сряда , 26 ноември 2014
В момента разглеждате: История / История на България / Браилски бунтове 1841-1843

Браилски бунтове 1841-1843

 

Революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841. Начело на него застанали сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитали да използват влошеното външно- и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война 1839, за да вдигнат въстание в България. За целта било замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането и взели участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединили и известен брой гърци. За кратко време били събрани много доброволци, закупено било необходимото оръжие. В началото на юли 1841 бунтът бил обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче срещнало въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхували от усложнение на техните отношения с Османската империя. Между румънските граничари и българските четници станало сблъскване, в резултат на което около 80 души от българите били убити, а останалата част били заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успели да се спасят и укрият.

Противодействието на Румъния не попречило на замисъла на българските емигранти. След неуспеха на първата им акция, през август с. г. те започнали подготовката на нова. По това време в Браила пристигнал Г. С. Раковски, който се свързал с капитан Хаджи Ставри – пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установил контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак.
Планът на акцията предвиждал събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. Разбивайки местния румънски гарнизон, отрядът трябвало да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнали за готвения план и взели своевременни контрамерки. При опита им да арестуват през февруари 1842 Г. С. Раковски, който изпъквал като най-главната фигура в тази акция, се стигнало до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предал на румънските власти и бил осъден на смърт. Но понеже притежавал гръцки паспорт (под името Георги Македон), бил предаден на гръцките консулски власти.
И след този неуспех действията на българската революционна емиграция за организиране на чета, която да вдигне въстание в България, не престанали. През 1843 начело на новата акция в Браила застанал българинът А. Дешев. По същото време в др. градове на Румъния развивали дейност П. Иванович, капитан Ст. Радович, Н. Филиповски (капитан дядо Никола) и др. Четниците отново трябвало да се съсредоточат в Браила и да преминат р. Дунав на българския бряг. Но и този път румънските власти узнали и взели мерки за осуетяването на бунта. През септември с. г. организаторите на акцията били заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния.
Макар и безуспешни, Б.б. имат важно значение в националнореволюционната борба на българския народ против османското робство. Те представлявали сериозен опит за сътрудничество между балканските народи в тяхната съвместна борба против Османската империя.

РАКОВСКИ , Георги Стойков (Сава, Съби Стойков Събев)(II.1821-9.Х.1867)

Националреволюционер, пръв идеолог на националното революционно движение, писател, публицист, етнограф. Роден в Котел в будно търговско-занаятчийско семейство. Племенник на Г. Мамарчов (Р. даже сменя кръстното си име Съби – Сава с името на вуйчо си). Учи в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва с дейци на движението за църковна свобода. През 1841 в Браила подготвя масово въоръжено нахлуване в България (вж Браилски бунтове 1841-1843). На 10 февруари 1842 бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, той се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но понеже е гръцки поданик, трябвало да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция – Марсилия. Тук престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел (1844) под името Георги Раковски. Но през януари 1845 той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна – да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. Организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и той разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 тайно се прехвърля във Влашко. Посреща с разочарование сключването на Парижкия мирен договор 1856. Заминава за Нови Сад, където започва да издава в. „Българска дневница“, книгата „Предвестник Горскаго пътника“, първия брой на в. „Дунавски лебед“ и поемата „Горски пътник“. През 1857 е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти. Живее в Галац и Яш, а от 1858 се установява в Одеса. Там се занимава със събирателска и научна дейност – събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 се премества в Белград. Там съставя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград“. В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили (ръководният му принцип е: „Наша свобода от нас зависи“). Според плана в България трябва да бъдат създадеени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото ще бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Р. ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това той организира и ръководи в Белград (наречен българския Гарибалди) Първата българска легия (1862) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство (1863), основава сред българските емигранти революционна организация „Върховно народно българско тайно гражданско началство“ (1866), разработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. До края на живота си работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ. През 1885 костите му са пренесени в България в софийската катедрала „Св. Неделя“. През 1942 са пренесени в Котел, а през 1981 – в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Р. е неразривно свързано с революционната му дейност – и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

