сряда , 22 октомври 2014
В момента разглеждате: История / История на България / България през балканските войни (1912 – 1913 г.)
България през балканските войни (1912 – 1913 г.)

България през балканските войни (1912 – 1913 г.)

217
4.78/5 ( 96% )
based on 9 ratings

В условията на глобалния Източен въпрос през ХIХ в. балканските държави се възстановяват само върху части от своята етническа територия. В пределите на Османската империя остава голяма част от техните сънародници. Въпросът за националното обединение се превръща в определящ фактор във външната политика на балканските страни. Българските интереси са насочени към Македония и Одринско. Сърбия има етнически основания за земите на север и запад от Шар планина. Милиони гърци живеят извън държавата си по Малоазийското и Беломорското крайбрежие, по Егейските острови и Крит. Същевременно в отношението на балканските държави към европейските части на Турция съществуват и силни шовенистични амбиции.

Независимо от многото противоречия между България и нейните съседи те са обединени от обстоятелството, че никоя от тях не разполага с необходимия потенциал да постигне самостоятелно националното си обединение. Опитите за борба с Турция със собствени сили завършват без успех. Това са и основополагащите предпоставки за създаването на Балканския съюз и за последвалата от него Балканска война (1912-1913 г.). Цялостната политика на България обаче е лишена от далновидност и довежда до нейното крушение в Междусъюзническата война (1913 г.) и до Първата национална катастрофа. Драматичните събития на Балканите през 1912-1913 г. до голяма степен се определят и от отношенията между Великите сили, разделени в два противопоставени лагера – Съглашението и Тройния съюз.
Участието на България в Балканските войни е основна тема в българската историография. Открояват се трудовете на Георги Марков, Андрей Тошев, Туше Влахов, Симеон Дамянов, Стайко Трифонов, Милчо Лалков, Димитър Гоцев и др.
След Берлинския конгрес от 1878 г. се очертават две основни тенденции за разрешаването на българския национален въпрос. Първата от тях се изразява в продължаване на революционните борби от епохата на Възраждането за отхвърляне на османското владичество. Нейни основни прояви са Креснеско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), Съединениято на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.), действията на ВМОРО и ВМОК, Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Единствената успешна стъпка в развитието на тази тенденция е Съединението. Втората тенденция намира израз в мирната тактика за постигане на националното обединение, т.е. чрез дипломатически средства да се принуди Турция да изпълни чл. 23 и 62 от Берлинския договор.
Неуспехите в развитието на тези две тенденции карат българските политици да търсят военно решение на националния въпрос. След поражението на Илинденско-Преображенското въстание българското обществено мнение постепенно се ориентира към идеята, че войната с Турция е единствено възможният изход. Фактическата подготовка на България за война започва правителството на Народнолибералната партия (1903-1908 г.). То осъществява структурни реформи в армията и отделя огромни средства за нейното превъоръжаване. През 1908 г. България провъзгласява своята независимост от Турция и освен че повишава международния си авторитет, получава правото да обявава война и да сключва мир.
Българските управници обаче ясно съзнават, че страната няма нужните ресурси да завърши успешно една война с Турция. Към 1912 г. тя наброява около 25 мнл., а България – близо 4,5 млн. души. Ето защо българската политика насочва усилията си към създаване на съюз с другите заинтересувани от война с Турция балкански държави – Сърбия, Гърция и Черна гора. Те също приемат тази идея, защото разполагат с по-малобройно население и от България: Сърбия – около 3 млн., Гърция – към 2,6 млн., а Черна гора – около 300 хил. души.
До началото на ХХ в. обаче създаването на подобен съюз е практически неосъществимо поради позицията на Великите сили. Двете най-заинтересувани от тях за положението на Балканите – Русия и Австро-Унгария, водени от своите глобални интереси, ревниво бранят статуквото в Европейския югоизток. Те енергично блокират и революционната, и дипломатическата, и военната тенденции за решаване на националния въпрос в неговите български и общобалкански измерения.
