества. Те се възползват от разпространилия се слух, че покровителят на Солун св. Димитър е напуснал града и е станал закрилник на българите и, опирайки се на факта, че притежават иконата на светеца, те използват това в освободителната борба. Така на празника на светеца през октомври 1185 г. те освещават църквата “Св. Димитър” в Търново и развиват идеята, че Бог е отредил свобода на българите и обявяват началото на бунта. Така водачите на въстанието в духа на християнския провиденциализъм обосновават своята дейност като възстановители на Българското царство.
Началото на въстанието е съпроводено от още един особено важен факт, който му придава ярък освободителен характер. Пред насъбралото се множество по-големият брат Теодор се увенчава със знаците на царската власт. Българският монах Василий бива ръкоположен за архиепископ на Българската църква, а самият той коронясва Теодор за “цар на българите”. След коронацията той приема името Петър в чест на българския цар-светец Петър I и така дава нов израз на историческата приемственост в българската държавна традиция.
С тези действия двамата братя ясно показват, че това не е спонтанен бунт на недоволни, а организирано движение за възстановяване на Българското царство. Въстанието бързо обхваща цяла Мизия. Още в началния етап на борбата въстаническата армия се насочва към превземането на някогашната столица Велики Преслав. Нейното освобождение става още един символ на приемствеността на българската държавна традиция, която Петър и Асен осъществяват със своите действия. За кратко време те възстановяват българската политическа власт в Мизия (с изключение на някои черноморски градове) и се насочват към Източна Тракия.
Император Исак II Ангел изпраща срещу тях войска, предвождана от чичото му севастократор Йоан Дука Ангел, който обаче бива отстранен поради стремежи към императорската власт. След това начело на византийските войски застава кесаря Йоан Кантакузин. При едно нощно нападение ромеите са изненадани от въстаниците и са разбити. През пролетта на 1186 г. срещу българите е изпратен победителя на норманите Александър Врана. Той успява да отблъсне българите на север от Стара планина, но след като получава подкрепления да продължи настъплението, той се обявява за император и организира обсада на Константинопол, при която е убит. Метежът дава възможност на Асен и Петър да организират силите си и да се насочат към Централна Тракия и Странджа.
Тези неуспехи изострят вниманието на императора и през лятото на 1186 г. той потегля лично срещу въстаниците. След като преминава старопланинските проходи многобройната византийска армия разбива част от въстаническите войски и достига до центъра на освободителното движение. Тогава Асеневци преценяват, че конкретната ситуация налага да се избегне прекият удар с византийците и те се оттеглят в земите на север от р. Дунав.
След като се задоволява с клетвените обещания на двамата братя Исак II Ангел опустошава областта, взима иконата на св. Димитър и без да постави византийски гарнизони се връща в Константинопол, мислейки, че е победил бунтовниците.
Оттеглянето на византийските войски е знак за Асеневци да подновят настъплението си и през есента на 1186 г. те се завръщат с многобройна съюзническа войска от кумани и повторно установават българската власт в земите между р. Дунав и Балкана, а след това нахлуват и в Тракия. В този нов етап от въстанието ясно се очертава и неговата основна цел, която Никита Хониат представя съвсем точно – двамата братя се стремят да обединят под една обща власт “мизите и българите, както е било някога отдавна”. Възстановяването на териториалната цялост на Българската държава от Асеневци определя и стратегията на военните действия. Те се разгръщат на широк фронт, на юг и на югозапад към останалите български области, които са под византийска власт. След преминаването в Тракия армията им се разделя на два големи отряда. Единият, начело с болярина Добромир Хриз, се насочва към Македония. Там този съмишленик на Асеневци вдига местното българско население срещу византийската власт. Вторият въстанически отряд остава да действа в Източна Тракия.
През есента на 1186 г. император Исак II Ангел предприема поход като планът му е да мине Стара планина през Средец и оттам да се насочи към крепостта Ловеч, където е разположена българската армия. Той превзема града, но зимата го принуждава да се върне в Константинопол, оставяйки войската да презимува в Средец. По това време той получава от унгарския крал мощите на св. Иван Рилски, с които цели да привлече на своя страна местното население. През пролетта на 1187 г. походът е възобновен, византийските войски преминават Стара планина (вероятно през Етрополския проход) и се отправя към крепостта Ловеч. След неуспешна тримесечна обсада императорът се принуждава да сключи мир с българите. Като заложник на мира в Константинопол е изпратен най-малкият от братята Асеневци – Калоян.
