Идеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция. Най-важният от тях е създаването на Българската екзархия през 1870 г.

Кулминация на усилията на възрожденските българи за извоюване на държавна независимост е Априлското въстание от 1876 г. Опитът за самостоятелно освобождение обаче завършва без успех. Същевременно Априлското въстание изиграва изключителна роля за по-нататъшния развой на Източната криза (1875-1878 г.). Голямата жестокост, с която турците потушават въстанието предизвиква възмущението на цялата европейска общественост. Принудени от общественото мнение, правителствата на Великите сили и най-вече на Русия се намесват открито в Източнвата криза. След неуспеха на опитите за нейното мирно разрешаване, единствен възможен за Русия изход остава войната с Турция. Така в резултат на 12-тата руско-турска война (1877-1878 г.) и сключените след нея Санстефански (19 февруари/3 март 1878 г.) и Берлински (1/13 юли 1878 г.) договори се полага началото на Третата Българска държава.
Първите стъпки в нейното развитие са обект на особен интерес от страна на българската историография. Още през 1910 г. излиза първи том на “Строители на съвременна България” от Симеон Радев, посветен изцяло на възстановяването и уредбата на Българското княжество по времето на Александър Батемберг. На Временното руско управление е посветена едноименната монография на Горан Тодоров. Съпротивата срещу Берлинския договор и Кресненско-Разложкото въстание е изследвано от Дойно Дойнов и патриарх Кирил. Основни са също трудовете на Евлоги Бужашки, Мария Манолова, Зина Маркова, Елена Стателова, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Стойко Трифонов и др.
По силата на Санстефанския договор България се създава като автономно, трибутарно спрямо Османската империя Княжество със собствено правителство и войска. Границите му обхващат цяла Северна България без Северна Добруджа, Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, Македония без Солунската област и Халкидическия п-в – общо 170 000 кв. км. Договорът предвижда руски войски да останат в страната за срок от 2 години. Заради участието си във войната Румъния получава Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко и част от Пиротско. Южна Бесарабия се предава на Русия.
В общи линии Санстефанският договор отговаря на етническите и исторически права на балканските народи. Но за руската дипломация е пределно ясно, че този договор няма реална стойност. Русия няколко пъти поема обещания пред Англия и Австро-Унгария (преди и по време на войната), че промените в Европейския югоизток ще бъдат одобрени от всички европейски сили. Не случайно договорът от Сан Стефано има “прелиминарен” характер, ясно фиксиран в самия текст.
След сключването на този договор Русия започва поредица от тайни и явни преговори с Англия, Австро-Унгария и Германия относно свикването на конгрес на Великите сили. Такъв се провежда от 1/13 юни до 1/13 юли 1878 г. в Берлин под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк. В неговата работа участват представители на шестте Велики сили, Турция, а също и на Румъния, Сърбия и Черна гора. Окончателните решения обаче се вземат само от Великите сили.
Берлинският договор напълно прекроява границите на Балканите и България, очертани в Сан Стефано. Според него територията на Княжество България включва само Северна България и Софийският санджак – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. Изработването на Органическия му устав е представено на “българските първенци”, но изборът на княз трябва да бъде потвърден от Великите сили. Княжеството се задължава да носи бремето на всички търговски договори, сключени от Империята дотогава. Срокът на пребиваване на руски войски Българската държава е определен на 9 месеца.
На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия. Турция признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора.
С тези си решения Берлинският конгрес официално бележи възстановяването на Българската държава. Но във финалната развръзка на Източната криза българската кауза става напълно подвластна на волята на Великите сили, на техните глобални интереси и противоречия. Именно поради това Берлинският договор на практика обезмисля дълголетните политически борби на възрожденските българи, като разкъсва на пет части българското етническо пространство.
Въпреки това, с цената на кръвта на хиляди руски войници и български опълченци, част от българската нация получава възможност за свободно и независимо развитие. Създават се реални предпоставки за приобщаване на българите към модерния европейски свят и за изграждане на една нова, демократична и отговаряща на духа на времето държавна уредба.