Ала в началото на ХХ в. Великите сили, бдещи върху цялостта на Османската империя, вече не са единни. Двете новосформирани военнополитически групировки: Антантата (Англия, Русия и Франция) и Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) стоят на прага на световен военен конфликт. Централните сили (Германия и Австро-Унгария), заложили в Турция икономически и политически интереси, бранят ненарушимостта на нейните граници. Обратно, интересите на страните от Антантата им диктуват да подкрепят създаването на Балканки съюз, който да изолира Германия и Австро-Унгария. Така сблъсъкът на интересите при преразпределяне на световното геополитическо пространство кара Съглашението негласно да се откаже от решенията на Берлинския конгрес.
С оглед на тази международна обстановка цар Фердинанд (1887-1918 г.) изгражда политическата стратегия на България за война с Турция, а именно създаването на Балкански съюз под егидата на Русия. През 1910 г. цар Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов посещават Русия, където се водят преговори за сключване на българо-сръбски съюз. Александър Малинов обаче твърдо отстоява позицията за неделимост на Македония и защитава старата формула за нейната автомония като начална стъпка към присъединяването й към България. Това противоречи на сръбските претенции към Македония и в крайна сметка сондажите се провалят.
На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната. Министър-председател става председателят на Народната партия Иван Гешов, а председател на народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия д-р Стоян Данев. Така българският политически елит и цар Фердинанд засилват проруската ориентация на българската външна политика.
Българските политици разчитат именно на Русия за защита на българската кауза в проточилите се преговори със Сърбия. Руският външен министър Сергей Сазонов подтиква българското и сръбското правителство към ускорено изграждане на Балкански съюз. В този съюз Петербург съзира военнополитическа структура, която може, заедно с Антантата, да се противопостави на балканската политика на Централните сили. Към ускорена развръзка на преговорите тласкат и настроенията на българите в Македония и Одринско. Те живеят при робските условия отпреди Берлинския конгрес и настояват за бърза промяна на статуквото. На тяхна страна е и обществеността в България, която откликва с апели към политиците и дипломатите за разумни компромиси в преговорите със Сърбия.
Още през лятото на 1911 г. правителството на Иван Гешов свиква избори за V ВНС, които са спечелени от управляващите. По тяхно желание е променен член 17 от Конституцията, според който всички международни договори трябва да бъдат санкционирани от парламента. Член 17 е изменен по начин, който дава право на изпълнителната власт да сключва международни договори без знанието на Народното събрание. Така цар Фердинанд и правителството си осигуряват пълна свобода на въннополитическия курс на България.
Същевременно кризата в Турция се задълбочава. През септември 1911 г. започва итало-турската война за Триполитания и Киренака. В нея Османската империя губи сражение след сражение. Българските военни настояват да не се пропуска благоприятния момент. През ноември 1911 г. турците извършват масово клане над българите в Щип (след един български атентат). Тези събитията създават в България една общонационална психологическа нагласа за война с вековния потисник.
Всичко това кара правителството на Иван Гешов да бърза. Преговорите със Сърбия са възстановени през есента на 1911 г. На 29 февруари (13 март) 1912 г. е подписан българо-сръбски “Договор за приятелство и съюз”. Към този документ има и “Тайно приложение”. През май 1912 г. е сключена и военна конвенция между страните.
Според тези документи България и Сърбия се задължават да действат единно в случай на нападение от страна на Турция или някоя велика сила (визира се Австро-Унгария). България се ангажира с 200 000, а Сърбия с 150 000 войници. Договорът уточнява и придобивките на двете държави при евентуална успешна война срещу Турция. Сърбия признава на България правото над земите на изток от р. Струма и Родопите, а България се отказва от претенции в полза на Сърбия на териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопарския санджак). Сърцевината на договореностите са постановките за съдбата на Македония. Първият вариант предвижда тя да получи автономия, но тази идея се приема половинчато още в самия текст. Вторият вариант е Македония да се подели на две части. “Безспорната зона” – земите на югоизток от линията Крива паланка-Охрид, се дава на България. Територията между тази линия и Шар планина се определя като “спорна зона”, чието притежание трябва да се определи от арбитражното решение на руския император Николай II.