Според някои историци Ловешкият мир фактически признава независимостта на Българската държава. Други обаче, като проф. Иван Божилов, смятат, че с този мир се отбелязва само края на един период от освободителните борби, довел до възобновяването на Българската държава. Според проф. Георги Бакалов подписаният договор е само временно примирие.
Тъй или иначе, той дава на воюващите страни време, в което да възстановят силите си. То позволява на Петър и Асен да подсилят защитата на освободените български територии, включващи цяла Северна България, Добруджа и областта Загоре в Източна Тракия. Около 1187 г. Търново се утвърждава като столица на възобновената държава, а за цар е провъзгласен и Асен и двувластието става характерна форма в нейното управление. Но с примирието от 1187 г. Византия не признава на легитимността на Българската държава. Постигането на нейното международно признание се превръща в другата основна цел на освободителното движение на Асеневци оттук насетне.
Развитието на борбата срещу Византия навлиза в своята решителна фаза с преминаването на участниците в III кръстоносен поход (1189-1190), начело с германския император Фридрих I Барбароса, през Балканския полуостров. Усложняването на техните отношения с Византия е използвано от сърби и българи, които се обединяват в действията си срещу Исак II Ангел. През 1189 г. в Ниш при Фридрих I пристигат пратеници на Асеневци и на сръбския велик жупан Стефан Неман, които му предлагат военна помощ срещу Империята в замяна на признание на владетелските им титли. Според западния летописец Ансберт, който е участник в III кръстоносен поход, българските пратеници предлагат на германския император 40-хилядна армия, ако признае Петър за “цар на гръцкото кралство”. Това искане се възприема от проф. Васил Златарски само като признаване на царската титла. Според проф. Иван Божилов обаче, то е продължение на амбициозната външнополитическа програма на цар Симеон (893-927) за властване на българска династия в Константинопол. В подкрепа на това твърдение е фактът, че при коронясването на Петър в Търново се използват инсигнии на императорската власт. Тъй или иначе, въпреки благосклонния отговор на Фридрих І Барбароса той се споразумява с Исак ІІ Ангел и продължава към светите места. Тези действия на българите водят до подновяване на българо-византийския конфликт.

През пролетта на 1190 г. Асен започва нападения към Пловдив и Верея. В отговор император Исак II Ангел организира голям поход срещу България, в който участва и византийският флот, чиято задача е да предотврати евентуална помощ на българите от куманите отвъд р. Дунав. През лятото византийците обсаждат българската столица, но фалшивият слух за пристигането на куманските отряди ги принуждава да се оттеглят. Те биват застигнати, обкръжени и подложени на поголовна сеч в някой от старопланинските проходи, най-вероятно – Тревненския. Взети са императорските реликви на Исак II Ангел, а самият той едва се спасява с бягство.
Тази победа създава благоприятни условия за разгръщане на борбата срещу Византия на широк фронт в Тракия и Македония. През 1191 г. българите превземат Ниш и продължават своите светкавични нападения в Тракия и Македония. През 1193 г. император Исак ІІ Ангел прави опит да спре Асен, но българските войски превземат Средец, Пловдив и стигат до Адрианопол. През 1194 г. те нанасят поражение на византийците при дн. Люлебургас.
Тогава византийският император търси помощта на унгарците. Според предварителния план съвместните действия срещу България трябва да започнат през пролетта на 1195 г., но те се провалят, защото Исак II Ангел е отстранен от престола чрез заговор, организиран от неговия братовчед Алексий III Ангел (1195-1203).
Според Никита Хониат новият император предлага мир на България, но той бива отхвърлен от българите поради неизгодните му условия. Проф. Иван Божилов предполага, че истинската причина за отхвърлянето на мира е желанието на цар Асен да осъществи докрай обединението на българските земи.
След преговорите цар Асен се насочва към северозападните български земи и постига значителни успехи срещу унгарците, като превзема Белградската и Браничевската области. При връщането си той минава през Средец, откъдето отнася в Търново мощите на св. Иван Рилски. С този акт българският владетел издига значението на града като християнска столица. До Сяр цар Асен разбива византийската войска и пленява стратега Алекси Аспиет.