КАРАВЕЛОВ , Любен Стойчев (ок. 1834-21.I.1879)

Виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден в Копривщица. Отначало учил в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, от 1846 учил при Н. Геров. През 1850 продължил образованието си в Пловдив, където постъпил в гръцко, а от 1852 – в българско училище. През следващата година баща му го извикал в Копривщица и скоро след това го изпратил в Одрин да работи като абаджийски чирак. Тъй като К. не проявявал никакъв интерес към този занаят, баща му решил да го направи търговец и през 1856 го изпратил в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Но К. не проявил заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение било съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприел пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успял да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Н. Геров направил опит да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 се отправил за Одеса. След като не успял да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), К. заминал за Москва, но тъй като нямал завършено гимназиално образование, бил приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва престоял десет години, през които успял да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867, К. се отправил за Белград като кореспондент на в. „Голос“ и др. руски вестници. Тук установил незабавно контакт с много българи, които по това време живеели в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Радушният прием, който му бил оказан от българската емиграция и сръбската Омладина, го подтикнал към идеята да започне издаването на български вестник. Сръбското правителство обаче не му позволило да осъществи това си намерение. Тогава той основал т. нар. Български комитет (май 1867) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на с. г. бил принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 се установил в Нови Сад (Войводина), който по това време се намирал в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868) по искане на сръбското правителство К. бил арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие бил освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 се прехвърлил в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. „Отечество“ не успели. К. установил контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявил като един от нейните ръководни дейци. През есента на с. г. станал един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поел редактирането на печатния му орган в. „Свобода“. На първото Общо събрание на комитета (април – май 1872) К. бил избран за негов председател. След смъртта на В. Левски (февруари 1873) той положил усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 вместо в. „Свобода“ К. започнал да редактира в. „Независимост“. На свиканото през май с. г. Общо събрание на БРЦК той отново бил утвърден за негов председател. Гибелта на В. Левски обаче разколебала до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Хр. Ботев (който от юли 1872 работел като негов помощник) през 1874 спрял издаването на в. „Независимост“. От януари 1875 започнал да издава сп. „Знание“, което третирало научни и литературни проблеми. Макар и да излязъл вън от редиците на революционната организация, К. не престанал да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взел участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война 1876. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 оказал ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 се завърнал в свободната си родина и се установил в Търново (дн. Велико Търново), а няколко месеца по-късно се преместил в Русе. Починал от туберкулоза.
Освен с обществено-политическа и революционна дейност К. се изявил и като талантлив писател и публицист. Той е автор на голям брой повести и стихотворения, които му отреждат мястото на класик в българската възрожденска литература. По-важни произведения: „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Крива ли е съдбата“ (1868, на сръбски език), „Хаджи Ничо“ (1870), „Българи от старо време“ (1872), „Хаджи Димитър Ясенов“ (1872) и др.

ЛЕВСКИ , Васил (В. Иванов Кунчев, Дякона, Апостола) (6/19.VII.1837-6/18.II.1873)