Българо-сръбските договорености са груба грешка на българската дипломация. За първи път България се съгласява Македония да бъде разделена. С този ход българската политика губи своя фундаментален коз: българската националност на мнозинството от населението на Македония. По този начин българската дипломация сама се отказва от освободителния характер на войната, като го заменя с чисто империалистически, в който понятието национална принадлежност губи своя смисъл. Приемайки алтернативата на дележа, кабинетът на Гешов загърбва етническия състав на населението на Македония, историко-културните традиции и процесите на националното обособяване. Освен това цар Фердинанд и правителството не се съобразяват и не договарят със Сърбия три много важни въпроса:  претенциите на Гърция към Солун, протичащото в момента албанско освободително движение и принципите върху които руският император трябва да изпълни своята роля на арбитър.
На 16 май 1912 г. България прави втората стъпка към изграждането на Балканския съюз. Подписаният “Договор за отбранителен съюз” с Гърция обаче е и втората стратегическа грешка на българската дипломация. В документа изобщо не се поставя въпросът за разпределението на евентуално отвоюваните от Турция земи. Българските държавници не искат да определят с Атина границите в Македония, защото съзнават, че тя е неотстъпчива по въпроса за Солун. Те залагат на съмнителната позиция, че решаването на териториалните спорове може да стане впоследствие при благоприятни за България условия. Подобно политическо поведение обаче предоставя на гърците пълна юридическа свобода на действие. Съгласно военната конвенция между двете страни България трябва да участва във войната с 300 000, а Гърция – със 120 000 войници. Към вече оформения Балкански съюз на 15 август 1912 г. с устна декларация се присъединява и Черна гора.
Направени са опити и за привличане на Румъния. Букурещ обаче отказва да се присъедини към Балканския съюз, като се съобразява с позициите на Централните сили.
Специалните военни конвенции на България със Сърбия и Гърция уточняват войсковите контингенти и насоките, в които трябва да действат. Тук българските политици допускат нова грешка. Фактически те оставят военните сами да изготвят плана за война с Турция без да го ориентират към политическите интереси на България. Така страната се задължава да се сражава почти единствено в Източна Тракия, където са съсредоточени основните турски сили. По този начин България се лишава от възможността да подкрепи с военни средства своята кауза в Македония, където срещу далеч по-малоброен противник трябва да действат армиите на Сърбия и Гърция, подкрепени само от българската Седма Рилска дивизия, при това подчинена на сръбското главно командване.
Балканският съюз е изграден върху основата на двустранните договори между България и другите участници. Общо споразумение между четирите страни не се подписва. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си никакви допълнителни споразумения.
Тези недостатъци в структурата на Балканския съюз – в организационен, политически и военностратегически план – недвусмислено показват, че той е едно нетрайно, временно междудържавно обединение. То е родено преди всичко от реалната потребност бързо да се изгради общ фронт срещу Османската империя. Балканският съюз не предлага обаче устойчиви и взаимноприемливи формули за решаването на национално-териториалните проблеми в Европейския югоизток. В него са стаени разногласия и временно приглушени вражди, които могат да бъдат взривени във всеки конфликтен момент.
През лятото на 1912 г. Балканския съюз е вече готов за военна акция. Известният български политик Никола Генадиев открито призовава: “По-добре война, отколкото бездействие!”, а един вестник възкликва: “Македонският въпрос е разрешим само със силата на оръжието!”.
Същевременно Русия и съюзниците й в Антантата, покровителствали създаването на Балканския съюз, не бързат да му придадат нападателна насоченост, защото един военен сблъсък в Югоизточна Европа може да доведе до световна война, за която Съглашението още не е готово. Противоречията между Великите сили обаче не им позволяват да предприемат ефикасни съвместни действия. В това балканските държави виждат своя шанс да действат свободно.
Националните страсти в България особено се разгорещяват след кланетата, извършени от турските власти над българите този път в Кочани през юли 1912 г. Македонските и тракийските българи, възобновената ВМОРО обръщат с надежда поглед към България. Всички политически партии се обявяват за война с Турция (с изключение на БРСДП (т.с.)). Българският народ се готви да срещне войната с ясното съзнание, че ще воюва за освобождението на своите братя.