Освобождението на България от руската армия предопределя активното политическо и административно присъствие на Русия в българските земи в периода от лятото на 1877 г. до май 1879 г. Това присъствие се разгръща в система от институции и начинания и остава известно в историческата наука като Временно руско управление (ВРУ). То се реализира в четири основни етапа: подготвителен (ноември 1876 – април 1877 г.), военно-временен (април 1877 – февруари 1878 г.), мирно-временен (март – юни 1878 г.) и заключителен (юли 1878 – май 1879 г.).
Още през есента на 1876 г. руското правителство разбира, че при евентуално руско-турска война е необходимо да се осигури ефективно управление на освободените български територии. Така първият (подготвителен) етап на ВРУ започва през ноември 1876 г., когато към руската армия се създава “Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. Тя се ръководи от опитния администратор княз Владимир Черказки. “Канцеларията” привлича за съветници авторитетни и образовани българи като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф. Марин Дринов, Тодор Икономов, както и руски общественици като Сергей Лукиянов и ген. Дмитрий Анунчин.
Първоначално “Канцеларията” започва да събира разностранна информация за българското общество: историческа, културна, стопанска, етнологическа и т.н. Върху основата на натрупаните сведения се обсъждат различни идеи за бъдещата държавна уредба на България. Княз Черказки и неговите сътрудници изготвят различни нормативни актове за местното и централното управление и започват да ангажират руснаци и българи (най-вече от средите на “старите”) за бъдещи административни кадри.
Военновременният етап на ВРУ започва с активните руски действия на Балканите (юни 1877 г.) и завършва с подписването на Санстефанския мирен договор. През този етап започва и фактическото изграждане на българската държавна уредба. Неговата цел е изграждането на административни, финанстови, съдебни и полицейски органи в новоосвободените земи. До края на войната са създадени 8 губернии и 56 окръга. За губернатори се назначават руски висши офицери, а губернатор на Свищовската губерния става Найден Геров. Повечето от вицегубернаторите са българи. Руската армия има твърдото намерение да привлича българското население в управлението на държавата. Така от заетите общо 3000 места в административните структури само 250 са руски.
Основна грижа на “Канцеларията” е изграждането на местна власт. Княз Черказки се съобразява с възрожденските демократични български традиции и затова създадените съвети за местно управление и съдебен контрол са изборни. Същевременно княз Черказки проявява предпочитание към учатие на по-заможни българи в тези органи. Под ръководството на “Канцеларията” по места се формира полицейска стража. Като цяло административната дейност на “Канцеларията” е подчинена на създадени от нея “Временни правила”.
През военно-временния етап на ВРУ са ликвидирани някои турски данъци, с което се облекчава положението на българите. На мястото на “десятъка” е въведен поземлен данък. Премахната е порочната система за откупуване на данъците. В селищата се установява ред и гражданска дисциплина. Започват да функционират първите пощенски станции. Налагат се правила, отговарящи на демократичните тъждения на възрожденския българин, съобразени и с руското законодателство, и с някои модели на модерното европейско административно устройство.
Хронологическите граници на мирновременния етап на ВРУ са от сключването на договора от Сан Стефано до сключването на Берлинския договор. В деня на подписването на Санстефанския мир тежко болният княз Черказки умира.
Скоро след това “Канцеларията” е закрита. Управлението на българските земи е поверено на специален руски императорски комисар с широки правомощия. За такъв е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който заема длъжността си през май 1878 г. Той започва да управлява с помощта на Съвет на императорския комисар (Централно управление) със седем Отдела (министрества). В този Съвет участва и Марин Дринов като ръководител на Отдела на просвещението. Седалището на княз Дондуков символично се премества от Търново в Пловдив. През този етап на ВРУ се ускорява изграждането на централните и местните органи на управление. Постепенно руснаците започват да отстъпват местата си на български чиновници. На различни длъжности са назначени над 2000 българи.
Особено внимание е обърнато на въпроса за създаване на българска армия. Нейните основи се полагат на 31 март 1878 г. с формирането на българска “Земска войска”. За около година военно обучение преминават около 30 000 българи.
През мирновременния етап на ВРУ основно се реформира данъчната система. Току-що изградените органи на властта се разширяват, доусъвършенстват и укрепват. Даден е тласък на търговията – вътрешна и външна. Губернските, окръжните и селските съдилища се попълват с български кадри. Този епат на ВРУ е най-съзидателният.