Виден деец на националнореволюционното движение, революционен демократ, гениален идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация, на Българския революционен централен комитет. Роден в Карлово в семейството на разорен занаятчия. Отначало учил в родния си град. През 1855 бил повикан в Стара Загора от своя вуйчо Василий (монах и таксидиот на Хилендарския манастир) и след като изкарал 3 г. в местното класно училище, постъпил в курс за подготовка на свещеници. Подмамен от вуйчо си, че ще го изпрати да се учи в Русия, той приел монашество (1858) под името Игнатий и през 1859 станал дякон. След като се убедил, че надеждата да отиде в Русия няма да се осъществи, и в резултат на влиянието на революционните идеи на Г. С. Раковски той захвърлил расото и се включил в националноосвободителното движение (1861). През 1862 заминал за Сърбия и постъпил в Първата българска легия в Белград. На 3 март с. г. взел участие в боевете на легията с местния турски гарнизон. Проявил голяма храброст и ловкост, заради което получил прозвището Левски. След разпускането на легията Л. се присъединил към четата на дядо Ильо войвода, а след това известно време работил като абаджийски чирак в Белград. През пролетта на 1863 се прехвърлил в Румъния и след кратък престой там се завърнал в България. Заподозрян или пък наклеветен от своя вуйчо, той бил хвърлен за няколко месеца в пловдивския затвор. След излизането си на свобода той окончателно се отказал от монашеството и от 1864 до 1866 учителствал в с. Войнягово, Пловдивско. Заедно с това водил и революционна пропаганда сред местното население и организирал малки „патриотични дружини“ за подготовка на въстание. През 1866 бил заподозрян от османските власти за революционната му дейност и за да не попадне отново в техните ръце, бил принуден да се отправи за Северна Добруджа, където продължил учителската и революционната си дейност. През пролетта на 1867 по препоръка на Г. С. Раковски бил включен от П. Хитов в неговата чета като байрактар. През лятото на с. г. преминал заедно с нея в българските земи и извървял целия и път до сръбската граница. Пристигайки отново в Белград, Л. участвал и във Втората българска легия (1868). След нейното разпускане направил опит да мине с чета в България и вдигне въстание в Средна Стара планина, но бил арестуван от сръбските власти и хвърлен в затвора в Зайчар. След освобождаването си се отправил незабавно за Румъния. Неуспехите на четническата тактика убедили Л. в необходимостта от издигането на националнореволюционната борба на българския народ на нова, по-висока степен. Като непосредствен участник в двете легии и в четата на П. Хитов той стигнал до извода, че борбата на българите за национално освобождение трябва да бъде поставена вън от зависимостта на външни фактори и че четите не могат да вдигнат народните маси на обща борба против османската власт. Л. достигнал до идеята за пренасяне центъра на подготовката на бъдещата национална революция вътре в страната и вместо организираните в съседните страни революционни чети да се пристъпи към изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в главните революционни огнища на българската революция. Тази идея той изразил най-напред в едно писмо до П. Хитов, а след това я направил достояние и на др. дейци от българската революционна емиграция в Румъния. След като не успял да ги убеди в нейната правота, решил да се заеме сам с реализирането и. В края на 1868 и през 1869 Л. предприел две обиколки из България, като при втората започнал да основава революционни комитети. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група „Млада България“, която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на „Привременно правителство в Балкана“. През октомври 1869 Л. се завърнал в Румъния и участвал в създаването на БРЦК в Букурещ. През 1869-1970 заедно с Л. Каравелов застанал начело на революционно-демократичното му крило. През 1870 се прехвърлил в България и продължил с още по-голяма енергия изграждането на гъста мрежа от революционни комитети в различните краища на страната. В края на с. г. той създал и ръководен център на ВРО в Ловеч под наименованието „Привременно правителство в България“. През 1871 Л. продължил дейността си по изграждане на революционни комитети. В негова помощ били изпратени А. Кънчев и Д. Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Л. застанал изцяло в подкрепа на Л. Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, което обсъдило и приело изработените от него документи. След събранието той получил пълномощно от БРЦК да продължи дейността си по изграждането на революционните комитети в България и през лятото на с. г. преминал отново р. Дунав на българския бряг.
Успоредно със създаването на революционни комитети той предприел и известна реорганизация на ВРО. Наред с местните частни комитети започнал да изгражда и окръжни, на които се възлагали ръководни функции по отношение на първите, влизащи в пределите на техния район. Изграждането на ВРО вървяло с неотслабваща сила и темпове до есента на 1872, когато група дейци начело с Д. Общи извършили Арабаконашкия обир. В резултат на предприетите арести на членове и съмишленици на революционните комитети в Софийско, Орханийско (дн. Ботевградско), Тетевенско и др. на ВРО бил нанесен тежък удар от османските власти. За да бъде предпазена тя от пълно унищожение, към Л. бил отправен повик от БРЦК в Букурещ да вдигне въстание в България. Той обаче отказал да стори това, тъй като въпреки постигнатите успехи все още смятал, че делото не е доведено до онази степен, която би позволила на ВРО да възглави едно общо въстание в България. С риск на живота си Л. от Южна България (Пазарджик) незабавно се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията, след това имал намерение да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 той бил заловен чрез предателство в Къкринското ханче (на изток от Ловеч). Първоначално бил отведен за разследване в Търново (дн. Велико Търново), а след това бил изправен пред специален съд в София. Пред съдиите се държал мъжествено и достойно, като прехвърлил цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и по такъв начин не позволил задържането на др. нейни дейци. Осъден на смърт и обесен край София (на мястото на днешния паметник в центъра на столицата). Със своята цялостна дейност Л. се изявил като най-изтъкнатия идеолог на българското националнореволюционно движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщил опита на революционното движение до него и пръв достигнал до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка на народните маси за борба чрез създаването на революционни комитети и пренасянето на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Л. вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода чрез народна революция. За него републиканската форма на управление („чиста и свята република“) била единствената гаранция за запазване на демократичните свободи. Той ратувал за създаването на балканска федерация, построена на принципите на равенство между балканските народи.