В другите съюзни столици обаче също обосновават военните си цели с “национални” аспирации – аспирации върху изконни български земи. Под лозунга за “национално обединение” белградските и атинските политици преследват по-скоро експанзията, отколкото справедливостта на етническите и историческите критерии.
По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизизация. На 25 септември Русия и Австро-Унгария с колективна нота правят безуспешен опит да предотвратят войната с Турция. На 26 септември Черна гора скъсва дипломатическите си отношения с Турция и й обявява война. Съюзниците изпращат нота до Високата порта, в която настояват за изпълнение на чл. 23 на Берлинския договор и то така, че християнското население в Турция да получи “пълна политическа автономия”. Цариград я отхвърля и на 3 октомври обявява, че се намира в състояние на война с балканските държави. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция.
Войната е посрещната с патриотичен възторг от цялата българска общественост. Никога в новата история на България нацията не е била толкова единна и себепожертвувателна.
За всички обаче е ясно, че победата над Турция е изключително трудна задача. Тя разполага с близо милионна армия, въоръжена с модерно оръжие и с множество крепости на Балканите (най-силни от тях са Одрин, Янина и Шкодра), както и с Чаталджанските укрепления.
Според плана България действа в Източна Тракия срещу основните турски сили и двете крепости Одрин и Лозенград. Сърбия действа на по-слабо защитеното Македонско направление. Гърция напредва на север към Солун и трябва да обсади и превземе силната турска крепост Янина в Епир, а гръцкият флот да блокира Дарданелите и да превземе турските острови в Егейско море. Черна гора действа в Косово и Новопазарския санджак и трябва да обсади силната крепост Шкодра в северна Албания.
От съюзническата армия най-многобройна е българската войска – близо 600 000 войници. Тя е организирана в три армии, начело на които стоят съответно: на I-ва армия – ген. Васил Кутинчев; на II-ра – ген. Николай Иванов и на III-та – ген. Радко Димитриев. Първа армия напредва към турската граница по поречието на р. Тунджа. Втора армия се съсредоточава от изходни позиции в триъгълника между р. Марица, Харманли и Хасково. Трета армия потегля към околностите на Ямбол, а нейните авангардни части настъпват към Лозенград. Съгласно Конституцията върховен главнокомандващ е цар Фердинанд, а негов заместник е ген. Михаил Савов. Началник на Генералния щаб е ген. Иван Фичев.
Бежанците от Македония и Одринско сформират подготвеното за бойни действия Македоно-Одринско опълчение, съставено от близо 15 хил. бойци. Командването му се поема от запасния генерал Никола Генев. Други бежанци създават няколко десетки доброволчески чети, които прекосяват границата за бойни действия в тила на противника. Заедно с местните чети на ВМОРО, с новосъздадените милиционерски отряди и дружини, те развиват по-късно изключителна въоръжена активност. В редовете на опълчението застават и над 500 чужденци.
В началните дни на войната командващите българската армия проявяват големи тактически умения, а войниците – изключителна храброст. Първите големи боеве са при линията Одрин-Лозенград. Турската източна армия търпи големи поражения при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Ериклери, Петра и др.
На 11 октомври 1912 г. войските на обединените под общото командване на ген. Р. Димитриев Първа и Трета армия влизат в опразнения от турците Лозенград. Една силна военна крепост се предава без бой. Малко преди това шефът на германската военна мисия в Турция фон Дер Голц окачествява лозенградските укрепления като превземаеми “само от немската армия и то след обсада в продължение на не по-малко от три месеца”. Английският в. “Дейли телеграф” бърза да нареди българската победа в челото на едни от най-големите триумфи в световната военна история. След падането на тази възлова военна крепост десетки тракийски българи се стичат в доброволческата чета на поручик Михаил Герджиков, която освобождава много селища в Странджа.
След падането на Лозенград турските войски панически се изтеглят на укрепената линия Бунархисар-Караагач-Люлебургаз. Решителните боеве за нея протичат между 15-20 октомври 1912 г. Българските войски успяват да разгромяват превъзхождащата ги по численост близо 130-хилядната турска войска. Така българските войски се озовават на 40 км от Цариград като от града ги дели само силно укрепената линия при Чаталджа. Чуждите военни наблюдатели сипят похвали за българските войски, а един западен журналист коментира: “В Източна Европа се появи нова военна сила, която даже Великите сили не ще могат да удържат”. Българското командването обаче прави грешка като забавя настъплението. Пропуски в снабдяването и холерна епидемия понижават духа на бойците. Не са попълнени числените загуби. Липсва осигурен превоз на муниции.