През 1196 г. българските войски стигат до град Амфипол и за втори път се насочват към важната крепост Сяр. В нейните околности българите отново нанасят голямо поражение на византийците, предвождани от императорския зет – севастократор Исак.
Победните действия на цар Асен срещу Византия водят до присъединяването на важни области към пределите на възобновената Българска държава, до засилване на нейната роля отново като фактор в политическия живот на Балканите и до превръщането й в опасен враг на Византийската империя. Те карат Византия да предприеме мерки за премахването на цар Асен. Според данните на Никита Хониат той става жертва на заговор, организиран от онази част от болярството, която е недоволна от твърдото управление на българския цар. Убийството е извършено през 1196 г. с намесата на византийската дипломация. Никита Хониат отбелязва, че цар Асен е убит от своя родственик Иванко. Но Иванко не успява да се укрепи на престола, не само защото не получава обещаната от Византия подкрепа, но и защото числено поддръжниците на Асеневци превъзхождат болярската опозиция. Той е обсаден в Търново от войската на цар Петър и се спасява чрез бягство в Константинопол. Заради своята лоялност към императора Иванко е назначен за управител на Пловдивската област. След успешните действия срещу бунтовниците цар Петър продължава военните действия на юг, но управлява Българската държава само една година, защото през 1197 г. също става жертва на болярски заговор. Никита Хониат отбелязва, че той взима за свой помощник в управлението най-малкия си брат Калоян, който още през 1189 г. избягва от Константинопол. Според проф. Иван Божилов още тогава, преди смъртта на Петър, Калоян получава царската титла, следвайки модела на двувластието в Българската държава след освобождението й от византийско владичество.
Организираните заговори срещу Асеневци не прекъсват положителните насоки и тенденции в развитието на възобновената от тях Българска държава. Тяхната активна военнополитическа дейност срещу Византия има за краен резултат утвърждаването и териториалното разширение на България в края на ХII в. Военнополитическият възход на страната продължава и при техния наследник цар Калоян (1197-1207).
Държавната политика на новия владетел е свързана с възстановяването на стабилитета във вътрешния живот и с продължаване на борбата срещу Византия с цел обединяването на всички български земи и постигане на международно признание на Българската държава.
При възцаряването на Калоян Византия все още държи под властта си част от южните български територии. Но нейните позиции там са значително дестабилизирани с провъзгласяването на Иванко и на Добромир Хриз за независими владетели в Родопската област и в Македония. Тези две нови български политически формации, проява на зараждащите се в страната тенденции на политически сепаратизъм, са сериозна пречка по пътя на пълното държавно обединение на българските земи. Но цар Калоян я премахва лесно като влиза в съюз с двамата отцепници и противници на Византия. Около 1199 г. той организира заедно с тях силна антивизантийска коалиция, към която се присъединява и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. През същата година византийската армия е разгромена от обединените антивизантийски войски при Батрахокастрон. През 1200 г. император Алексий ІІІ Ангел залавя Иванко и той изчезва от историческата сцена. През 1202 г. и съюзилите се Добромир Хриз и Мануил Камица биват ликвидирани.
Въпреки това до края на 1201 г. цар Калоян превзема крепостта Констанция, Варна, Пловдив и цяла Северна Тракия и по този начин унищожава напълно византийското присъствие в Северна България. Българското настъпление се насочва и към Западна Тракия и Македония, която до Охрид бива освободена. В пределите на Българската държава е включена Косовската област, Призрен и Прищина.

През 1202 г. се сключва българо-византийски мирен договор, който признава всички териториални завоевания на цар Калоян. С подписването на мира завършва един важен период от управлението на българския владетел, в който той успява да постигне териториално консолидиране на Българската държава. Възстановява се българската политическа власт в Мизия, Тракия, Родопската област и Македония. Така България става решаващ политически фактор на Балканите. Въпреки това обаче, българският владетел все още не е признат официално за цар.
Междувременно унгарците се възползват от заетостта на цар Калоян във войната срещу Византия и през 1202 г. превземат Белград и Браничево. Унгарският крал мотивира действията си пред папа Инокентий III (1198-1216) с обстоятелството, че Калоян няма законни права и власт над тези земи. През 1203 г. българският владетел организира успешно контранастъпление срещу унгарците и си възвръща тези области.