БОТЕВ , Христо (Хр. Б. Петков) (25.XII. 1847/6.I.1848-20.V./1.VI.1876)

Национален герой, националреволюционер, революционен демократ, гениален поет, журналист. Роден в Калофер, в семейството на народния учител, книжовник и обществен деец Б. Петков. При него завършил основното си образование и с помощта на Н. Геров през 1863 заминал за Русия, където постъпил като частен ученик във Втора одеска гимназия. Тук се запознал с руската литература и попаднал под силното влияние на А. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и др. Тогава направил и първите си поетични опити. През 1865 Б. напуснал гимназията и се свързал още по-тясно с руските революционни среди. През следващата 1866 постъпил като учител в бесарабското село Задунаевка.
Поради заболяване на баща му в началото на 1867 Б. трябвало да се завърне в родния си град. Тук обаче не се задържал дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той бил принуден да напусне Калофер и се отправил отново за Русия с намерението да продължи образованието си в Одеса. Останал без средства, след като се прехвърлил в Румъния, Б. се установил отначало в Букурещ, а после в Браила и работил като слово-слагател в печатницата на Д. Паничков. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближил с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 Б. се приготвил да мине в България с четата на дядо Жельо войвода (Ж. Чернев), на която бил определен даже за секретар. Тогава написал стихотворението си „На прощаване“. След като по различни причини преминаването на четата в България се осуетило, Б. заминал за Букурещ, където се записал да следва в Медицинското училище. Поради липса на средства бил принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Б. прекарал зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живял заедно с В. Левски и останал възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През пролетта на 1869 Б. станал учител в българското училище в Александрия. През лятото на с. г. се прехвърлил в Измаил и учителствал там до май 1871. От пролетта на 1871 до пролетта на 1872 той живял ту в Галац, ту в Браила. Занимавал се главно с журналистическа дейност. На 10 юни 1871 излязъл бр. 1 на редактирания от него в. „Дума на българските емигранти“. В Галац установил контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържал връзки с революционните кръжоци в Одеса.
В края на април 1871 Б. бил задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установил отново в Букурещ. Тук започнал работа в печатницата на Л. Каравелов и станал негов най-близък съратник в редактирането на в. „Свобода“, а след неговото спиране през 1873 – и на в. „Независимост“. През 1873 Б. започнал издаването и на своя втори самостоятелен в. „Будилник“. През следващата година станал учител в българското училище в Букурещ и вземал най-активно участие в живота на българската революционна емиграция. През август 1874 участвал в Общото събрание на Българския революционен централен комитет и след това продължил да работи като негов секретар. Голямата му заетост в БРЦК го принудила да напусне учителската професия и да се отдаде изцяло на революционна и журналистическа дейност. На 8 декември с. г. той започнал да издава като орган на комитета в. „Знаме“. По такъв начин след удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застанал Б. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 БРЦК под ръководството на Б. започнал подготовката на въстание и в България. За тази цел Б. бил изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех (вж Старозагорско въстание 1875) довели до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 Б. си подал оставката (това довело и до разпускането на организацията), но той не се отказал от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Б. установил контакт и с неговите членове. През май 1876 той започнал редактирането на последния свой в. „Нова България“, от който успял да издаде само един брой. След избухване на Априлското въстание 1876 Б. застанал начело на една чета и с нея преминал в България, за да окаже помощ на въстаналия народ. След неколкодневни тежки боеве той паднал убит в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.
Като национален революционер Б. се явява продължител на делото на Паи-сий Хилендарски, Г. С. Раковски и В. Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той виждал само в революцията. Б. ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите.
Литературното и публицистично наследство на Б. не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература.