Междувременно Втора българска армия предприема обсада над Одрин. Тук българските летци от Първо аеропланно отделение за пръв път в историята на военното изкуство използват самолета като бойно средство. На 7 ноември и българският черноморски флот записва своята първа победа – торпедоносецът “Дръзки” торпилира големия турски кръстосвач “Хамидие”.
Българските победи стопяват резервите на Лондон, Петербург и Париж във възможностите на малката балканска държава, но възможността България да сложи ръка върху Проливите и да стане фактор за цялата им близкоизточна стратегия не им се нрави. Още по-неприемлива е подобна перспектива за Виена и Берлин. Тук българските победи се възприемат като тежък удар върху германската и австро-унгарската балканска стратегия. Зад гърба на Русия дипломацията на Централните сили започва сондажи в Лондон и Париж за запазване на балканското статукво и спасяване на Турция от пълен разгром.
Успешни са действията и на българските войскови отряди в Родопите и Западна Тракия. В техния състав победи бележат и много от дружините на Македоно-Одринското опълчение. Родопският и Хасковският отряд достигат Бяло море. Гюмюрджина пада без бой. Родопите са свободни. Към средата на ноеври действащият в Родопите турски корпус на Явер паша се предава в плен.
Седма Рилска дивизия пък настъпва в Македония под командването на сръбския ген. Степанович. След поредица от успешни битки са освободени Горна Джумая, Кукуш, Дойран. Важни позиции на противника са пометени при Струмица и Рупелското дефиле. В тясно единодействие с дивизионното командване воюват и четирите отряда на ВМОРО. Така се дава силен тласък на българското националноосвободително движение в Македония и то се разгръща като сериозна военна сила – важен фактор за дезорганизарането на вражеския тил. Четниците превземат Щип, Мелник и много други селища. На 27 октомври 1912 г. Седма Рилска дивизия достига Солун, но броени часове преди българите в града влизат гръцките кавалеристи.
Победи постигат и българските съюзници. След първоначалните неудачи сръбските войски, действащи в районите на Куманово и Скопие нанасят сериозни поражения на осмаската Вардарска армия. Успешно напредват и гръцките войски,  съсредоточени в Южна Македония. В помощ на сръбските и гръцките дивизии се сражават чети на ВМОРО и черногорски полкове. В края на октомври 1912 г. в Епир и Албания непревзети остават само обсадените крепости Янина и Шкодра.
Така само за около три седмици балканските съюзници изправят Турция пред военна катастрофа. На 28 октомври 1912 г. великият везир Кемил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която предлага примирие. Заслепен от военните победи, цар Фердинанд отхвърля примирието с надеждата да триумфира в Цариград. Телеграмата е скрита от съюзниците, а цар Фердинанд издава заповед за настъпление срещу Чаталджанските укрепления, въпреки съветите на български и чужди специалисти да не прибързва с атаката. Върлуващата холера сред българските войници и силата на чаталджанските фортове, подкрепени от свежи турски попълнения обаче обричат българската атака от 4 и 5 ноември на неуспех. На 20 ноември 1912 г. България сключва примирие с Турция, но вече при по-неблагоприятни за България условия. С това завършва и първата фаза на Балканската война.
На 3 декември 1912 г. в Лондон започват преговорите за мир между балканските съюзници и Турция, в които Великите сили открито налагат посредническата си роля. Почти едновременно с тези преговори започва и конференция на посланиците на Великите сили, на която групировките на Антантата и Тройния съюз искат да защитят стратегическите си интереси на Балканите. Българската делегация, водена от д-р Стоян Данев споделя общото искане на съюзниците: Турция да отстъпи всички свои европейски владения на запад и север от линията Мидия-Енос и Егейските острови. Окуражена от неуспеха на българите при Чаталджа, Високата порта отказва да отстъпи Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г. Великите сили изпращат нота до Високата порта, в която я съветват да отстъпи. Преговорите се усложняват и от претенциите на Румъния за промяна на границата в Добруджа – компенсация за евентуалното българско териториално разширение. Конфликтно се сблъскват и интересите на Виена и Белград заради сръбското настъпление към Адриатика. Австро-Унгария дори концентрира войски на границата със Сърбия.