Заключителният етап на ВРУ протича от сключването на Берлинския договор до май 1879 г. Дейността на княз Дондуков е съобразена с намаления срок на пребиваване на руски войски в Княжеството от 2 години на 9 месеца. През този етап се доизграждат всички административни звена на държавния организъм. Изграденият през предишния етап Съвет на императорския ковисар напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. Седалището на княз Дондуков се премества от Пловдив в София.
Руските власти обръщат особено внимание на териториите, които според Берлинския договор трябва да образуват провинцията Източна Румелия. Там българите застават начело на всички звена на административните структури. Под ръководството на ген. Аркадий Столипин руски офицери подготвят населението за военна защита при евентуално навлизане на турски части (както предвижда Берлинският диктат). Българите са снабдени с голямо количество оръжие.
ВРУ полага усилия и за успешното развитие на българската икономика. През май 1879 г. е открита Българската народна банка с капитал от няколко милиона лева. Руските власти подпомагат завземането на земите на избягалите турски чифликчии от страна на българските селяни, които започват да развиват активно селскостопанско производство.
На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище. През пролетта на 1880 г. завършва и първият випуск офицери за българската армия. Успоредно с войската се изгражда и професионална полиция.
По инициатива на Марин Дринов е проведена реформа и в учебното дело. Училищата се поставят под единно управление и учебни планове, назначават се училищни инспектори, доосвобожденската училищна мрежа се възстановява почти навсякъде, а се откриват и нови гимназии. Броят на учениците значително нараства. През януари 1879 г. е открита и Народната библиотека, а след нея възникват много нови читалища и библиотеки в отделни селища.
Княз Дондуков обръща специално внимание на българските църкви, като им отпуска значителни средства за възстановяване на щетите, нанесени им по време на Априлското въстание и за тяхното по-нататъшно поддържане. Премахнат е и тежкият данък “владичина”. Не е подминато и медицинското дело – откриват се няколко болници и аптеки, които трябва да осигурят здравеопазването на населението.
Проф. Милчо Лалков определя историческата оценка на ВРУ като “трайно положителна”. Отношенията между освободители и освободени не се изкористяват; напротив – руската администрация в България добронамерено подготвя българите за самостоятелното им държавно съществуване. ВРУ гарантира независимостта на Княжеството, въпреки васалното му положение спрямо Високата порта. Руснаците правят всичко възможно за запазване на бълграския характер на Източна Румелия. Руските власти създават условия за окончателното ликвидиране на турския феодализъм и превръщането на България в буржоазно-демократична държава.
Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват българската нация и оставят извън границите на Княжеството близо 150 000 кв. км, населени с близо 2,5 милиона българи. По време на Възраждането българската нация има най-глям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава. Страданията и разочарованието на българите, останали под робство, се оказва силен морален фактор, който обединява поданиците на Княжество България в благородната амбиция за постигане на национално обединение. Несправедливият диктат от Берлин  покрусява не само възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединила в своите граници всички българи. Той поставя след себе си унижението на васалната зависимост, обвързала Третата българска държава със султана. Върху нея се стоварват всички финансови и икономически задължения, които Османската империя изпълнява от столетия по силата на неравноправните капитулационни договори със западноевропейските държави. В Княжество България продължава да действа и остарялата турска митническа система, която дава сериозни преимущества на чуждите търговци.
Ето защо борбата срещу Берлинския договор се превръща бързо в общонационално дело, в справедлива кауза за всеки родолюбив българин. Още след подписването на Санстефанския договор, когато пламва надеждата за голяма и свободна България, сред населението започва широка петиционна кампания за неговото ускорено осъществяване. Особено дейни в изпращането на изложения, писма и петиции до европейските столици са македонските и тракийските българи под ръководството на Кузман Шапкарев и Методи Кусев. Останалите извън Санстефанска България българи в Пиротско и Одринска Тракия остро протестират пред ВРУ в България.