Военните успехи на Калоян издигат неговата власт и авторитет като владетел на обширна държава. Признаването на неговия царски титул вече е изключително необходимо с оглед осигуряването на защита на Българската държава от териториалните претенции на съседните страни. Промените, които настъпват в международния живот на Европейския югоизток в края на ХII и самото начало на ХIII в. ускоряват възможността българският владетел да получи международно признание на своя царски титул. Те са предизвикани от амбициозната политика на папа Инокентий III да постави Балканските земи под юрисдикцията на Римската църква и стъпването на рицарите на IV кръстоносен поход на Балканска територия през есента на 1202 г., когато превземат от името на Венеция град Зара.
Още към края на 1199 г. папа Инокентий III изпраща писмо до цар Калоян с предложение да признае върховенството на Римската църква. Неговият отговор до папапа идва три години по-късно, през февруари 1202 г., когато става ясна позицията на Византия по въпроса за признаването на царската титла на българския владетел. В него цар Калоян поставя основното си искане, като изтъква че царската корона му принадлежи по право и по традиция, идваща от времето на неговите предшественици – Петър и Самуил. Преговорите за сключването на уния между България и Римската църква стават особено интензивни през 1203-1204 г., когато между цар Калоян и папа Инокентий III са разменени няколко пратеничества и много писма. Цар Калоян не се поколебава да окаже натиск върху папата, като му подхвърля, че е получил предложение от византийския император да признае царската му титла. Това известие до папата вероятно повлиява върху окончателното му решение и на 15 октомври 1204 г. папският легат кардинал Лъв пристига в българската столица. По пътя обаче унгарският крал Емерих задържа папската делегация и известява българския владетел, че ще я пусне само, ако му върне Белград и Браничево. Цар Калоян не се впуска във военна разправа с унгарците, а се обръща към папата, за да разреши спора. Той сурово осъжда действията на крал Емерих и отхвърля обвиненията, че цар Калоян незаконно владее споменатите земи – според него те са принадлежели на неговите деди и той само ги връща на народа си.
Така на 7 ноември 1204 г. архиепископ Василий е миропомазан за “примас”, което според папата е равностойно на “патриарх”. На следващия ден, 8 ноември 1204 г., в Търново папският пратеник кардинал Лъв коронясва тържествено Калоян за български “крал” и му предава от името на папата корона, скиптър и знаме. Съобразно теократичната доктрина на Римската църква Калоян не може да получи по-високо владетелско достойнство. Въпреки това той смята, че му е призната царската титла и във всичките си писма до папата се титулува като “император на България и Влахия”, т. е. като цар. Тази титулатура на Калоян трябва да се тълкува в смисъл, че в пределите на Българското царство влизат и земите на север от р. Дунав, които са означавани с понятието “Влахия”. Важен израз на държавния суверенитет, извоюван от цар Калоян, е и правото, което получава, да сече монети със своя образ. Унията е скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от страна на Калоян, с която той се задължава да признае върховенството на Римската църква.
Унията, сключена между България и Римската църква през 1204 г., води до издигането и утвърждаването на българския владетел като равностоен на останалите европейски владетели в международната политика и до укрепването на международния авторитет на Българското царство. В един по-близък исторически план унията парира действията на унгарците спрямо Белградската и Браничевската области. Въпреки това обаче трябва да се има предвид, че тя има само формален и дипломатически характер и не води до откъсването на България и българите от Източното православие. От изворите е известно, че цар Калоян подобно на своите братя, полага усилия за утвърждаването на Търново като център на християнския изток. Той освещава името му с пренасянето на мощите на св. Иван Рилски, св. Филотея, св. Илорион Мъгленски и др.