На 10 януари 1913 г. националистически настроеният младотурски комитет “Единение и прогрес” извършва преврат в Цариград със съдействието на немската дипломация. Новото турско правителство прекъсва преговорите. В Одринска Тракия се съсредоточават нови турски войски от Мала Азия, прехвърлени с подкрепата на Германия. Балканската война навлиза в своя втори етап.
И в него българските войски трябва да отразяват най-силните удари на противника. Те сразяват настъпващите при Булаир и Шаркьой турски корпуси и успяват да отблъснат турските контраатаки при Чаталджа. Ключът към победата обаче е Одрин.
След дълга и старателна подготовка Втора армия започва атаката на 12 март. Българските войски печелят историческа битка срещу 70 хил. първокласни турски войници, скрити зад 26 форта и защитавани от 524 оръдия. Храброст, тактическо майсторство и използването на редица нови бойни способи водят до победата, наречена от чуждите военни специалисти “едно от най-смелите и най-бляскавите приключения, непредприемани никога”. Други пък характеризират победителите като “най-добрата бойна машина за своя размер в Европа”. Скоро след това гръцката армия превзема Янина, а  черногорските и сръбските войски – Шкодра. Младотурците са принудени да подновят мирните преговори.
Краят на Балканската война е сложен с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. Според него Турция се отказва в полза на своите противници от всички територии на север и запад от линията Мидия-Енос. О. Крит преминава във владение на Гърция. Великите сили получават право да определят границите на бъдещата независима албанска държава и съдбата на островите в Бяло море.
Така в резултат на Балканската война е сложен край на османското политическо, икономическо и духовно потисничество над християнското население на Балканите и в бившите турски европейски владения се утвърждават буржоазнодемократичните принципи и свободи. С Балканската война се прави голяма крачка напред в решаването на общобалканския национален въпрос. Лондонският договор обаче не определя новите граници на балканските държави, които трябва да бъдат утвърдени от самите тях.
Причините за последвалите териториални противоречия между балканските държави се коренят в техните шовинистични амбиции за създаване на “велики държави”: Велика България със Солун и Одрин, Велика Сърбия с излаз на Адриатика и с голяма част от Македония, Велика Гърция със Солун и граница на Охридското езеро. Въпреки своите етнически и исторически права в Македония и най-големия принос в хода на съюзническата военна кампания, България трябва да плаща за съдбовните грешки при дипломатическото оформяне на Балканския съюз.
Отношенията между балканските съюзници се изострят още през есента на 1912 г. Белград и Атина налагат принципа на “фактическата окупация” по отношение на освободените земи в Македония. Сърбия използва като свой основен аргумент създаването на Албания, което я лишава от излаз на Адриатическо море. Гърция логично се основава на липсата на териториална клауза в българо-гръцкия договор. Така сърбите заемат не само “спорната”, но и голяма част от “безпорната” зона, фиксирани в българо-сръбските споразумения. Гърците пък окупират фактически цяла Егейска Македония. Сръбските и гръцките окупационни власти вземат мерки срещу българщината в Македония – разтурят се чети на ВМОРО, провеждат се репресии над българските църковни общини и училища.От своя страна българската дипломация реагира тактически недалновидно като твърдо отстоява границите на “Велика България” (цяла Македония, Солун и Одрин), не си осигурява подкрепата на Великите сили и не подобрява отношенията си поне с единия от “съюзниците” си. Така логично се стига до договарянето на Атина и Сърбия на антибългарска основа. Преговори за това се водят още през март 1913 г. в Солун. На 19 май 1913 г. се сключва таен гръцко-сръбски договор за “приятелство и отбранителен съюз”. Той предвижад обща сръбско-гръцка граница в Македония и военен съюз в случай на нападение от страна на България. С това политически и юридически е сложен край на Балканския съюз. Гръцката и сръбската дипломация дори предлагат на Румъния да се присъедини към антибългарския договор.