Общонационалното единство с особена сила проличава в т. нар. Сенклеров бунт от пролетта на 1878 г. Бившият английски консул във Варна Сенклер вдига на бунт част от мюсюлманското население в Родопите. Към метежа се присъединяват остатъци от турските войски и черкезки банди. Сенклер цели да дискредитира пред западната общественост освободителната мисия на Русия и да предизвика оставането на Хасковско и Харманлийско в османските граници (Санстефанският договор им отрежда място в българските гранични предели). Въстанието е потушено от руските сили и с активната подкрепа на родопските българи, сред които с четата си се отличава войвода Петко Киряков.
Катастрофалните за българите решения на Берлинския договор предизвикват всенародно недоволство. Отново се надига широка протестна петиционна кампания. По-активно настроените българи не се задоволяват с писмени протести и решават да продължат националоносвободителната борба от епохата на Възраждането. Тя се организира посредством комитетите “Единство”. Инициатори за създаването на такива комитети са най-често участници в национал-революционното движение, но също и висши духовници и имотни българи. Още през юли 1878 г. Димитър Матеевски създава в Пловдив Таен комитет, който през октомври 1878 г. се преустройва в комитет “Единство”. Първият комитет “Единство” се създава на 29 август 1878 г. в Търново. Негови учредители са Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Хр. Караминков, Георги Живков, архимандрит Стефан и др. Тяхната идея е една: въоръжена борба срещу решенията на Берлинския договор и постигане на национално обединение. За кратко време комитети “Единство” възникват из цялото Княжество – Русе, Габрово, Ловеч, Горна Оряховица, Разград и др., като за централен се определя Софийският.
Комитети “Единство” възникват и на много места в Източна Румелия, където активна организаторска работа извършват Димитър Матеевски и Иван Андонов. В Пловдив се създава Централен комитет, начело на който за кратко време стои екзарх Йосиф I. Комитетите “Единство” в Източна Румелия обединяват усилията на българите за отстояване на реалната автономия на областта, а не превръщането й в турска провинция. Затова Марин Дринов и Ив. Ев. Гешов изработват “Мемоар” до Великите сили, в който заявяват, че ако Портата изпрати гарнизон в Източна Румелия, то българите “ще отговорят на насилието с насилие”. Делегация в състав Григор Начович, Димитър Греков и Тодор Икономов го връчва на посланиците на Великите сили в Цариград. Започва и подготовката за въоръжен отпор. Възникват “гимнастико-стрелкови” дружества, в които руски офицери въоръжават и обучават на военно дело всички боеспособни българи. Българите от Източна Румелия демонстрират непоколебим дух да се жертват за свободата на отечеството. В крайна сметка в областта не се изпращат турски войски.
Борбата срещу Берлинския договор према най-остри форми в Македония. Предвиждащите реформи в Македония членове 23 и 62 от Берлинския договор никога не влизат в сила. Непосредствено след войната турските власти ликвидират в тези земи някои от привилегиите на българите, извоювани през Възраждането. Зачестяват посегателствата върху българските училища, църкви и общини, които губят своята относителна самостоятелност. Подложени на грабеж и терор, голяма част от македонските българи виждат спасение единствено във въоръжената борба.
Решението за въстание в Македония е взето, когато в Кюстендил пристига бившият охридски митрополит Натанаил – виден обществен деец от годините на Възраждането, съратник на Раковски и Левски. Натанаил Охридски търси съдействието на славянофилските кръгове в Русия и на комитетите “Единство” в Източна Румелия. Софийският комитет изпраща в Кюстендилско две чети от руски доброволци под ръководството на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.

На 8 септември 1878 г. в Рилския манастир инициаторите на въстанието организират събрание. Присъстват Натанаил Охридски, руски представители, местни дейци като Димитър Попгеоргиев, Ильо Марков и Михаил Сарафов от търновския комитет “Единство”.  Те създават въстанически щаб и изработват началния план на въстанието. Привлечени са няколко действащи в Македония чети. Организационната подготовка се съсредоточава най-вече в районите на Пирин и Рила, а в другите райони на Македония спорадично действат отделни чети.
Ръководен въстанически център обаче не се оформя. Липсва ясна и отчетлива програма, както и здрава организация между всички въстанически ядра в Македония. В хода на подготовката на въстанието възникват и противоречия между Натанаил Охридски и Стефан Стамболов относно въстаническата стратегия: Натанаил е привърженик на четническата тактика, а Стамболов настоява за повсеместно въстание.