ВЪТРЕШНА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ (ВРО)

Националнореволюционна организация в българските земи, създадена от В. Левски; най-голямата в историята на националноосвободителното движение на българския народ. Надеждите, възлагани от българската революционна емиграция, че освобождението на България от османско иго може да се осъществи с помощта на съседните държави, останали напразни. Отношението на румънското и особено на сръбското правителство към българското националноосвободително движение показало, че управляващите среди в тези държави се стремели да го използват само за постигане на свои цели в отношенията си с Османската империя. В. Левски, който участвал в българските легии в Белград, достигнал до идеята, че за постигането на крайната цел – премахването на османското робство в българските земи, трябва да се тръгне по друг път – преместване на центъра на борбата вътре в българските земи. За тази цел през 1868 и 1869 той предприема първите две обиколки из България. След това се прехвърля в Румъния и се опитва да убеди революционната емиграция в значимостта на идеята си. Усилията му обаче не довели до положителен резултат и през май 1869 той се завръща отново в българските земи и продължава делото си по изграждане на революционни комитети в Търново и близките до него градове и села, в Тетевенско и Орханийско (дн. Ботевградско), Етрополско и стига до София. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на В. Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 от Румъния са му изпратени като помощници А. Кънчев и Д. Общи. На Общото събрание на БРЦК от 1872 В. Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (1871). В уводната и част е формулирана целта на организацията: „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи.“ За всяко от-клонение от тази цел „Наредата“ предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.
След като получава пълномощието от БРЦК в Букурещ, през юли 1872 В. Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България. Стигнал и до Македония. Точно когато дейността му достигнала своя най-голям размах, последвал (1872) Арабаконашкият обир. Възплозвани от този факт, османските власти предприели репресивни действия в Тетевенско, Орханийско и Софийско, успели да се доберат до редица революционни комитети в тези краища и заловили част от членовете им. Удава им се да влязат и в дирите на Апостола и да го заловят в Къкринското ханче. С неговото обесване на ВРО е нанесен непоправим удар. Усилията на БРЦК в Букурещ да бъде продължено делото на В. Левски чрез изпращане на негови заместници в лицето на Ат. Узунов и Ст. Стамболов не довеждат до съществен резултат. Вместо това под влияние на гибелта на Апостола настъпва известно униние и обезверяване сред част от българската революционна емиграция в Румъния, между които е и Л. Каравелов. Делото на В. Левски е продължено с нова сила, след като в БРЦК се включва активно Хр. Ботев. От изградената от В. Левски ВРО се възползват българските революционери при подготовката и провеждането на Априлското въстание 1876. Изграждането на ВРО е връхната точка, до която се издига революционната мисъл на българските възрожденци в епохата на националноосвободителното движение.