Същевременно българските държавници подценяват позицията на Румъния. Още през есента на 1912 г. Букурещ поставя въпроса за компенсация от страна на България за нейното териториално разширение и за близо 80 000-те куцовласи в Македония. София упорито пренебрегва чисто грабителските искания на Румъния, но под натиска на Великите сили през април 1913 г. й отстъпва Силистра. Румъния обаче остава недоволна и чака удобен момент да се намеси в конфликта на Балканите.
Антантата (най-вече Русия) полага големи усилия да съхрани Балканския съюз, но без успех. Петербург се стреми да запази позициите си както в Белград, така и в София и поради това не предлага взаимноприемливо решение. България обаче е предупредена, че не може да разчита на тайната военна конвенция от 1902 г. в случай на нападение от страна на Румъния. Император Николай II ясно заявява на българи и сърби, че този който започне военни действия ще носи отговорност за тях. Същевременно Централните сили се стремят да разрушат Балканския съюз. Виена манипулира българите с обещания за “безусловна подкрепа” при война със съюзниците, която в последствие се оказва ефимерна.
Опитите на дипломатите от София, Атина и Белград да намерят взаимноприемливи решения се провалят. Не помагат и опитите за посредничество на силите от Антантата. През май-юни 1913 г. българските управници изпадат в критична ситуация. При положение че се съобразят с претенциите на Гърция и Сърбия България ще има площ около 175 000 кв км и голям излаз на Бяло море. Но в такъв случай България трябва да се откаже от по-голямата част от Македония – земята, за която умират нейните войници. В назряващите териториални сблъсъци между бившите съюзници българските управници обаче проявяват липса на далновидност. Те продължават да пренебрегват заплашителната позиция на Румъния, която не се отказва от претенциите си за корекция на границата в Добруджа. Зачестяват конфликтите по границата, правокирани най-често от предишните съюзници. Постепенно връх в българското политическо пространство вземат аргументите на ген. М. Савов за решителни военни действия срещу Сърбия и Гърция. Опозицията открито настоява да се “даде урок” на Сърбия и Гърция. Българските войски се прехвърлят от Тракия на западната граница. Привържениците на военната развръзка обаче не се съобразяват с политическата криза, която назрява в страната поради умората от войната и противоречията между управниците.
Междувременно Иван Гешов подава оставка и на 1 юни 1913 г. цар Фердинанд поверява министър-председателския пост на крайния русофил д-р Стоян Данев, който поддържа крайни позиции спрямо съюзниците. Очакваната подкрепа за българските искания от страна на Русия обаче се оказва ефимерна. Опитите за руски арбитраж в споровете между бившите съюзници също пропадат. Ген. Михаил Савов заявява, че армията трябва или да се демобилизира, или незабавно да атакува. В този критичен момент изкристализират всички недостатъци на българския политически живот, изкористен от “личния режим” на цар Фердинанд. На 16 юни 1913 г. той дава устна, емоционално изразена заповед на ген. Михаил Савов да атакува гръцките и сръбските позиции. Това е тежко нарушение на Конституцията, защото липсва всякаква съгласуваност с Народното събрание и с правителството.
Атаката е предприета през нощта на 16 юни 1913 г. Бившият министър-председател Иван Гешов нарича тази съдбоносна стъпка “ден на престъпно безумие”. България започва войната като агресор, без подкрепата на Съглашението и без да е осигурен неутралитетът на Румъния. В своята принципна същност Междусъюзническата война е националноосвободителна за българите в Македония, но към нея се подхожда с политически и военен авантюризъм. Българският военен план не е ефективен – от петте армии в бойните действия се включват сам две и то на много широк фронт (от Видин до Солун).
Въпреки това отначало българските армии бележат успехи срещу гръцките и сръбските войски. Генералният щаб обаче не отпуска исканите подкрепления, които биха позволили да се нанесе масиран удар. Освен това срещу действащите български сили в Македония неприятелят разполага с далеч по-многобройни войски. На 18 юни 1913 г. правителството дава заповед военните действия да се прекратят. За това обаче не е уведомен цар Фердинанд. На 20 юни царът уволнява ген. Савов и за главнокомандващ назначава ген. Р. Димитриев. Това ново разногласие между кабинет, монарх и военно команване убива темпото на настъплението и не позволява на българските войски да нанесат още в самото начало съкрушителен удар.