Въпреки това на 5 октомври 1878 г. въстанието избухва и въстаниците бързо овладяват Кресна. По време на първите боеве се формира и въстаническо ръководство. За “атаман” е определен Адам Калмиков, началник на въстаническия щаб става Д. Попгеоргиев, а главен войвода – Стоян Карастоилов. През есента на 1878 г. въстанието се развива успешно. Освободено е почти цялото поречие на р. Струма, а през ноемри 1878 г. са овладени Разлог и Петрич.
С настъпването на зимата обаче се проявяват и слабите страни на въстанието. Комитетите “Единство” все по-трудно осигурявант снабдяването с оръжие и боеприпаси. ВРУ в България се дистаницира от въстанието, тъй като Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Сред ръководителите на въстанието се задълбочават разногласията, свързани с неговата стратегия. Софийският комитет “Единство” настоява за бързи действия, за да се предизвика намесата на Великите сили. Въстаническият щаб, начело с Димитър Попгерогиев счита, че е необходимо да се водят планомерни действия, а въстанието да се разшири едва след като се укрепят освободените селища. В разприте между въстаническите ръководители загива Стоян Карастоилов, а Димитър Попгеоргиев губи ръководния си пост.
Въстаническите редици постепенно отслабват и въстанието е окончателно потушено от турските войски през май 1879 г. Суровите репресии не прекършват обаче волята на останалите в Османската империя българи. Те вярват, че Европа е разбрала и е оценила по достойнство тяхната героична решимост да се борят срещу несправедливия Берлински договор. Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското националноосвободително движение от епохата на Възраждането. То се явява първият опит на българите да постигнат след 1878 г. националното си обединение със силата на оръжието.
Берлинският договор само най-общо определя държавното устройство на Княжеството като конституционна монархия. Според него ВРУ трябва да подготви Учредително събрание от “български първенци”, които да приемат Органическия устав на Княжеството. Намесата на Петербург в неговото изработване се ограничава с подготвения за обсъждане проект на руския юрист Сергей Лукиянов (началник на Съдебния отдел в Съвета на княз Дондуков). През септември-октомври 1878 г. Лукиянов изработва този проект, като се допитва до видни български общественици, предимно от кръга на “старите”. Този първи вариант за българския Органически устав има консервативен характер: князът разполага с голяма власт, предвижда се съществуването на Държавен съвет, в Народното събрание влизат депутати по право, назначени от княза и избрани от народа.
През декември 1878 г. проектът на Лукиянов е представен пред руското правителство, което внася значителни поправки в демократичен дух – разширяват се правата на парламента, гарантира се свободата на словото и сдруженията и т.н. Тези промени, осъществени от правителството на една абсолютна монархия, изразяват желанието на руската власт да закрепи своя ореол на освободителка пред българите, като им обезпечи демократични права. Същевременно руското правителство се страхува от прекомерно засилване на монархическия институт в България, което би създало проблеми, ако князът е с прозападна ориентация. По този начин руснаците целят и да дадат отговор на западната общественост, която ги обвинява, че целят да превърнат България в руска провинция. С оглед на това княз Дондуков получава инструкции да гарантира пълна свобода на Учредителното събрание при обсъждането и приемането на Органическия устав на Княжеството.
На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново се открива Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 души. Пряко от народа са избрани 88, 117 стават депутати по право, 19 са назначени от княз Дондуков, а 5 са представители на организации и дружества.
Събранието е открито с реч на княз Дондуков. Той ясно заявява, че предложеният конституционен проект е само “програма за улеснение” и че крайният избор “принадлежи Вам и единствено Вам”. След това княз Дондуков напуска Търново, защото не иска да дава повод на западните държави и Турция да го обвинят, че оказва натиска върху депутатите.
Решенията на Берлинския конгрес се превръщат в първостепен проблем пред народните представители. Повече от месец след официалното откриване на Народното събрание депутатите обсъждат националния въпрос. Силно влияние върху тях оказват “депутатите-сираци” от Македония, Одринско и Източна Румелия. Оформат се две основни концепции за действие. “Умерените” (Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.) настояват Учредителното събрание да започне своята работа. “Крайните” (Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков, Стефан Стамболов) считат, че трябва да се отложи приемането на Органическия устав, докато не се реши “общонационалния въпрос”.