ВЕЛЧОВА ЗАВЕРА 1835

Заговор за организиране на въстание против османското владичество. Начело застанали Велчо Атанасов – Джамджията (откъдето акцията носи името си), и капитан Г. Мамарчов, кмет на Силистра, който по силата на Одринския мир 1829 се намирал в руски ръце. В заговора били привлечени дейци от Търново (дн. Велико Търново) и близките до него градове Елена, Горна Оряховица, Лясковец, Трявна, Габрово, Дряново и др. В избрания комитет Г. Мамарчов бил определен за военен ръководител, а за негов помощник – Д. Софиялията. Игуменът на Плаковския манастир (където заседавал комитетът) Отец Сергий, Н. Гайтанджията и Хаджи Йордан Брадата били привлечени за членове на въстаническия щаб. Според изработения план въстанието трябвало да се подготви и обяви най-напред в Търновско, а след това да се разпростре и върху останалите български земи; Велчо Атанасов да бъде провъзгласен за български княз и пр. Под предлог че набира работници за поправката на Варненската крепост Д. Софиялията трябвало да събере над 2000 въстаници от Търновско, Габровско и Еленско, които да образуват ядрото на бъдещата въстаническа армия. Взети били мерки и за укрепване на старопланинските проходи. През пролетта на 1835 закипяла трескава подготовка. Бунтът трябвало да избухне през май с. г. Вследствие на предателство в началото на април с.г. османските власти успели да заловят главните заговорници. В. Атанасов, Д. Софиялията, Хаджи Йордан Брадата и др. били обесени, а останалите – между които бил и Г. Мамарчов (като руски поданик), били изпратени на заточение.

ВЪСТАНИЕ В СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ 1850 (Видинско въстание)

Масово антифеодално селско въстание, избухнало във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 не довели до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито подсилили гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права. Но те дали тласък на накипялото народно негодувание. През 1850 оцелелите от Нишкото въстание 1841 и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна България се заели с организиране на ново въстание. В подготовката му взели участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии (които не по-малко страдали от чуждия национален гнет) и др. За ръководители били избрани Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров. На 29 май с. г. бунтът пламнал в Ломско, Видинско и Белоградчишко. Броят на въстаниците достигнал около 16 000 души. Те обаче били лошо въоръжени и скоро османските власти успели да усмирят въстаналите маси във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобило в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждали града, но без успех. Срещу тях били изпратени османски войски, които вече се били справили с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да им се противопаставят, белоградчишките селяни се оттеглили към планин-ските райони. Въпреки неизгодното положение, в което се оказало въстаналото население, то не се отказало от своята борба, преди да бъдат приети неговите искания. Героичните действия на въстаниците станали известни и на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влезли в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските фактори тя приела (август – септември) представители на надигналото се население. В резултат на това се стигнало до удовлетворяване на най-главното им искане – премахването на господарското земе-владение и предоставяне право на селяните сами да си избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (око-лиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказали свързани с много условности, които обезсилили до голяма степен предоставените от него права на въстаналото население. То се съгласило да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществило, тъй като Високата порта се отказала впослед-ствие от намерението си да предостави автономия на този край.
Въпреки неуспеха си въстанието изиграло голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. То било една от неговите най-значителни антиосмански изяви преди Кримската война 1853-1856. За неговия размах изключително голяма роля изиграли водителите му Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. То-доров и др.

БЪЛГАРСКИ ТАЕН ЦЕНТРАЛЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ (БТЦРК)

Национално–революционна организация за подготовка и извършване на съединението на Източна Румелия с Княжество България. Българският народ не приема несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878, по силата на които току-що освободената българска държава е разпокъсана на няколко части. От тях т. нар. Източна Румелия (Южна България) (макар и с известни автономни права) и Македония и Одринско са оставени отново в пределите на Османската империя. След неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 борбата против Берлинския договор 1878 продължава. В нач. на 80-те г. на ХХ в. става очевидно, че по редица причини едновременното освобождаване на Македония и Одринско заедно с Източна Румелия е непосилна задача, поради което усилията на българския народ се насочват към осъществяване на идеята за присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. До нач. на 1885 борбата за постигане на тази цел се води неорганизирано и стихийно, поради което и резултатите са нищожни. На 10 февр. 1885 в Пловдив се полагат основите на БТЦРК. Начело застава З. Стоянов. Уставът на организацията е изработен по образеца на устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от нач. на 70-те г. на ХIХ в.

Facebook коментари

comments

Коментирай

E-mail адреса няма да се публикува. Задължителните полета са обозначние с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Scroll To Top