Сърбия и Гърция използват създаденото положение. Техните армии започват контранастъпление, прониквайки дълбоко в Македония. Българската Четвърта армия обаче застава на стабилни отбранителни позиции, като в началото на юли отразява всички сръбски атаки. Спрени са и настъпващите в Горноджумайското поле гръцки войски. Това позволява на българската армия да контраатакува. Във войната се включват и останалите три български армии.
На 27 юни 1913 г. обаче една близо половинмилионна румънска армия прекосява р. Дунав, и възползвайки се от оголения български тил, достига на 30 км от София. На 30 юни 1913 г. и турските войски, въпреки предупрежденията на Русия, преминават демаркационната линия Мидия-Енос и си връщат почти цяла Одринска Тракия. Така България се оказва във война едновременно със Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция – печално само по себе си за българската политика. Страната няма подкрепата на никоя от великите сили.
Правителството изпада в безизходица и подава оставка. На 4 юли 1913 г. цар Фердинад предава властта на кабинета на либералната коалиция, оглавявана от д-р Васил Радославов. Надеждите, че германофилската и австрофилската ориентация на новото правителство ще доведе до дипломатическа помощ от Виена и Берлин, не се оправдават. Англия и Франция също не оказват исканото от българския кабинет съдействие при установяването на примирие. В западното обществено мнение и сред публицистите България вече има репутация на “агресор” срещу бившите си съюзници. Единствено Русия настоява в Букурещ и Цариград за спиране на бойните действия.
След като Сърбия и Гърция не приемат българското предложение за примирие българската армия преминава в контранастъпление и обкръжава гръцките войски в Кресненското дефиле. Същевременно са отбити и сръбските атаки при Келиманица. Така, благодарение на българската армия, която отново проявява изключителна твърдост и храброст, Атина иска примирие.
На 17 юли в Букурещ се открива мирната конференция. Българската армия остава непобедена в едномесечната война, но българската дипломация търпи поражение. На Букурещката конференция България остава изолирана. Англия, Франция и Германия защитават интересите на нейните бивши съюзници. Застъпничеството на руската дипломация е колебливо и непоследователно. Австро-Унгария, стремяща се да превърне България в опорна точка на своята балканска политика, прави опит да защити основателните български искания за Кавала. Подкрепата на Виена обаче е твърде анемична и остава безрезултатна.
Букурещкият мирен  договор е подписан ма 28 юли 1913 г. България отстъпва на Румъния Южна Добруджа като “компенсация” за придобитите земи в Беломорска Тракия. Сърбия и Гърция си поделят преобладаващата част от Македония, като Белград слага ръка върху нейния Вардарски, а Атина – върху Егейския й дял. В българските гранични предели остават само териториите, заключени между поречията на Струма, Места и Марица, т.е. Родопите, Пиринска Македония и Западна Тракия. Така Българската държава получава излаз на Бяло море. Според Букурещкия договор България е принудена да демобилизира своята армия. Българо-турските отношения се оформят с Цариградския договор от 16 септември 1913 г. България отстъпва на Османската империя Източна Тракия без Малко-Търновско, Свиленградско и Царевско.
Българите в Македония не се примиряват с отреденото им положение на сръбски и гръцки поданици и оказват съпротива срещу бившите съюзници. Още през април 1913 г. четите на ВМОРО започват борба срещу тях. В началото на Междусъюзническата война избухва и т. нар. Тиквешко въстание. През септември 1913 г. въстание избухва и в Дебърско, Охридско и Стружко. За кратко време е превзет Охрид. Сърбите обаче успяват да потушат тези бунтове.
Междусъюзническата война приключва с Първата национална катастрофа за България. Националното обединение не е постигнато. Погромът води до големи териториални загуби и до пълното пренебрегване на националните инте

Facebook коментари

comments

Коментирай

E-mail адреса няма да се публикува. Задължителните полета са обозначние с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Scroll To Top