Позицията на “клайните” обаче няма никакви реални шансове за успех. Берлинският договор е гарантиран от подписите на всички Велики сили. Пред безпощадната действителност и под натиска на Русия Учредителното събрание се заема с основната си задача – създаване на Органически устав. (Все пак е гласуван един протестен “Мемоар” до Великите сили).
Раждането на Конституцията е съпътствано от остра идейна борба между представителите на двете основни политически движения в Учредителното събрание – либерално и консервативно. Корените на това разделение се крият в особеностите на българското възрожденско общество, разделено в политически аспект на “млади” и “стари”. “Младите” се трансформират в либерали, а “старите” – в консерватори.
Либералите произхождат от огромната дребнособстевническа маса на българското възрожденско общество. С конституционните си идеи те изразяват интересите на селяните и градските дребни стокопроизводители. Либералите пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже и се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Либералите вярват в политическите качества на българина и смятат, че нацията маже самостоятелно да изгради своята държава. Те настояват за еднокамарен парламент, пред който да отговаря всяко правителство. Демократичните възгледи на либералите проличават от исканията им за забрана на съсловното разделение, за неприкосновеност на частната собственост. Те се противопоставят на всички наказания извън закона, както и на конфискуването на имотите. На практика либералите се стремят да приложат към българската действителност демократичните идеи на Великата френска революция и либералните начала на английския парламентаризъм. Водачи на либералите са Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов и Петко Славейков.
Консерваторите произлизат от заможните своеве на българското общество: богати търговци, едри земеделци, лихвари, висши духовници, част от някогашните чорбаджии и т.н. Те не вярват в политическата култура на свободните българи и затова искат да наложат силна монархическа власт, олигархически принципи на управление и здрава административна власт. Техните идеи са взаимствани от политическата теория и практика на много от западноевропейските държави. Лидери на консерваторите са Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.
В хода на дискусиите Събранието избира комисия от 25 члена, на която възлага да изработи принципите на Органическия устав. В комисията консерваторите имат мнозинство и в руския конституционен проект са направени редица поправки в консервативен дух.
Рапортът на тази комисия от 21 март 1879 г. изразява в синтезиран вид политическите виждания на консерваторите. Той предвижда силна княжеска власт и имуществен или образователен ценз на избирателите. В Рапорта се настоява и за двукамарен парламент като във втората камара (Сенат) половината от членовете да се назначават от княза, а другите да се избират от народа и висшето духовенство. Задачата на Сената е “да сдържа увлеченията на Народното събрание”.
Тези предложения са подложени под остра критика от страна на либералите. Петко Каравелов и Петко Славейков твърдо отстояват принципите на народоуправлението и отхвърлят конституционните идеи на консерваторите.
В икономическата сфера възгледите на двете идейно-политически течения в Учредителното събрание не се различават съществено. И либералите, и консерваторите подкрепят частната собственост, свободното развитие на предприемачеството и производителните сили и протекционистичната защита на родното производство. Българските консерватори, за разлика от техните европейски идейни събратя, не са реакционни и ретрогранни, защото признават необходимостта от стопански и цялостен обществен напредък. Разбира се, както в техните редици, така и в редиците на либералите съществуват нюанси, изразени в разделението на умерени и крайни. Драган Цанков оглавява групата на умерените в течението на либералите, а Каравелов и Славейков се числят към крайните. Умерени консерватори са Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а групировката на крайните е водена от Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович и др. Вътрешното разделение в двете политически течения обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации.
Огромното мнозинство на либералите в Учредителното събрание предопределя съобразеността на приетата на 16 април 1879 г. Конституция с техните политически виждания. Те заменят названието “Органически устав на Княжество България” с “Конституция на Княжество България”. Тя остава известна в историята под името Търновска конституция.
Според Търновската конституция Княжеството е наследствена конституционна монархия с еднокамарен парламент. Тя предвижда разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. Основен държавен орган е Народното събрание, което бива два вида: Обикновено народно събрание (ОНС) и Велико народно събрание (ВНС). Най-важните функции на ОНС са: обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет, държавните заеми, данъците и т.н. ОНС избира правителство, което е отговорно пред него. ВНС се свиква при промяна на Конституцията, избор на княз или регентство, промяна на държавните граници и включва удвоен брой депутати. Избирателно права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а депутати могат да станат само навършилите 30 г. Регламентирано е демократично местно управление. За официална религия е обявено Източното правослание.