Успешният старт на цар Калоян в политиката с католическия Запад определя и неговата по-нататъшна стратегия, свързана с укрепването на българския държавно-политически суверенитет. В началото на ХIII в. той отново е оспорван от страна на новия фактор на Балканите – Латинската империя. Тя се създава след превземането на Константинопол от рицарите на IV кръстоносен поход на 13 април 1204 г. От Византия остават да съществуват като самостоятелни формации Епир, Никея и Трапезунд. По дипломатически път цар Калоян прави опит да установи мирни отношения с император Балдуин I (1204-1205), но бароните в Константинопол отхвърлят предложението за мир с България и отказват да признаят неговата царска власт. Експанзивните намерения на латинците спрямо Българската държава и останалите Балкански земи се очертават ясно след превземането на Солун и Западна Тракия, където се създава тяхно кралство начело с Бонифаций Монфератски. През лятото на 1204 г. те започват настъпление в Източна Тракия и поставят под властта си градовете Одрин, Пловдив, Аркадиопол, Стенимахос, и др. Тогава цар Калоян пуска в действие силата на оръжието. Подпомогнат от куманите и от византийската аристокрация в Тракия, с която сключва съюз за съвместна борба срещу латинците, той организира своята военна офанзива за защита на българската държавна независимост. Според изработения съвместен план за действие населението на тракийските градове трябва да въстане и да прогони настанилите се в тях рицари. Първи това правят жителите на Одрин, на който цар Калоян с войската си трябва да окаже помощ. В отговор на тези съвместни действия към Одрин се насочва с войската си и император Балдуин I. Решителната битка между българи и латинци става на 14 април 1205 г., в която цар Калоян е абсолютен победител. Самият латински император е пленен и отведен в Търново, където скоро след това е убит при опит за организиране на заговор срещу цар Калоян.
Победата при Одрин показва още веднъж потенциалните възможности на Българското царство да се превърне в решаваща и основна сила в Европейския югоизток. В битката при Одрин загива “цветът на западното рицарство”, а Латинската империя до края на съществуването си не постига пълно господство над Балканския полуостров, както първоначално везнамеряват нейните създатели.
След победата българските войски нахлуват на широк фронт в Тракия и Македония и превземат Сяр. По същото време българският болярин Чъзмен, който управлява Средна Македония с център крепостта Просек, привзема Солун, но след това я изоставя под натиска на войската на Бонифаций Монфератски.
Победните действия на цар Калоян над латинците предизвиква уплаха сред византийската аристокрация. Разривът започва в Пловдив, чиито местни жители решават да го предадат на Калоян, но византийците-аристократи се възпротивяват и обявяват за император Алексий Аспиет. През юни 1205 г. българският владетел превзема града и потушава бунта. С това се поставя началото на разпадането на българо-гръцкият съюз.
В края на 1205 г. император Балдуин І умира в Търново при опит за организиране на заговор срещу цар Калоян. Той е наследен от Хенри, който успява да привлече византийската аристокрация. Това предателство е наказано от българите, който в съюз с куманите, през пролетта на 1206 г. нахлуват в Източна Тракия, превземат много крепости, а жителите им заселват край Дунава.
През 1207 г. войната между българи и латинци пламва с нова сила. Цар Калоян сключва договор с Никейската империя за съвместни действия срещу Константинопол. Българските войски обсаждат Одрин, но оттеглянето на куманите принуждава Калоян да снеме обсадата на града. На свой ред през юли 1207 г. император Хенри се споразумява с Бонифаций Монфератски с общи усилия да нападнат България. Но планът им се проваля, защото солунският крал е убит от българите в южните склонове на Родопите. Тогава цар Калоян организира поход към Солун. Градът е обсаден от неговите войски през ранната есен на 1207 г., но пред неговите стени българският владетел става жертва на болярски заговор и бива убит в шатрата си от куманския войвода Манастър в началото на октомври 1207 г. Трупът на Калоян е пренесен в Търново и погребан в църквата “Св. 40 мъченици”, където при археологически разкопки е открит неговия гроб.
Цар Калоян вписва своето име в историята на българската държавност с активната си политика, посветена на издигането и утвърждаването на България като активен фактор в Средновековна Европа. Той разгръща мащабната си дейност на фона на пламналото с нова сила съперничество между Изтока и Запада, между Рим и Константинопол, за надмощие над християнския свят. Цар Калоян поставя началото на българския военнополитически възход, който намира своята пълна изява през управлението на цар Иван Асен II (1218-1241), когато Българското царство налага своята хегемония в Европейския югоизток.

http://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/fakti-za-vystanieto-na-asen-i-petyr_html_4335f02d-1024x725.jpghttp://history-bg.eu/wp-content/uploads/2013/03/fakti-za-vystanieto-na-asen-i-petyr_html_4335f02d-150x150.jpgadminИстория на Българиябългарската,Възстановяване,държава,укрепванеГодините на византийско владичество имат негативни последици за българската история. Наред с новата административна уредба, която лишава българската народност от териториална хомогенност, заедно с фактическото ликвидиране на Българската църква и с физическото унищожаване или приобщаване на българската аристокрация към византийската знат, над населението бива наложена пресата на византийската данъчна...Историята такава, каквато (не) я познаваме!