Търновската конституция предвижда и широки правомощия за княза. Неговата личност е “свещена и неприкосновена”. Според Конституцията върховната изпълнителна власт принадлежи на княза. Всяко негово разпореждане придобива законна сила с подписа на съответния министър. Князът получава правото да разпуска по свое желание парламента и да уволнява министри. Князът утвърждава приетите от Народното събрание закони и има право на вето над тях. Монархът е и върховен главнокомандващ на българските въоръжени сили. Неговото име винаги се споменава като задължителна юридическа формула от съдебните инстанции. Той е върховен представител на страната в международните отношения.
Търновската конституция съдържа редица принципи в либерално-демократичен дух. Тя прокламира свободата на словото и печата (с изключение на църковните книги), на сдруженията и събранията. Частната собственост е обявена за неприкосновена. Забранено е разделянето на съсловия. Началното образование е обявено за безплатно и за задължително.
Като цяло Търновската конституция е една от най-демократичните за времето си. В нея надделяват буржоазно-демократичните идеи на тогавашното време. Защитавайки свободата на личността, Търновската конституция създава необходимите предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството. “Голямото начало на малкото княжество” – така по-късно определят в историографията Търновската конституция, защото тя хвърля мост между младата българска държава и напреднала Европа.
Конституцията обаче има и съществени недостатъци. Нейните създатели не успяват да регламентират една точна мяра в “триъгълника на властта”: княз-парламент-правителство, както и в разделението на изпълнителната и законодателната власти. Тези нейни дефекти позволяват укрепването на монархическия институт до степен на личен режим и създават условия за изкористяване дейността на парламента.
Учредителното събрание е разпуснато веднага след като приема основния закон на Княжеството. На 17 април 1879 г. е открито първото Велико народно събрание с единствената задача да избере български княз.
Съгласно Берлинския договор българският княз не трябва да бъде член на управляваща династия в Европа. Руското правителство се стреми да предложи на българите кандидатура, която да е еднакво приемлива за него и за останалите Велики сили. Изборът пада върху хесенския принц Александър Батенберг, който е роднински връзки с почти всички по-големи европейски дворове: той е син на немски аристократ с австрийски генералски пагони и полска аристократка от френски произход, племенник на руската императрица, брат на двама женени в английския кралски двор немски офицери. На 17 април 1879 г. Първото ВНС единодушно го избира за български княз. След обиколка на европейските столици на 26 юни 1879 г. Александър Батенберг полага клетва пред Конституцията.
Княз Александър I е роден през 1857 г. във Верона. Получава военно образование и взема участие в руско-турската война 1877-1878 г. като офицер в руската армия. След абдикацията си през 1876 г. той се оженва за графиня Хартенау и служи в австро-унгарската армия. Умира през 1893 г. и по негово желание е погребан в София.
Воден от политическите си убеждения, на 5 юли 1879 г. Ал. Батенберг назначава за пръв български министър-председател консерватора Тодор Бурмов.
Тодор Бурмов (1834-1906) е роден в с. Нова махала, днес квартал на Габрово. Завършил духовна семинария в Киев, той притежава голям журналистически талант и е виден участник в църковно-националното движение. Той става и първият губернатор на София.
С приемането на Търновската конституция, изборът на български княз и съставянето на първото българско правителство започва действителния политически живот на Третото Българско царство. ВРУ и демократичната основа на Конституцията създават благоприятни условия за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството.
Кресненско-Разложкото въстание по ясен начин демонстрира непримиримонстта на българите към клаузите на Берлинския договор. Пред “строителите на съвременна България” се очертават три главни задачи: да изградят Княжеството като демократична държава, да го превърнат в политически субект в сферата на международната политика и да постигнат национално обединение на българите в Мизия, Тракия и Македония.

adminИстория на Българиябългарската,Възстановяване,държаваИдеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите...Историята такава, каквато (не) я познаваме!